Почти идИално

Слънчевите лъчи преминаваха през прозореца в малката стая. Беше късна сутрин и нямаше нищо друго, което да осветява помещението. Освен прозорец, стаята си имаше врата, под, върху който се намираше стара разпокъсана черга, както и легло. То беше не оправено, но без това нямаше какво да му се подрежда, защото представляваше дюшек с възглавница върху него, а одеялото, което също беше към този комплект се намираше до вратата. Чу се трясък идващ от съседна стая. Едно момче на възраст около осемнайсет години с боядисана в зелено коса се опитваше да включи телевизора, който явно стачкуваше. „Пак не са платили тока" помисли си момчето. Облече една синя тениска, която лежеше на близкия фотьойл и отиде до тоалетната. В тъмнината зеленокосoто момче се мъчеше да намери тоалетна чиния, като сините му очи проблясваха в тъмнината. След като удовлетвори своите физиологични нужди, високият младеж си обу разкъсаните кецове, взе си скейтборда и излезе навън. Зеленокосото момче се втурна надолу по стълбите на осем етажния блок, на чийто последен етаж живееше той. Като излезе от входа, чиято врата бе останала без здрав прозорец, момчето се озова пред дълга редица от метални гаражи, грижливо украсени със графити от местните младежи.

- Сашко... на къде си тръгнал - чу се глас на възрастна жена идващ ляво от него - не виждаш ли как пече слънцето

- Споко', бабо Миче !- отвърна зеленокосoто момче - още сме юни
- Щом казваш. А на училище ‘одиш ли още?
- Остават две седмица. Аре, чао, че трябва да вървя.

 - Довиждане, бабе.

Момчето се качи на скейтбордa си I се спусна по стръмната улица, на която се намираше жилището му. Сашо управляваше „дъската" доста стабилно и без усилия се разминаваше с идващите срещу него автомобили. След няколко минути се намираше на скейтърския парк, който се състоеше от две рампи и една тръба до тях.

- Закъсня - каза сърдито едно момче, което бе седнало на тръбата - Вече почти единайсет

- Е, и?

- E, и?!? Дължа шейсет лева от залагания и покер на група гамени, а ти ми казваш

- Сори, Пешо, но и аз имам проблеми. Баща ми работи всеки ден, а пак не ни стигат парите, брат ми се мярка в къщи веднъж на месец, а майка ми не съм виждал от година

- Поне ще навършиш осемнайсет жив... човек, моля ти се, дай няк'ви кинти

- Вземи от вашите

- Те са в чужбина

- Вземи от баба си

- Взех вече

- Продай си дъската

- Никога

- Сори тога - каза Сашо и се насочи към рампата - добре, че парка е до даскало

- Да...гимназия „Петко Стайнов" град Казанлък. Хрумна ми идея!

- Каква - скейтърyt се притесни, защото знаеше какви са идеите на приятеля му - да не убиеш някой

- Не! Ще се опитам да ги убедя да изчакат края на лятото...

- Не става! - прекъсна го студен младежки глас идващ за него - имаш три седмици

Косъмчетата по врата на Алекс настръхнаха. Бавно, много бавно, скован от неумолим страх, той се извърна. Зад него стоеше млад мъж на възраст около двайсет- двайсет и две години, облечен в скъп черен костюм, носещ скъпи черни обувки навярно от естествена кожа. Някакво зловещо излъчване се носеше от него.

- Прилеп? - промълви изплашено Пешо - моля те...

- Молиш ме?

- Дай ми шанс

- Дадох ти

- Скоро ставам на осемнайсет

- Имаш три седмици. Приятен ден - Прилепът потупа Пешо по рамото и си продължи по пътя

- Мъртъв съм - прошепна момчето

- Споко. Ще измислим нещо

- Дано - Пешо свали от главата си черната с шапка с надпис DC и от русата му коса потекоха реки от пот - а сега да скейтваме

- Ок

Двете момчета се пуснаха по рампата, пробвайки различни трикове с своите „дъски". На Пешо много до каране, но поне ще да отдалечи мислите му парите, които дължеше на Прилепът.

- А защо му викат прилепът - каза скейтърът, докато си връзваше кецовете

- Ми не знам - отвърна замислено Сашо - Ма аз трябва да вървя., щото ме чакат

- Ей, т'ва момиче не те остави на мира - за първи път, откакто срещна Сашо този ден, в кафявите очи на скейтъра липсваше страх и загриженост - поне има кой да те чака

- Ще се видим по-късно

Сашо взе скейтборда си в ръце и тръгна надолу по улицата, а Пешо отново седна на тръбата, връщайки се към своите проблеми.

                                                                  ***

Ани беше красиво седемнайсет годишно момиче с дълга руса коса и сини очи. Беше облече с червена блузка и къса бял поличка, а на краката и се мъдреха скъпи черни обувки с инкрустирани на тях „скъпоценни камъни".

