По-топла от слънцето

Порталът се отвори. Тя замръзна на място, сърцето й биеше лудо...хвърли цигарата и впери поглед към излизащите. Нейният любим мъж, мъжът който уби, за да я защити - ето го! Тя чувстваше морален дълг да го изчака и когато излежи присъдата си да бъде с него. Тя още пушеше "Карелия", цигарите и чувствата й към него си бяха същите. А той? Те само си пишеха писма, Георги й забрани да го посещава. Лора пазеше всичките му писма. Вечер ги четеше... отново и отново.

Лора беше на осемнадесет, младо момиче - красиво - тоест "плячка" за онези свине, заради които разбирам жените, когато ни мразят...
Беше на кафе с нейните най-добри приятелки, две момичета - Евгения и Виктория. За нещастие двама цигани я пресрещнаха, а тъкмо си казваше: "Ето, почти се прибрах!"...
Тогава Георги се появи, като във филмите... веднага, без да се замисли извади ножът си, наръга единият циганин, а другия избяга. Така предпази Лора и те не можаха да я насилят. Колко опасен е светът за жените и момичетата - опасен и несправедлив.

От тогава изминаха осем години и сега Георги е свободен, а Лора стоеше пред софийският затвор и го чакаше. Те никога дори не се бяха целували, но мамка му, любовта им беше наистина от пръв поглед.

- Здравей... - несигурно започна Георги.
- Здрасти! Добре ли си...? - с цялата нежност, на която е способна, макар и лаконично, попита Лора.
- Ами... - Георги не знаеше какво чувства.
- Хайде, нека се махнем от тук.

Лора шофираше умело. Тя беше от онези момичета, които бяха по-смели дори и от мъжете. Когато стигнаха до нейната квартира на улица "Пиротска" тя погледна Георги, усмихна се, свали коланът си и слезе от малкото "Пежо". Георги я последва. Беше несигурен. Чувстваше се неудобно. Тя го хвана за ръка и го поведе в старата кооперация, където живееше под наем. Лора беше журналист, едвам се справяше. Наеми, сметки. А тя, милата, самичка и за себе си и майка си и татко си се грижеше - за нея, уви, последна мислеше. Общо-взето всичко отиваше за близките й. А най-мъчителното за нея през всички тези години бе, че от квартирата й до затворът, където Георги беше толкова дълго и тя се чувстваше виновна - че е там заради нея, разстоянието се взимаше с колата за двадесет минути...толкова малко и толкова много ги делеше.

Тя просто слушаше сърцето си, движеше се по инерция, никаква рационалност!
Качиха се в апартаментът й. Бе хубаво подреден и уютен - само както едно момиче може да го направи.

- Сядай, където ти е удобно. - покани го тя.

Георги седна на диванът в хола и започна да се оглежда нервно. Досега беше свикнал да е в килия, а ето, че сега беше в холът на момичето, в което реално беше влюбен до уши. Преди да я срещне не бе обичал така.
- Ето! - каза Лора, усмихна се мило и му подаде една спринцовка.
- Но... - каза Георги.
- Знам. Преди бих те помислила за боклук, но ти ме предпази. Боклук ли си? Не!
- Лора...
- Не се притеснявай от мен. - убеди го тя. - Аз също ще...
- Млъкни! - кресна Георги и я зашлеви. - Млъкни ти казвам!
- Георги... защо ме удряш?... - с тъжен поглед попита тя.
- Този шамар го запомни! Този шамар да ти напомня да не посягаш към тези боклуци!
- Изрод! Махай се! - заплака Лора.
- Не! Събличай се ти казвам, събличай всичко! - Георги я награби и започна да къса блузката й.
- Не...не... - повтаряше тя.

Лора щеше да му се отдаде. Просто в нейното нежно съзнание нямаше да е така. Първо тя щеше да му осигури уютът на нейния дом, след това любимия му наркотик, после щяха да поговорят, тя да му се отблагодари, че я е предпазил и чак след това да му даде секс. Но...в крайна сметка Георги я насили. Тя не му се разсърди. Беше тъжна, да. Болеше я, но просто лежеше с гръб към него и не каза нищо. Каква ирония, в крайна сметка този, който я спаси, за да не я изнасилят, я насили. А можеше да й обърне внимание за половин-един час и тя сама щеше да му се даде и щеше да е много, ама много по-хубаво...

Но ние мъжете сме такива. Никога не вярваме на жените, знаем че те са само "за малко" с нас и ги изцеждаме, притискаме...

