– Хайде, дай, дай, дай...гооол! - крещеше застанал прав пред телевизора Жан.
Радостните му викове бяха толкова силни, че звъна на телефона едва си пробиваше път в стаята.
– Кой ли пък се сети точно сега да звъни... Ало? - ядосан че го безспокоят точно сега, когато играе любимия отбор, вдигна слушалата Жан.
– Шефът най-после ми плати! Голям глад изкарах! Добре че като идвах у вас, жена ти ми даде едно парче баница, а в нея, паричката! С нея си купих хляб!
– Ти сега, за това ли ми звъниш?
– Не бе турак, ела! Ела у нас! Ама като ми даваше баницата, запя някаква песен. Не зная каква беше, ама българска! Идваше ми да тръгна пеш за България! По мелодията, по мелодията, между дърветата в планините, от там се спускаш към поляните с билки и после... пак нагоре... Магия! Хайде,ела у дома!
– Ха, ха, ха... Тя да не ти е пяла химна бе, Боря? Гледам мача, а докато дойда...Хайде дай, дай, дай...е...да ви... - отново се провикна Жан, не откъсваше поглед от екрана на телевизора.
Затвори с яд телефона и ...