ХАЙДУШКА ПОВЕЛЯ
                                                                      ПОВЕСТ

                                                                 ПО СЛЕДИТЕ
                                                                               I
               Две зими да лежиш без да станеш, е не само мъка и тегло за човек, свикнал да ходи из горите, да се бие със сабя и стреля. Това положение за хайдут Димо Загорчалията бе тегло. Довели го бяха тайно тук ранен. Искаше му се час по-скоро да умре.
               - Боже! - шепнеха устните  му. - Какво зло съм сторил? Защо ме наказваш?
               Гледаха го хората от селото. Вдигаха го, хранеха.
               - Че оставете един да се грижи, бе, хора. Така, виж, довели сме турчолята! - казваше им  Вела вдовицата.
               - Добре, добре казваш, Вело, ама кой?
               - Как кой? Аз за какво съм. Ще го гледам. . .  и толкоз. Двете ми деца ще ми помагат. И аз добро да направя, да е видено на онзи свят "за мене и за батя ви Димитър". Нали го затвориха и убиха турците.
               Старейшините не умуваха много. Може би мъката по убития мъж, нуждата от мъж в къщи, някакво сходство в чертите им, караха Вела да пренебрегне страх, а какво ще последва, ако турски съгледвачи разберат, не й се мислеше. Решила бе и то стоеше над всичко.
               Детската глъч, хората около него, Велените грижи направиха чудото. Отвориха очите му. Лицето му грейна от усмивка. Не можеше да говори. Отваряше уста, но звук не излизаше.
               Калуша Знахарката им каза, че е изгубил паметта си.
               - Лек няма за това, но иначе ще се вдигне на крака. Божа работа!. . .
               Много й станало на Вела: две деца, тоз болен мъж, почти смъртник, кърска работа, турските набези. Страхуваше се, че като го открият при нея. . .  ще дойде краят. И злото стана. Дойде скоро, ненадейно. На втората пролет.
               Дойдоха пет, шест низами. И тримата се втренчиха. Децата не успяха да се скрият. Влязоха в къщата, насочили пушките си право към Димо. Като го видяха се засмяха:
               - Вай, Аллах! И това ми е хайдутин, а? Хайде, ставай, гяурско куче!
               Но. . .  той  не помръдна. Те се опитаха, задърпаха го и разбраха, че е полужив човек, че всяка минута може да умре. Искаха да го застрелят и отрежат главата му, но нещо не им позволи. В мнозина от тях имаше гяурска кръв. Нали бяха отвлечени като деца и обучени за низами. Оставиха го да умре сам. Не посмяха да убият жената и децата. Излязоха. Единият от тях, по-младият, се повъртя, повъртя - искаше да запали къщата. Искаха да го спрат, но се побояха да не научи Зейнал паша и да ги накаже. Запалиха яхъра, където имаше добитък. Сламата пламна. Тръгнаха си доволни. Вела скочи веднага. Не чака да се отдалечат много турците. Бакърите бяха празни. Докато нагребе вода, той пламтеше. Магарето и козите изкочиха. Добре, че оцеляха. Децата пищяха уплашени. Страх ги бе да не стигне къщичката им, а и да не се върнат турците. Опитаха се да вдигнат болния. По-големият вдигаше бакърите и хвърляше вода с майка си. 
Димо усети миризмата. За пръв път чу виковете. Опита се няколко пъти да се надигне. Падаше безсилен.
                Изведнъж някаква сила го хвана сякаш за раменете и вдигна. Изправи се и отиде до вратата.
                Когато Рада и братчето й го видяха завикаха възбудено:
                - Майко, виж! Той стана, майко! Бог вдигна чичо Димо.
                Вела гледаше и не вярваше на очите си:
                Димо, комит Димо стоеше на прага на вратата.
                Притеклите се на помощ съседи, щом видяха гърбовете на турците и видяха пламъците, заудряха с мотики и колове горящите диреци и слама.
 Онемяха като видяха хайдут Димо на вратата без някой да го държи или подпира. Макар и слаб, но висок, изправен им се стори великан. Очите му обиколиха всичко с много бърз поглед. Старите жени, които надничаха се закръстиха и зашушнаха.
                - Божа работа! Бог е с него!
                И изведнъж чуха нещо невероятно, дочуха глас:
                - Деца, жено юначна, добри хора. Божа помощ спаси всички ни.
                Втурнаха се да го прегръщат и галят.
                На трапезата, която всички приготвиха, вдигнаха бъклицата с думите:
                - Боже, велико дело направи ти! Доброто е най-голямата сила, твоята сила, Боже.
                Пийнаха, поговориха. Вестта обиколи селото. Още на трапезата решиха да пратят пратеник до войводата, Калъчлията.
                                                                             / следва продължение /