Лора стана и се облече, а Георги вече се боцкаше. Прасна си една инжекция във вените, отпусна се и въздиша от облекчение. Лора тъкмо си завърза халата, когато го чу, обърна се и се усмихна. Усмихна се, но презрително.
- Лора, благодаря ти... - каза той.
- За какво?
- За...знаеш...отдавна не съм бил с жена, а и си купила тоя боклук...

Лора не отговори. Болеше я. Много я болеше! Тя беше жена, а Георги дори не подозираше какво й е, какво се върти в женския й мозък... жените са толкова чувствени, толкова странни в начинът си на мислене за нас мъжете. Никога няма да ги разбереш - можеш само да си до тях, да ги обичаш и подкрепяш, но не и да ги разбереш...

Сега освен за родителите си Лора трябваше да се грижи и за Георги. Георги нямаше никакъв шанс да си намери работа, тъй като е осъждан. За това Лора обикаляше разни бизнес-сгради и чистеше офисите като допълнителна работа. И нито веднъж не се оплака, нито веднъж не се почувства унижена - стискаше зъби и превиваше гръб. - Това само една жена го може! Те, жените, са готови да работят какво ли не, дори тоалетни да мият, но не се оплакват, трудят се и винаги вдигат глава, поглеждат с усмивка любимите си хора, когато се приберат и не се тръшкат като нас мъжете, как работим за малко пари, как шефа е гадняр, как работата ни е долнопробна. Не! Те не са такива...

Георги обаче не виждаше и не оценяваше нейният труд. Все по-често й посягаше, все по-често я насилваше. Сега тя се чувстваше като затворник...
Вече два пъти Лора направи аборт, лекарят й каза, че това е за последно - иначе да забрави за свое собствено детенце. Това много я натъжи, тя се страхуваше, не знаеше кога Георги пак ще я принуди и няма да я предпазва, а просто ще се задоволи като животно, ще свърши в нея и ще я блъсне настрана. Да, така беше...

- Георги, съжалявам, повече не мога да съм с теб. Не съм щастлива. - беше 24 ноември, а Лора вече беше по-студена и от вечер в Аляска.
- Какво? Как така?
- Моля те, утре си събери нещата и си върви. Ще поема разходите за наемът ти на квартирата, която си намериш, в рамките на няколко месеца - докато си стъпиш на краката... но, моля те, върви си. Върви си, просто си върви. - повтори Лора, а в гласът й се чувстваше болката, която я караше да го моли за това.

Георги я блъсна, нежното й рамо се сблъска със стената, тя стисна зъби и погледна Георги злобно.
- Браво...- иронично подхвърли тя.
- Браво-мраво.... все тая! - отвърна Георги докато отваряше входната врата.
- Обади ми се, когато си намериш квартира... - Лора си разтриваше рамото и стискаше зъби, за да притъпи болката. Физическата...а тази в сърцето й не можеше.

Всяка вечер, когато се прибираше уморена се питаше какво се обърка. Тя познаваше Георги, когато беше в затвора той й споделяше всичко в писмата си, а когато беше свободен почти не й споделяше нищо, странно... сякаш бе по-свободен, когато беше вътре. Все по-често посягаше към виното. Не си търсеше нов приятел, макар че беше красива и имаше много обожатели. Майка й почина и тя трудно го преживяваше. Мислеше си, че ако беше богата щеше да я спаси, да плати за скъпо лечение в чужбина и тя все още щеше да е жива. Бедността й я караше да се чувства виновна.

Книгите бяха най-добрите й приятели, те я отвеждаха далеч от болезнената реалност. Георги постоянно й звънеше, а когато дълго време не отговаряше на обажданията му той идваше до тях. Тя много се страхуваше от него. Знаеше, че бе жестоко, но понякога си мислеше защо не я спаси някой по-добър, някой по-подходящ за нея. Тя беше толкова истинска с мъжете в живота си, дори не й пукаше как изглеждат, стига да ги харесваше. Искаше от тях обич и уважение, нищо повече. Някои нейни приятелки се омъжиха набързо по сметка, но тя не можеше така, нямаше да издържи и час да бъде с мъж, който не обича. 

