2 апр. 2021 г., 12:04

По пътя 

  Проза » Рассказы
817 6 37
5 мин за четене
Есма покани само десетима души за панихидата на Исмаил. Нямаше възможност да нахрани повече хора. Изминалата една година беше тежка за нея. Още пред очите й се редяха картини – как изхрущя клонът, как мъжът й се сгромоляса от ябълковото дърво, ударът на главата му в плочника, разплисканата кръв, нелепата смърт… и до там.
Животът й се промени за миг. Остана сама. Първо се молеше на бог, после се ядосваше на съдбата си, проклинаше късмета си, чудеше се защо се случи това, плачеше тихомълком и накрая се предаде на времето.
Караше ден за ден, като се примири, че нищо хубаво няма да се случи. От хубава, румена жена се превърна в бледа и намръщена лелка, а беше в средата на четирдесетте. Русата й тежка коса излиня. Лицето й застина в една непроницаема маска, не показваща никакви емоции. Фигурата й стана слаба и кльощава. Не се хранеше добре, не спеше спокойно. Времето не лекуваше душата й, а я накъсваше на малки парчета. Ходеше в джамията и се молеше за душата на Исмаил, но самата тя не нами ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Все права защищены

Предложения
: ??:??