- Алекс! Забави се - каза свъсено момичето, като погледна телефона си - винаги закъсняваш

- Пешо ми каза същото

- Пешо „Блъфа"?

- Да. Той самият

- Той може само да те провали

- Няма...- скейтърът прегърна момичето и я целуна - бъди спокойна

- По случай края на даскалото Емо от моя клас ще прави купон

- Оф... знаеш, че не ги обичам тия работи

- Аз искам да отидем. Все пак завършвам десети, а ти единайсети клас, моля те

- Ще помисля, но нали знаеш, че нямам много кинти

- Искай  пари от брат си - момичето се откопчи от него и  се изправи - вечно с т'ва се оправдаваш

- Ми някои хора нямат много

- Да... някои хора

- Тази вечер к'во ще правим?

- Не знам... - Ани го цунка по бузата - но сега трябва да вървя

- Чао

Сашо, който беше втора смяна влезе в училищната сграда да изкара последния за тази седмица учебен ден. В двора се размина с ученици от по-долни класове, които го странно. Различаваха се коренно, докато Алекс бе скейтър и слушаше пънк рок, те бяха почитатели по комерсиални стилове. Гимназията делеше сграда с ОУ „Н. Вапцаров", чийто по-малки ученици гледаха на Сашо като на бог. Скейтърът демонстрираше своите умения с дъската, с което събра хорските погледи както обикновено и бе изпратен с аплодисментите на петокласниците с неговото влизане в училище. Минута по късно бе седнал на затоплените  от слънцето плочки на четвъртият етаж на учебното заведение.

Както размишляваше за проблемите на Алекс и липсата на пари като цяло, Сашо почувства, че някой го наблюдава. С периферното си зрение на лявото око съзря едно момиче от съседният клас, класът на Пешо „Блъфа". Тя също като него бе седнала на земята по турски, рисувайки на гърба на една тетрадка. Почти всеки път, когато Алекс я виждаше, момичето драскаше нещо. От своя приятел скейтърът знаеше, че тя се казва Мария, рисува много добре и слуша пънк също като него. Но този стил музика не допадаше на други хора, голяма част, от които щяха да ходят на купона у Емови.

- Ей та ва луд - изкрещя едно облече изцяло в черно момче, чийто бретон покриваше очите му - пак ли си карал

- А не гладих си дрехите на дъската - Сашо се усмихна и се здрависа с момчето, което изглеждаше малко по ниско от скейтъра - сядай, Кирчо

- Ок - момчето помаха на все още рисуващото момиче и седна до своя съученик - много топло днес

- Така е. Между другото от къде се познавате с нея?

- Извън учебни занятия включващи пиене на бира и разговори за живота

- Интересно

- Шегувам се. Заедно със сестра ходят на школа по изобразително изкуство...

- И това ако не моят брат близнак - каза с висок тон момиче, приличащо на Киро, но с боядисана в червено коса - Здрасти, Сашо, няма ли да влизате

- ‘Убаво - рекоха момчетата в един глас и станаха от земята
***

Няколко часа по късно Сашо излезе от училище с изморено и отегчено изражение. Голяма част от неговите съученици бързаха да „офейкат", но на него му беше все едно, защото трябваше да ходи на тъп купон, на който щяха да липсват като Киро „Емото" така и Алекс „Блъфа". Скейтъра се довлече до домът си, където се преоблече и остави скейта си, а след това се запъти към парк „Розариум". Там на една пейка се бе събрала не малка групичка състояща се от Ани и нейните приятели.

- Здрасти - поздрави Сашо и седна по гаджето си- дойдох

- Да т'ва е добре. Чакаме ли някой?

- Май не - отвърна едно момче от компанията - направо да вървим. Те Емо и другите трябва да са взели пиене.

- Ами супер... - Сашо бе прекъснат от неочаквано позвъняване - ...някой ме търси

Мобилният телефона на скейтъра беше най-обикновен, без излишни екстри. Алекс се чудеше какво правеше с тези хора, които дори имаха различен от него вкус за мобилните апарати, но все пак трябваше да е тук за Ани. „Сигурно пак е загазил" помисли си Сашо като видя, че позвъняването е от Пешо. Зеленокосият младеж набра номера на приятелят си и започна да чака, докато приятелите на Ани обсъждаха, че зеленото не е на мода

- Пешо? - каза скейтърът по телефона - за к'во звъня

- Човек... загазихме

- Още един „букмейкър" си заиска парите, идвай тук.

- Къде е тук?

- До старите казарми.

- Не мога

- Що?

- Обещах да Ани да съм с нея. Моят живот е идеален... съжалявам

- Идеален?!? Аз няма да съм жив до десет минути ако не се домъкнеш тук

- Ще видя какво мога да... Ало?!?

- Кой беше - попита Ани

- Пешо. Трябва да вървя, съжалявам

- Къде?