Веднъж пазаруваше в супермаркета. "Пазаруваше" е силно казано - купи си портокалов сок и шоколад. Допишка й се и преди да тръгне към тях влезе в тоалетната. Тъкмо свали бикините си, когато телефонът й извъня. В едната ръка държеше пликчето с покупките, с другата си сваляше бельото. Пусна телефонът на високоговорителя и седна да се изпикае.
- Здравей, Лора. - поздрави я дрезгавият мъжки глас отсреща.
- Здравей...
Това беше обаждане, което никак не я зарадва - възрастен мъж, който буквално я преследваше. Не, прекалено е млада!
- Какво правиш...? - попита той.
- Ами...пазарувам, в магазина съм.
- В магазина...
- Да. А ти?
- Слушай, омъжи се за мен - всичко ще си имаш!
- Стефане, ти на колко си? - попита тя.
- На 59.
- Значи разликата ни е около двадесет години...
- Е и?
- ... но това не е големия проблем, големия проблем е, че аз нямам чувства към теб, влюбена съм в друг, съжалявам, но съм сигурна, че ще си намериш по-добра от мен. Желая ти го от сърце.
Лора стана, избърса се, пусна водата и излезе от кабинката. Все още телефонът беше на високоговорител, а отвън имаше няколко човека.
- КУРВА! - кресна в телефона мъжът, а хората се обърнаха и я зяпнаха. - Курва си, ето това си. За една кора хляб се продаваш. - продължи той.
Лора затвори телефона. Хората явно повярваха на озлобения заради това, че бе пренебрегнат, мъж. Но на нея не й пукаше, защото сама знаеше, че никога не се е продавала. Тя имаше точно дванадесет лева в портмонето си и не знаеше как ще изкара две седмици с тях. Но вдигна високо глава и излезе от тоалетната.

Георги все така я преследваше. Караше я да се чувства така все едно е постоянно наоколо и всеки момент ще изскочи от ъгъла. Най-накрая след повече от две години Георги спря да я притеснява. Той самия й обясни, че си е намерил жена, а тя му пожела да бъдат щастливи заедно. В крайна сметка се разделиха като хора, Георги й благодари, че му е помогнала след като излезе от затвора и съжали, че е бил толкова лош, съжали че се е отнасял лошо с нея. Тя му прости.

Намери си по-добра работа, в онлайн-медия. Беше добър журналист и я наеха. Сега можеше да спре да чисти офиси и апартаменти, защото заплатата й беше достатъчна, за да живее достойно и да се справя с разходите. Все така четеше любимите й романи, но вече не беше тъжна както преди. Когато Георги дойде да й се извини и й каза че си е намерил нова жена Лора почувства облекчение и когато затвори вратата след него, тя сякаш затвори една страница от нейния живот. И сега беше свободна да продължи напред. Да мечтае, да живее и може би да се влюби отново. Но този път по-внимателно... нямаше да бърза, любовта сама ни намира - повтаряше си тя. И повече за миг не бе самотна! Тя знаеше, че някъде там е нейният човек и е въпрос на време да се срещнат.

Тази среща се случи година и два месеца по-късно. 

Лора четеше книга в едно уютно кафене. Беше се свила в ъгъла, за да не пречи на никой - така си мислеше и пиеше чай. На вратата имаше камбанка, тя звънна и Лора вдигна поглед инстинктивно. Влезе някакъв странен мъж с барета. Тя го огледа. Беше с дълга черна коса, която висеше отзад на плитка, беше черна като перата на гарван. Не можа да види очите му, защото беше с тъмни очила. Лора се засрами, че зяпа така човекът и се опита да откъсне поглед от него, но не можеше, беше като хипнотизирана. Мъжът сякаш я намери с поглед и се вгледа в нея също. Тя се притесни много и дори се изчерви, сведе глава към книжката си и се престори, че чете. А въобще не можеше да прочете и ред. Мозъкът й сякаш се изключи, сърцето й затуптя, а стените на кафенето сякаш започнаха да се приближават към нея. Наоколо все едно нямаше никой, само онзи с баретата.

Когато се прибра у дома Лора дълго мислеше за този мъж. Какъв ли беше той? С тази барета и тази коса. Някъде бе чела, че мъжката коса излъчва енергия, а женската я приема. И беше добре да се пази от мъже с дълга коса. А и тази пуста барета! Правеше го толкова интересен. Дали не беше художник? Често, когато вървеше по улицата го виждаше във всеки - ето го мъжът с баретата с дънки, мъжът с баретата с панталон, мъжът с баретата висок, мъжът с баретата нисък, мъжът с баретата слаб, мъжът с баретата едър... виждаше го у всеки. Искаше й се пак да го види, бе безпомощна да го отрече в съзнанието си. Тя продължаваше да ходи в кафенето и все така стоеше в ъгъла. Понякога четеше книга, друг път пишеше стихове. Всеки път, когато камбанката на входната врата звънваше тя вдигаше поглед и се надяваше да влезе мъжът с баретата. Но той все не идваше. Дали онзи път не е влязъл просто случайно, за да изпие едно кафе? Това я убиваше.

