По пътя

         Обикновено по пътя се срещат непознати хора, непознати места, непознати нрави и обичаи. Но понякога срещаш края. Края на пътя си.

         Човекът вървеше към върха. Малко тъжен пролетен ден след превалелия дъжд през нощта и смраченото небе. През къдравите сиви облаци се прокрадваха заслепяващи слънчеви стрели и се забиваха  в набъбналата от влагата земя. Той вървеше с бодра крачка в канавката на пътя срещу движението. Раницата отдавна беше станала част от него, а окастрената тояга играеше ролята на бастун и за да има какво да върти в ръцете си. Сладката зараза да вървиш и да вървиш нанякъде беше най-разумната зависимост, която можеше да придобие в иначе предначертания си обикновен живот с работа, семейство, битови грижи и дребни удоволствия.

        По черния каменлив път още не беше минала кола вече от около половин час ходене. На такова разстояние зад гърба му остана "Златната рибка", където на паркинга остави да дреме колата му, и горе-долу на толкова още разстояние по-нагоре го чакаше групата, с която утре щяха да се качат на върха. Имаха предимство, защото бяха пристигнали още вчера, и малко им завиждаше, че предишната вечер са купонясвали под звездите без него.

        Докато се беше отдал на приятни мисли за чакащите го приятели и се радваше на проясняващото се небе и слънцето, което вече обгръщаше левия хребет, изведнъж се стресна от идващия отсреща джип. "Ловци някакви" - му мина през съзнанието, подпря се на тоягата и спря докато мине край него, хем да отдъхне за момент.

        Джипът вече отминаваше, когато туристът се олюля на тоягата, политна към пътя и изведнъж рязко падна назад, върху раницата, главата му увисна от нея, а лицето като че ли поглъщаше цялата светлина, струяща от проясненото слънчево небе.

        Приятелите не го дочакаха. След около час, когато трябваше и на четири крака да е ходил да е при тях, а го нямаше, вместо нагоре, тръгнаха надолу по пътя да го търсят. След злополучния джип друга кола не беше минала по пустия горски път. Намериха го застинал по гръб, стискайки тоягата в едната ръка, другата разперена встрани, вкопчила с последни сили за живот пръсти в калния треволяк. По челото от едната страна едвам едвам още се стичаше струя кръв, а на две педи от него лежеше убиецът - кървав остър камък колкото мъжка шепа, но достатъчно голям и силен, изхлъзнал се и отскочил от гумата на джипа. Последното, което се беше запечатало в разширените му от учудване зеници, несъзнаващи какво точно се случва, беше неволният му убиец...

       Понякога по пътя може да срещнеш и края му... на пътя... и там да останеш, в подножието на върха.