- Утре ще ти обясня

Момчето побягна в посока, споменатото по телефона място. В този момент въобще не мислеше какви последици ще има това му действие, единствената му цел бе да спаси приятеля си. Но беше късно, малко преди старите казарми Сашо видя как двама едри младежи ритат безпощадно падналия на земята Пешо на самата улица. Киро „Емо" също се намираше на земята в доста тежко състояние.

- Ченгетата - изкрещя един от биячите и двамата побягнаха

 Под звуците на полицейската сирена Сашо се затича към пребитите си приятели. Скейтърът се опита да изправи Пешо на крака и да го накара да се движи, за да не ги хванат полицаите, но усилията му бяха без резултат. Патрулната кола спря на сантиметри от чернокосия Киро, който се държеше за корема от болка. Минувачите заприиждаха за да видят какво става и единият полицай не им успя да им попречи да го сторят.

- От отсрещната къща са се обадили, че е имало сбиване - каза другият полицай, който ги високомерно - какво стана точно

- Ами ония, дето избягаха, ни скочиха... просто

- Хъм... а ти?

- Аз просто минавах - отвърна слисано зеленокосият скейтър докато изправяше „блъфа" - и се познавам с тях... и... дойдох да помогна... не знам... к'во е  станало

- Ок... ти си тръгвай, а вие двамата се качвайте в колата

Сашо проследи с поглед патрулката, която се устреми пък главната улица, а от там към участъка.

- Тия бяха няк'ви наркомани - каза един от човек от любопитната тълпа

- Да... сигурно

„Ебаси ограничени хора" помисли зеленокосият скейтър и се затича в посока полицията. Като мина през парка видя, че Ани и нейните приятели ги нямаше, но не му беше до това. Карането на скейт в продължение на близо 5 години го бяха направили много издръжлив и той бягаше почти през целият път до полицейското управление, което се намираше до не без известната гимназия „Кирил и Методи". Както обикновено пред РПУ-то имаше представители на ромската малцинствена група чакащи своите роднини, задържани след поредното махленско сбиване.

- Дадохме показание - каза Киро в отговор на погледа на Сашо, казващ „К'во стана"- Пешо ей ся идва

Няколко минути по-късно родителите на Киро дойдоха и си го взеха, а Пешо тръгна в неизвестна посока. Сашо се зачуди за що по дяволите тръгна да ги спасява, та той не направи нищо... Презвъня два-три пъти на приятелката си, но нямаше отговор. Скапан от цялото това натоварване скейтърът си завари поредното напиване на баща му с пристигането му в къщи

- Здрасти Сашо

-  Не си платил тока

- Ще го оправя

- Има ли нещо за ядене

 - Баба ти Миче даде боб, а ти направи салата

- Добре, че имаме такава мила съседка

Момчето отиде в кухнята, където се захвана с „домашните си задължения". Докато режеше доматите мобилният му прозвъня...

- Кажи, Блъф... пак ли те бият?

-Намерих работа - каза скейтърът - навит ли си?

- К'ва е работата

- Доставка на коли

- Доставка на коли?

- Да

- Което означава, че ще сме авто-джамбази, нали?

- В известен смисъл

- Не мога... човек... просто... днес всичко прецаках. Ани ще ми се разсърди ако...

- Ок, но знай, че офертата е все още валидна

- Питай Киро или Отвертката... ало?

Сашо остави телефона на масата и продължи със салатата. Вечерта се опита да се обади на Ани още един-два пъти, но отново без успех...

                                                                           ***
Съботният ден мина в отчаяно звънене по телефона за Сашо, но без никакъв резултат. Отчаян от изчезването  на Ани, скейтъра реши да се  разтъпче до рампата, където откри и Пешо пробващ различни трикове.

- Е... к'во реши - каза Блъфа вместо поздрав щом видя Алекс - Навит ли си?

- Не знам

- Отвертката е вътре.

- Къде ще ги караме колите?

- В  един гараж. При едни хора и Отвертката ще им нещо като помощник монтьор... ще сменя номера... пребоядисване

- За сега не съм заинтересован

- Побързай да го направиш - момчето се усмихна и се спусна по рампата - срокът е до утре вечерта

- Ще помисля, а сега тръгвам

- Къде?!?

Въпросът на „Блъфа" остана без отговор, защото Сашо се бе пуснал със скейтборда си по улицата и не мислеше за друго освен за своята Ани. Скейтъра караше колкото може по бързо. Минути по късно се намираше пред апартамента на своята приятелка. Уморен от пързалянето през половината град Сашо натисна звънеца. Изчака няколко минути звъна пак.

- Тук съм - чу се от вътре - отварям

- Ъ... Ани... здравей - каза скейтъра, когато момичето отвори вратата - съжалявам, че си тръгнах

- И аз съжалявам. Разбрах, че живеем в два различни свята. Върви при твоите приятели да ги спасяваш от дилъри и тем подобни

- Но...