Веднъж Лора четеше книгата си и вече изгубила надежда дори не поглеждаше кой прекрачва прага на кафенето, когато камбанката звънеше. Тая пуста камбанка, звукът й започна да я дразни, сякаш тя бе виновна, че пуска всички, но не и мъжът с баретата. Четеше си книгата и изведнъж чу мъжки глас. Някой се беше приближил до нейната маса.
- Привет! - поздрави я мъжът.
"Привет"?! - помисли си тя. Малко българи поздравяват така. Тя вдигна поглед и го видя. Това беше той...мъжът с баретата.
- Какво четете? - попита мъжът.
- Чета разкази... разкази... да, разкази, това е една книжка с разкази на Антон Чехов. - отговори тя и си помисли колко несвързано е прозвучала. Изчерви се.
- Майсторът на късия разказ. Поне така казват, а вие как мислите?
- Определено е добър. На пръв поглед пише толкова обикновено, а всъщност винаги има толкова поука, мъдрост и дълбочина.
- Може ли? - попита мъжът с баретата и хвана облегалката на единия стол на масата. - Ако чакате някой няма да ви притеснявам...
- Не, не, седнете. Аз съм Лора. Приятно ми е...
- О, Лора? Какво красиво име... не зная защо, но винаги се сещам за Лора... на Яворов. - отговори той.
- Е, това е една много тъжна, но красива история...
- Да... истинска любов. Вие мислите ли, че в днешно време е възможно двама души да се обичат както Лора и Яворов, както това прекрасно създание и грозноватия, но толкова красив отвътре поет?
- Вярвам. - отговори тя и се изчерви още повече. - Вярвам.
- Аз самия съм писател. И да ви кажа, колкото и да не е скромно, много си приличаме с Яворов. Не по талант, разбира се, той е велик поет, но по нагласа към живота и жените - да. О, напълно го разбирам, аз също бих се самоубил на негово място.
- Не говорете така... - каза Лора сякаш си представи как този интересен мъж, който присъстваше толкова време в съзнанието й от мигът, в който го видя за първи път наистина се самоубива.
- Бих изпил чаша чай. Вие искате ли? - попита мъжът. - Аз съм Никита, не се представих... забравих, толкова се разсеях...знаете ли аз ви видях преди време тук. Пак стояхте на същата тази маса. Нещо ме накара да вляза в това кафе. Сякаш ме притегли някаква сила. Видях ви тогава и честно казано едва ли съм виждал по-интересна жена от вас...
- Интересна? - попита учудено тя. - Какво интересно видя в мен, Никита? Да минем на "ти"... - предложи тя.
- Да, интересна. Представих си, че четеш моята книга. Исках да прочетеш какво съм написал, мислите ми и да видя как ще ги възприемеш. Рядко срещам жени и въобще хора, които четат книги. Всички са забили поглед в "умните" телефони, чатят и четат безполезни сайтове в интернет.

Лора се засмя. Сякаш слушаше себе си.

- Знаеш ли - продължи Никита - Откакто те видях онзи път често минавах оттук.
- Аз също, но не те видях нито един път...досега. Нарочно започнах да идвам тук...тайно се надявах да се срещнем. - каза Лора и още повече се изчерви. Тя не можеше да се спре, нещо я караше да бъде откровена, може би самия Никита, който беше толкова честен с нея. А се запознаха преди едва десет минути!
- Не си ме видяла, зная. Това е така, защото аз само минавах отвън. Поглеждах дали си тук на "твоята" маса и отминавах. Често те виждах, но се борех със себе си, ей Боже, да не влизам в кафето. И днес пак щях да направя така, но отново онази странна сила ме накара вляза. После тя, силата, пак ме накара да се изтъпанча пред теб докато четеш и да те заговоря...дано не съм се натрапил.

Двамата побъбриха, изпиха по чаша чай, Лора му разказа, че е журналист, но това е само отегчителна работа и обича да пише, но поезия, а не статии за убийства и политика. Той пък извади една книга от чантата си, написа номера си от вътрешната страна на корицата и й я подари.
- Заповядай, ако искаш, прочети я и ми се обади. Интересно ми е да чуя мнението ти.Но не си длъжна да ми се обаждаш, спокойно.
- Ще я прочета с интерес. И... ще ти се обадя. За какво се разказва?
- Разказва всичко за мен...

Лора излезе от кафенето заедно с Никита. Двамата бяха в различни посоки. Той тръгна надолу по улицата и зави зад ъгъла, както всеки мъж, той се чувстваше неуверен дали тя ще се обади наистина. Но силно се надяваше това да е така. Лора пък въобще не се съмняваше, че ще се обади. Тя вярваше, че срещата им не е случайна. Беше изпълнена с вяра. Навън тъмнината допълзяваше уверено, макар да бе едва 17ч. Беше студен софийски ден, но на нея не й беше студено. Навън е минус десет, но тя беше по-топла от слънцето и русите й коси грееха като лъчи...