Разказът се посвещава на всички жени, носили черни забрадки и палили свещи над братските могили…

Зимата вече отпускаше силната си прегръдка с Тулузка. Снегът се бе стопил и дори кокичетата показваха белите си глави изпод земята, за да радват очите и душите на хората. В селото днес е тихо. Ден преди Задушница, преди великия пост. Всичко е умислено смълчано. Старците са нарамили брадви, а бабичките мотики. В тоя край, а и не само, неписан закон повелява в деня преди Задушницата, да се почистват вечните легла на покойниците. Баба Мария Каменова вървеше сама по пътеката към гробището с една малка мотичка и стомна вода.

 — Брее Бабо Марийо, къде така?! – попита я Александър Петровият, който отдавна излезе от село.

 — Е как къде? Нали е Задушница утре. Ще ида да почистя до гробището и на наш ‘то място.

 — Да ти помогна ли, бабо? – попита я Александър.

 — Не, сине. Аз ще се оправя. Толкова години сама се справям и днеска ще успея.

 — А с дядо Митре какво стана? Той защо не ти помогне?

— Не му издържа сърцето, синко. Пръснало се директно, казват докторите. Синовете си го прибраха…

— Дано е намерил покой там на оня свят, – въздъхна Александър.

 — Ще да намери. Нали синовете му са там... Събрали са се вече сигурно. — Ще се видим тогава утре там, Бабче. До утре! – рече Сашо.

 — До утре, Александре! Александър се прибра вкъщи, където го очакваше семейството му.

Всички бяха там. Е разбира се, без старите. Те вече бяха поели своята бяла пътечка към вечността. Нощта му не мина леко. Спомни си дните на село, в които безгрижно изкара детството си. Спомни си вкуса на крушата, която бе в двора на Мария и Митре Каменови. Спомни си играта на топка срещу началното училище и студенината на водата от селската чешма. Ала училището вече затвори, крушата се прекърши, както и хората се прекършват… Само чешмичката продължаваше да пълни безкрайните си корита. Спомни си и животните, които вечер огласяха селото със своите звънци и топлото мляко, което доеше баба му от козите. Сънят не можа да го улови цялата нощ и той, облян в пот, през цялото време плува из безкрайното море на спомените.

 Слънцето озари очите му и той ги отвори. Пред него, на семейния портрет гордо бяха изправени баба му Стефана и дядо му Асен. Той реши да стане да ги посети. Както повелява законът, взе всички неща – свещите, водата, сладкото жито, питата и дребните сладки.

 Пътят бе оживен – хората прииждаха към църквата за молитва, а след това отиваха да посетят своите роднини и приятели. В черквата бе тихо. Гласът на попа се чуваше, докато изреждаше имената на починалите един по един, сякаш ги канеше да влязат. След литургията всички се отправиха към гробищата. Само баба Мария се бе отклонила към един стар калдъръмен път към близка горичка.

 — Почакай, бабо Марийче! Да ти подам! – провикна се Александър на излизане от черквата.

 — Баба Мария спря и пооправи черната си шамия, строго погледна момчето – вече пораснал мъж.

 — Заповядай. Това е за баба Стефана и дядо Асен, – тихо рече Александър. — Благодаря, синко. Дано са намерили покой при дядо ти Митре и синовете ми.

— Ти накъде така? – попита старата жена момчето.

 — До нашето място. Там беше моята, така де, нашата къща. Синовете там родих. Живеехме прекрасно – не много богати, но щастливи. Ама дойде тая пуста война… Какви неща тогава бяха, ей бого леле… Деца убиха тука в съседното село, мъжете прибраха да се бият на чужда земя. А ние останахме тука да чакаме вечно. Ето и моите синове…чакам ги, ама не се връщат… Единият го обесиха в затвора, другите ги застреляха по полето… Изгориха къщата и всичко тука, за да го търсят, но не го намериха. Вече се бяхме скрили, но знаех, че и той няма издържи. Когато ни напусна, ми прошепна като има повод да ходя на гроба му и да му пея „Хей поле широко…“. Така и правя. И знаеш ли какво стана? Като му намериха трупа, са го изгорили на клада. Спомен да не остане от тези борци за нашата пуста и светла свобода. Та така… И на мястото на къщата аз сама сложих камъни и извиках едно момче да издълбае само имената върху тях, за да има къде да ходя… Та там отивам, синко. Искам да ти кажа нещо – aко имаш възможност, никога не допускай война. И на тия в столицата да кажеш!

Александър остана без никакви думи, само прегърна старата жена, сбогуваха се и всеки пое по пътя си. Когато се прибираше към дома си, чу жален глас в далечината.

 „Хей, поле широко, широко,

зелено, хей, и Балкан ти роден,

 хей, Балкан ти наш, колко мъки

знаеш, колко тайни криеш, хей,

Балкан ти роден наш!”

От този момент нататък Александър се закле да поддържа и мястото на баба Мария Каменова, за да остане споменът жив…