- От две седмици се срещам с друг, а вчера ти ме накара да взема окончателно решение.

- Не е възможно. Как се казва?

- Иван... по-голям е от теб и има повече възможности

- Пари... разбира се... ясно

Сашо тръгна по стълбите без да се сбогува, а Ани го изгледа с тъга в очите, но все пак тя беше направила своя избор. Обзет от неописуема ярост и тъга скейтъра побягна към  рампата, строшавайки преди това дъската си в едно кошче за боклук. В главата му дойде мисълта, че ако намери пари момичето, което бича ще се върне при него за това и искаше да намери Пешо, но най-накрая реши, че най-добре ще е да му се обади...

- Значи... - каза замислено Блъфа по телефона - утре в 21.40 пред гаража...

- Ок - рече спокойно Алекс - Ще се видим там...

***

Сашо не успя да заспи. Баща му отново се напи и не забеляза разтревожеността на сина си, който не обели и една дума целият ден.  Някъде към 21.30 Зеленокосото момче се измъкна от дома и се насочи към гаража. Алекс си внушаваше, че някой можеше да го следи затова се оглеждаше предпазливо и дори реши да мине по дългият маршрут

- Защо закъсня - каза нервно Пешо, когато видя приятеля му да приближава - Почти десет

- Съжалявам

- Тръгваме пеш. Ти ще носиш инструментите, защото закъсня

Гаражът, пред който се състоеше срещата се намираше близо до градската гара, a двете момчета тръгнаха по малките тъмни улички да за да стигнат своята цел.

***
- Сигурен си - каза със страх в гласа Сашо, когато двамата стояха пред черно BMW - може да се откажем

- Това е поръчката - отвърна Блъфа и се залови с ключалката на автомобила - ти се оглеждай за хора

- Хубаво

Двамата се намираха в хубав тих квартал, а самата кола бе паркирана пред красива триетажна къща опасана с висока ограда. Съседните къщи също принадлежаха на богати хора ако се съдеше по вида им. Сашо си помисли, че тази скъпа кола е оставена на улица, защото просто собствениците и нямат място в гаража. Момчето реше да огледа по обстойно мястото и отиде да го съобщи на приятелят си.

- Блъф, аз отивам...

- Пиу-Пиу-Пиу - алармата на BMW-то се опитваше да събуди целият квартал, тъй като Пешо стовари една бейзболна бухалка върху лявото стъкло на колата - Пиу-Пиу-Пиу

- Влизай - изкрещя Блъфа - как се спира т'ва

Когато Сашо се мушна в колата видя как приятелят му къса някакви кабели, от което му действие пищенето спря. След няколко опита Пешо успя да накара мотора да запали.

- Дръж се - каза той на Сашо и потегли - Успяхме

- Някой краде колата - чуха са обезпокоени викове от къщата

- Викайте полиция

Чу се изстрел. После още един. Алекс падна на пода от страх не го улучат, а другият скейтър се „скъсваше" от смях докато шофираше бясно по една от главните улици на града. Момчетата дори се разминаха с повиканата от потърпевшите патрулка, но ченгетата дори не ги забелязаха.

- Та... какво ще спечелим - промълви Сашо като видя, че вече наближават - за колко се разбрахте

- 60 лева, за да си покрият всички дългове. Съжалявам, но ще получиш кинти следващият път

- Следващ път?

- Ти к'во си помисли, че ще получиш двеста кинта за една кола и то за първа поръчка

- Нещо такова

                                                               ***

Отвертката беше шестнайсет годишно момче с черна коса и очи, въпреки порасналите му вече мустаци и брада той не си даваше зор да ги бръсне. Наследил занаята на баща си Ицо отвертката чакаше в гаража новата кола. Бибиткането на клаксон идващ  отвън го накара да остави авто-списанието, което беше намерил и отиди да отвори вратата.

- Добро утро - каза усмихнато Блъфа, след като излезе BMW-то - малко е потрошена, но ще се оправи

- Хъм не е зле - каза оплешивял мъж на около петдесет годишна възраст, който дойде от някаква зад стая - бях ме се разбрали за...?

- 100 кинта - отвърна веднага Пешо

- Хъм... разбили сте стъклото... кабели стърчат. Какво ще кажете за 60?

- Съгласен

-С ега се прибирайте, че ченгетата дебнат. За утре вечер имате още една поръчка.

- Това е добре. Колко?

- Ще го обсъдим и не се познаваме

- Прощавайте, а вие кой сте?

- Умно момче

- Не, ние наистина не се познаваме

- Вървете, вървете

                                                               ***

Минути по-късно двамата приятели се отдалечаваха от района на гарата, като Блъфа подскачаше от радост.

