Изградих наново къщата си на морето.
В мислите.
И поканих любовта.
Години наред обикалям с тамян. Смъртта посичаше корените ми, нямах възможност да ги опозная. Започна с баба ми... продължи с дядо ми по бащина линия. Редуваше на принципа жена-мъж. Ставаше все по-страшно, когато реши да прибира не само мъдростта в рода ми, но и силата. Вече се бях убедил в думите на старите, че „Няма ред!“...
Спомням си деня и мястото, когато ти споделих за смъртта на майка ми. Бяхме седнали на онази буна, пихме кафе и чакахме приближаващия ярък залез. Не исках да плача пред теб, защото едва се познавахме. Не ти казах и защо толкова настоявах аз да взема топлите напитки (именно в този ден тя напусна мен и баща ми завинаги). Поне физически...
Въпреки това... се разплаках. Никога не ме е било срам да го правя. Бях с маска единствено на погребението й, в подготовка на живота, който трябваше да се откаже да търси разни слабости при мен. Не си спомням дали ми благодари, че ти споделих. Мисля, че го направи по-късно, когато си писахме за лека нощ. Много неща не ми каза, когато трябваше да го направиш, гледайки ме в очите. Бях готов да убия всичко, което смееше да те спре по Пътя, а ти гордо вървеше, без дори да се оглеждаш за мен. Затова нямах какво да ти кажа, когато се разделихме. Оставих ти тишина, с която да се бориш. Тишина, която на моменти ми тежи, но ме убеждава, че съм постъпил правилно.
Ще градя дома си със спомени за най-искрените и щастливи усмивки, които усещам още върху себе си. Ще го градя с тяхното присъствие, което ме заобикаля толкова често. И ще сядаме вечер всички заедно. За да наваксваме изгубеното. За да изживеем неизживяното. Да чувстваме онова, което чувствахме, когато се събирахме на едно място. Защото знаеш ли, аз съм плод на топло минало, макар белязано от ръката на студената съдба. Любовта им към мен е в очите ми. И прозира...
А когато другата любов реши, че е време да се присъедини към къщата ми на морето, може да е сигурна, че вече е обикната – като част от семейството.
© А.Д. Все права защищены