- Сега се прибираме нали - каза Сашо - че много хладно

- Още... отиваме в панорама да дадем кинтите на Прилепа и тогава

- Това означава, че като му дадеш парите сега вече няма да се занимаваме с кражби

- Грешиш. Сега се почва. Край на залозите и сварката , влизаме в бизнеса с автомобили

- По-тихо, минават куки

Една полицейска кола мина бавно покрай тях, като шофиращият полицай ги изгледа пренебрежително, а Пешо му помята в отговор. Въпреки че беше почти 00.00 центърът на град преливаше от живот. Имаше както младежи така и възрастни хора, които чакаха свои познати на обичайното място та за срещи - Лъвовата чешма. Двете момчета се спряха за момент при група скейтъри, които седяха до шадраван, намиращ се в близост чешмата, сред които беше и Киро

- К'фо стана - полюбопитства чернокосият им набор - справихте ли се

- Може да се каже. Все пак отивам при Прилепа

- Това е добре - усмихна се Емото - Сашо, това е Мария

- Здрасти - момичето от класа на Блъфа се усмихна и се здрависа с Сашо - Здрасти Блъф

- О... Мимье - Пешо дръпна зеленокосия си приятел за ръката - ние ще вървим

- Чакай

- Прилепа няма да чака

- Хубаво

                                                                   ***

Клуб „Панорама" се намираше в хотел Казанлък, чието место положение бе точно над градският площад, от който идваха Сашо и Блъфа. Това заведение бе посещавано както от баровци имащи доста средства така и от шестнайсет-седемнайсет годишни фантазьори, въобразяващи си, че бъдещи лидери на нацията по простата причина, че пият водка и пушат с парите на татковците си или от „непочтени далавери".  В едно от по забутаните сепарета се бяха настанали Прилепа и неговата компания, които не приличаха на нахакани тийнейджъри.

- Кой е тук! - възкликна радостно „букмейкърът" - Моят приятел Пешо

- Връщам ти всичко - отвърна момчето - шейсет лева

- Браво - Прилепът взе парите след това отпи от уискито си - като гледам са точни. Е, всичко е наред. Няма от какво да се притесняваш

- А сега да си вървим - каза Сашо и дръпна Блъфа за ръкава

- Както желаете, но защо не изиграем една игра

- Нямаме пари. Довиждане - Скейтърът повлече приятелят си към изхода като привлече погледите на посетителите

- Но защо? - изкрещя Блъфа като излязоха от заведението

- Искаше да играеш, нали?

- Еми... малко

- Ей за т'ва

Когато отново минаха през площада познатите им ги нямаше. Двете момчета повървяха малко заедно след, което се разделиха на кръстовището и тръгнаха към домовете си...

                                                                  ***

Слънце. Птички. Слънцето огрява птичките, които пеят. Часът беше дванайсет, а Сашо беше на рампата, за да пробва един трик. След десет не успешни опита реши, че е по-добре да не разсъждава толкова, а пак да отиде при Ани. Скейтъра отиде пред входа на училището и с нетърпение очакваше да се появи бившата му приятелка и това случи в 12.31. Ани излезе от гимназия „Петко Стайнов" хванала за ръчичка един младеж, облечен по поседна мода с тъпо изражение, но както изглеждаше „с повече възможности", двамата минаха покрай скейтъра, който беше на крачка на халоса момчето с дъската си, но се отказа и само ги изгледа.

- Кофти - каза Мария, която бе седнала на стълбите - Кирчо ми каза, че те е оставила

- Така е, а „Емото" не требваше да казва нищо - отвърна Сашо и седна до момичето

- Еми вчера изпи малко повече

- Слушаш Пистълс, т'ва е добре - каза Сашо като прочете името на групата върху една от значките на момичето - имат хубави песни.

- А ти от колко време караш

- Две-три години.

- Не са малко... били предал това на  Кирчо - момичето подаде една папка на Сашо и стана от стълбите - трябва да вървя и ще съм много благодарна ако му ги дадеш

- Няма проблем

Скейтърът проследи момичето с поглед докато тя влизаше в училище. Но все още обичаше Ани, въпреки че Мария слушаше същата музика като него, явно харесваше скейтове, пък и стила и на обличане му допадаше повече...

- Добро утро - поздрави сънено Киро Емото - що си тук

- Мария... каза да ти да това

- Хъм... рисунки. По-скоро са за сестра ми.

- Вчера к'во си разправял за мен?

- Забравих... ама никога не съм харесвал Ани.

- Тя ти мразеше бретона

- Хъм... нищо чудно, а Мария те харесва

- Честно?

- Честно. Питай сестра ми ако искаш ама по-добре не - Киро се усмихна и прибра папката в раницата си- Ей го Блъфа

- Здрасти, Кирчо

- Най-накрая си щастлив, нали?

- Така е, а за ония пари ще ти ги върна скоро

- Не се безпокой

- Спокоен съм. Сашо, тая вечер в десет. А сега ме извинете, че бързам за час

- Чао

- Бай

След няколко минути двете момчета също тръгнаха по стълбите в посока класната им стая. Тъй като беше вече края на учебната година учениците мислиха за по-интересни занимания и часовете в училище минаваха бързо. След преговаряне на плана Блъфа и зеленокосият му приятел се разделиха като отидоха да се подготвят за новият удар. Бащата на Алекс отново беше нощна смяна и в момента спеше. Скейтърът хвърли раницата си, нахрани се и зачака да дойде десет часа. Баща му тръгна преди него, което беше добре, защото ще да задава много въпроси. Странно защо, но този път Сашо се чувстваше по-спокоен.

- Отново закъсня

- Съжалявам

- Да вървим

- Къде

- Близо е

След няколко минути на мълчание момчетата се намираха близо до ЖП линията обградени от десетки жилищни блокове. Момчетата прекосиха една изоставена детска градини и излязоха на паркинг, намиращ се срещу пет етажен блок, в който явно има купон съдейки се по силната музика идваща от третият етаж на първият от трите хода. Скейтърите се приближиха бавно като се оглеждаха за дали някой не ги наблюдава.

- Това - възкликна Блъфа като стигна до един Мерцедес- оглеждай се за хора

- Слушам, шефе

Сашо зае удобна позиция, от която да наблюдава както паркинга така и трите входа. Шумът от партито го разсейваше, но минути по-късно вече хвърчаха по улиците на града.

- Този път поне не разби прозореца - каза Сашо докато се опитваше да си сложи колана -  Би ли намалил малко

- Де му радиото на тая кола

- Намали шибана скорост

- Споко

С звучно набиване на спирачки Блъфа паркира колата пред гаража, докато чакаше Отвертката да отвори врата, а след което възрастният господин да му даде кинтите.

- Перфектно - възкликна Отвертката - вие сте бъдещи професионалисти

- Благодарим

- Само ще я пребоядисам както иска клиента...

- Браво на вас - прекъсна го плешивият мъж - и тримата получавате по трийсет лева за тази работа

- Не са ли малко?

- Малко? А може ли сам да си намериш продавач?

- Не

- А да си скриеш следите?

- Не - отвърна Блъфа и си прибра парите в джоба на дънките си - Приятна вечер

                                                            ***

Измина повече от седмина без да имат поръчки. Времето стана все по топло, а училището опустя. Сашо така и не успя да говори с Ани и малко по малко започваше да я „изтръгва" от мислите си. Момчето успя да усъвършенства няколко нови трика с своя скейтборд. До края на учебната година оставаха два дни и щеше да има серия купони по-случай това и с Блъфа трябваше да поработят малко. Сашо не му харесваше да краде коли, но явно нямаше друг избор. Баща му се скъсваше от работа, а брат му си имаше собствен занаят. За Отвертката кражбата на коли беше нещо естествено, така се прехранвал баща както и дядо му, преди да ги убият, разбира се.

Улиците бяха отново бяха пълни с празнуващи края на учебната година ученици. Пешо и Сашо крачеха бодро през центъра на град, облечени с черни случери и джинси стремящи се да бъдат колкото се може по не забележими.

                                                ***

След не повече от час двете момчета се появиха на купона по случай края на учебната година организиран от Кирчо и сестра му Мая.

- Къде се губите - каза развеселено „Емото"  като ги посрещна на врата - почти полунощ е

- Имахме работа - Пешо се усмихна и му подаде торба съдържаща няколко бутилки скъп Марков алкохол - честито завършване

- И на вас. Та к'во беше този път?

- БМВ

- Ми... браво на вас, а сега се забавлявайте

Момчетата влязоха в претъпкания с хора хол и се заеха да се здрависват с присъстващите. Силната рок музика кънтеше от тонколоните, а младежите играех някаква форма на танц представляваща блъскане и въргаляне по земята. Скоро след като се докопа до чаша студена бира Сашо се настани на удобния диван в хола на Киро и Мая. Въпреки че слушаше пънк, силната музика му се набиваше в ушите и реши да се разходи из другите стаи, когато се натъкна на не толкова трезва Мария.

- Здрасти

- О, Сашо - момичето се опита да прегърне скейтъра, но той се отдръпна - какво ти става

- Съжалявам. Днес е просто много натоварен ден

- Няма проблем

- Искаш ли да поседнеш

- Няма да е лошо

Двамата младежи се добраха до най-близкият диван, като изкараха цялата нощ в разговор по между си. Следващите няколко дни Сашо и Мария започнаха да се сближават все повече. Скейтърът бе започнал да забравя за Ани, а и с Мария имаха толкова общо, за разлика от предишната му приятелка. Талантливата художничка дълга черна коса, от която се личеше един червен кичур, момичето и не се обличаше като моделите от модните списание, което допадаше на зеленокосият и приятел.

                                                ***
Беше началото на юли, а жегата беше не поносима. Листата на дърветата потрепваха от слабият ветрец, който правеше вечерта по поносима. Обичайната маса народ се прибираше по домовете си след дългия и труден работен ден, а младежта се „убие" свободното си време, нараснало след началото на лятната ваканция, но двамата упорити скейтъри не почиваха. За три седмици бяха откраднали шест коли и сега щяха да излязат в „заслужен отпуск". По информацията, която им бе предоставена от отвертката, трябваше да прекосят целият град за да стигат до блок, пред който се намира гараж приютяващ скъпо черно Ауди.

- Гледай за минувач - каза Пешо на Алекс, докато се опитваше да разбие катинара на гаража

- ОК

- Още малко... готово

- А?....

Звукът на алармата прониза двете момчета, които се опитваха да я изключат по някакъв начин. Една след друга започнаха да пускат лампи на иначе „заспалия" жилищен блок. Започнаха да се отварят прозорци, последвано от провесването на хора, довело до пътуващият към блока полицейски патрул.

- Мамка му - изкрещя Пешо, който изкарваше колата от гаража - Влизай

Сашо се влезе направо през спуснатият прозорец на колата. Блъфа „настъпи педала" и за малко не сгази собственика на колата, който идваше да провери какво става с бухалка в ръка. Последният хвърли успя да удари багажника на колата, последвано от маса псувани по адрес на младите крадци. Група съседи на потърпевшия също опитах да спрат двамата скейтъри, но без успех, след един доста остър завой Пешо се спусна към главната улица на града, като възнамеряваше да мине през по забутаните улички за да стигне до гаража. Положението им се усложни, когато зад тях се чуха полицейски сирени, тръбящи краят на тяхната криминална кариера. Блъфа се опитваше да се отърве от представилите на закона, но те сякаш бяха на всякъде.

- Загазихме

- Никога - Блъфа направи остър завой и се шмугна в малка уличка
За радост на младите авто-крадци, те успяха да се изплъзнат на полицията и след минути паркираха колата в гаража.

- Човек ни е се изнасяме - каза Пешо притеснено на Отвертката - ченгетата дебнат

- Ок. Значи ще сменя номерата и ще я боядисам

- А... хубаво.

- Т'ва са ви кинтите. Сега се махайте

Сашо се прибра колкото се може по-бързо. За радост баща му отново беше нощна смяна. Горкият човек се сблъскаше, за да може синът му да има добро бъдеще, който всъщност бе тръгнал по лош път.

                                                ***

Сутрин. Мобилният телефон на Сашо звънеше продължение на минута. Скейтърът се протегна и го събори на земята. След, което стана от леглото и взе телефона

- Блъф...? - каза Сашо сънено

- Не е Блъфа...

- А кой?

- Човекът познат ти като Прилепа.

- Какво си направил с Пешо

- Умря

- Ще те убия! Той ти върна всичко

- Успокой се. Някой иска де ти каже нещо

- Кой

- Саше... не го слушай - скейтърът чу гласа на Мария, слабо, но знаеше, че е тя - Той уби Блъфа

- Ще те убия... копеле! - Сашо събори близкия стол и искаше „букмейкърът" да е срещу него

- Спокойно - каза Прилепа по телефона - Няма да и сторя нищо, само трябва да ми направиш една услуга...

- Пусни приятелката ми, нещастнико

- Ела в парка към 20.00 и ще ти обясня всичко... довиждане

- Чакай... - Прилепа вече бе затворил и Сашо нямаше какво да направи

Скейтърът хвърли телефона към стената, след което изхвърча от дома си в посока този на Киро. В момента мозъка му беше замъглен и съученикът му беше единственият човек, за който се сети. След няколко минути в спринт Сашо стигна до дома на Киро.

- Идваш с мен - рече зеленокосото момче щом приятелят му отвори врата - Блъфа е мъртъв

- К'во?

- Прилепа ми се обади от неговият телефон

- Сигурен ли си

- Не... да отидем до тях. Да проверим

- Чакай да му се обадя. Може да е някой номер

- Шибаното копеле каза, че хванал Мария

- Мамка му - Киро се отиде да вземе - звъня

- Ало...Кирчо. Пешо не може да се обади. Малко е мъртъв - каза саркастично Прилепа

- Какво си му сторил

- 20.00 парк Розариум. Довиждане

- Затвори

Двете момчета отидоха до къщата, където Пешо живееше с баба си, но наличието на полиция пред сградата принуди Сашо да чака от вън. Все пак не се знаеше защо са дошли ченгета. Няколко минути  по-късно, Киро се върна силно натъжен на път да се разплаче.

- Намерили са го  пребит с две прободни рани пред болница. Направих се на учуден... да вървим

- Ще го очистя тоя.

- Поне са го оставили пред болницата

- Хъм... и това е помогнало много, нали?

- Не съвсем

                                                ***

Беше гореше вечерта и жителите на Казанлък търсеха прохлада в градският парк. Една от потрошените от хулигани пейки седеше Иван Прилепа заедно с друг мъж, който повече приличаше на горила, от колкото на човек. „Букмейкърът" се усмихна, когато видя идващите към него Сашо и Киро.

- Добър ден - Прилепа ги поздрави и се изправи - как сме днес

- Къде приятелката ми, нещастнико

- В сигурни ръце

- Чуй ме. Блъфа отново ми задлъжня и то с много повече. Аз си искам парите, но не желая да мъча горката му баба...

- И за да си сигурен, че ще изпълня това, което искаш, си хванал Мария

- Точно така

- А ти какво искаш?

- Нищо особено... знам, че имаш опит в кражбата на коли - Прилепа извади едно листче от джоба на ризата и му го подаде - искам да я докараш до 23.00 тази вечер. Тази поръчка ще плати дълга на Пешо, ще пусна Мария, а ти ще получиш двеста кинта. Съгласен ли си?

- Ако ме измамиш, ще те убия

- Както кажеш

Двете момчета изгледаха как другите двама се отдалечават, след което скейтъра се захвана да чете бележката. Последваха няколко минути на мълчание, което бе смущавано единствено от минаващите покрай парка автомобили.

- Можеш ли да караш? - каза озадачено

- Еми... май... да

- Да или не?

- Да... мога да карам. Имам си книжка, но няма ли по-добра идея.

- Ми не, защото имаме по-малко от три часа да откраднем кола от склад в края на града и да я закараме до другият му края

- Ок... ще ни трябва Отвертката и още един- двама

- Няма да е нужно. Те си имат гараж и купувач

- Хъм... ми да вървим тогава

                                                ***

За дежурните полицаи това беше една спокойна вечер. Нямаше сбивания, нямаше кражби. Една тиха лятна вечер. Няколкото представители на закона, които бяха в участъка запълваха времето си в игра на карти или гледане на телевизия. Тази идилия бе прекъсната от отегчения глас на дежурната на телефона.

- Отново кражба на кола

- Мамка му - изкрещя един от офицерите - този път ще ги хванем

- Сложете постове. Писна ми от тези натрапници...

                                                ***

Един черен мерцедес хвърчеше по улиците на град Казанлък, намиращ се в центъра на Розовата долина, а управляван от Киро Емото. Последният бе толкова уплашен от ставащото, че не различаваше червенo зелено, когато наближава светофар. На едно от възловите кръстовища на града, през което младежите се канеха да преминат, се мъдреше полицейска кола с двама задрямали полицай в нея. Профучаването на луксозният автомобил, принуди представителите на закона да се по разбудят и да се опитат да го проследят, но  мерцедесът почти бе стигнат района познат на казанлъчани като „Абаята", където се намираше не без известното и вече преустроено „малко пазарче". Следваната забележителност, покрай която двете момчета преминаха беше „надлеза" последван от индустриалната зона на града. Там пред един гараж, скрит в сенките на нощта, Прилепа пушеше цигара след цигара, нервно тъпчейки с крак фасовете. Звукът на полицейски сирени примесен с бибиткане на мерцедес го накара да се откъсне от заниманието си. Секунди по късно лъскавият автомобил наби спирачки пред букмейкърът.

- Къде е Мария? - попита Сашо, още със слизането му от колата

- Стефчо! - изкрещя Иван Прилепа

От гаража се появи доста едър младеж, който явно бе прекарал доста време в фитнес залата, дърпайки Мария за ръка.

- Ето - Прилепът подаде един пакет на Сашо, в който трябваше да са му парите - и не знаете нищо

- Ок

- А сега се махайте

Тримата младежи се усмихнаха и направиха всичко възможно да напуснат индустриалната зона колкото се може по бързо и не забелязано. Киро Емото ги остави по пътя и след тези дълги премеждия, Сашо и Мария най-накрая бяха сами.

                                                ***

Беше мрачно утро. Дъждът спря преди часове  и цялото гробище бе осеяно с локви. Баба Миче, която бе дошла да почисти гроба на своя съпруг се опитваше да напусне суха това убежище на мъртъвци. Старата жена съзря познати близо до един все още нов гроб.

- Саше - каза зачудено старата жена - вземи за бог да прости

Сашо и Мария, които стояха мълчаливо пред гроба на Блъфа поеха подадените от баба Миче торбички и отново сведоха глави.

- Изминаха 23 дни - прекъсна мълчанието Киро Емото, който се появи ненадейно носейки стара черен чадър - а болката не изчезва

- Няма да е скоро...

- Той би искал да си щастлив - каза пънкарката и прегърна приятелят си

- Може и да е така

Облаците над малкия български град станаха все по мрачни и групичката реши да се прибира обзета от скръб по загубилият им приятел. Сашо се отказа от кражбата на коли, а и никога не го разкриха. В бъдеще момчето имаше много трудности, но с помощта на своята Мария знаеше, че ще преодолее всяка една от тях без да се налага да прескача закона.