Подаръкът

                    На А. 

Да си легнеш гладен сигурно е най-неприятното чувство, което човек може да изпитва. Далеч по-неприятно е от позвъняване от непознат номер, който ти съобщава, че в момента не могат да те назначат на работа, но ще се свържат с теб, ако излезе подходяща позиция за човек с твоята квалификация. С това се свиква… На третото такова обаждане вече не ти прави впечатление и само гледаш по-бързо да приключиш тоя разговор. С глада обаче не е така. 

С него няма как да свикнеш. Той си е там, дращи те всяка вечер и няма как да приключиш с него със затваряне на телефона. 

Такива мисли се въртяха в главата на наближаващия шестдесет години бай Сотир. 

Беше се завил със старото си зелено одеяло и въпреки това усещаше студа на късната есен навън. Дали пък гладът не беше виновен, че му е студено?

Реши, че няма да се отдава на такива мисли и стана да включи малкото си телевизорче. Беше си го купил преди много години, когато печатницата работеше на три смени и за работниците от третата смяна се полагаха допълнителни пари за храна за нощен труд. Той ги спестяваше няколко месеца и успя да си го купи. И тогава му се случваше да си ляга гладен, но дали защото беше млад или защото това телевизорче му носеше такава радост, не му тежеше както сега. 

Реши, че ако го включи ще си спомни оная наслада от преди много години и ще убие това дразнещо усещане в стомаха. 

Натисна копчето и екранчето светна. Млада говорителка обясняваше, как бюджетът на държавата е преизпълнен и хиляди работни места всеки момент ще започнат да се откриват. Светлото бъдеще струеше от светлото екранче, а бай Сотир се усмихна горчиво. Дали беше от думите на младата дама или от киселините от празния му стомах, той не можа да прецени, но бързо го изключи с надеждата да изчезнат. 

Зави се през глава със зеленото си одеяло и се насилие да затвори очи и да заспи. 

Не че трябваше да става рано утре… От почти година нямаше защо да става рано. Тогава, преди почти година, млад мъж събра всички работници в печатницата и на развален български се представи като новия управител, назначен от борда на директорите на новите собственици от Австрия. 

Връчи на повечето служители заповедите за съкращение, придружени с благодарности за дългите години вярна служба и ги изпрати по живо, по здраво вкъщи. 

Беше видял Марчето от личен състав преди няколко седмици. Тя беше от останалите на работа. Тя му разказа, че австрийците докарали нови машини, с компютри… С някакъв изкуствен интелект. Последното не говореше много на бай Сотир, но схвана основното. Всичко вече било автоматизирано, имало само няколко компютърджии, дето наблюдавали дали машините изпълняват правилно програмите, дето пишели в Австрия други компютърджии. Печатницата бълвала продукция и всеки ден заминавали по няколко камиона за цяла Европа. 

Не знаеше защо си спомни точно тая среща, завит под одеялото си, но реши, че не е най-добрата тема за размисъл преди сън. Съсредоточи се върху плана си за утрешния ден. Ще стане малко по-рано от обикновено. Ще иде до кафе-машината от другата страна на улицата и ще си пусне двойно кафе. Ще изпуши две цигари с него и това ще бъде подаръкът му за рождения ден. После ще наобиколи блоковете в квартала. Все някой я ще изнася стара мебел, я ще внася нов матрак. Ще помогне, пък току виж му дали някоя банкнота за помощта. Хората го знаеха в квартала. Знаеха, че е работлив и честен човек. 

Тези мисли сякаш го успокоиха и той неусетно заспа. 

Сутринта беше студена. Все още не излизаше пара от устата, но си беше студено. Топлото кафе му подейства ободряващо и стопли пръстите му. Дали заради него или заради рождения си ден, беше в добро настроение. Сигурно щеше да е така цял ден, ако не беше това проклето позвъняване. 

Сега хората имат телефони с екрани колкото на неговото телевизорче. Могат дори да управляват с тях печатарска машина от Австрия и да нареждат на изкуствения интелект какво да печата и какво не. Целият свят е в джоба им, но сякаш те са се изключили от света и са забравили, че има хора като бай Сотир, хора с естествен, а не с изкуствен интелект. 

Телефонът на бай Сотир не беше такъв. Беше съвсем обикновен, с копчета. В сим-картата му имаше записани едва няколко номера, а този, който се изписваше сега на екрана, не беше от тях. 

Той вдигна. За миг помисли, че може да е някой стар другар, сетил се за рождения му ден или просто поредното обаждане, че няма свободно работно място за човек с неговата квалификация. 

Вместо това от другата страна на слушалката, електронен глас му съобщаваше, че има пратка за него в офиса на голяма куриерска фирма на улица “Младост” номер 13. Необходимо е да предостави документ за самоличност, за да получи пратката си. 

След това изкуственият интелект, стоящ зад този глас, прекъсна разговора и явно се зае да съобщава следващите пратки на следващите естествени хора без смартфон. 

Бай Сотир седеше с кафе в едната ръка и телефон в другата и се чудеше какво става. Пратка? За него? На рождения му ден? 

Това или беше някаква грешка или съдбата си е направила яка шега с него. 

Улица Младост… Знаеше тази улица много добре. Беше в другия край на града. Поне на десетина спирки е от дома му. Да не са и повече. Пеша сигурно щеше да върви поне час. Не беше минавал от там от много години. Заобикаляше я…. Дори да беше най-прекия път за някъде, той бягаше от нея като дявол от тамян. Премести се в сегашното си жилище много отдавна, просто, за да е колкото се може по-далеч от тази проклета улица. 

Живееха на “Младост” 23 с Мария като се ожениха. Бяха им дали малката гарсониера от Жилфонд, като младо семейство. Там за първи път занесе чисто новото малко телевизорче, като подарък за рождения ѝ ден. А няколко месеца по-късно, на неговия, тя му поднесе най-хубавия подарък… Беше преди точно 35 години. Той се върна от печатницата с кутия бонбони, а тя му каза, че не му е купила нищо, защото е била в поликлиниката. Станало ѝ лошо сутринта, повръщала и отишла да я прегледат. Лекарят ѝ казал, че е съвсем здрава… Просто е бременна. Толкова щастлив и толкова хубав подарък той не получи никога повече през живота си. 

Следващите две години бяха най-щастливите в живота му. Малката гарсониера на улица “Младост” 23 събираше в своите четиридесетина квадрата цялото щастие, което един човек може да изпита на света. До онзи ден… Денят, в който Спас, синът му, още не навършил две годинки припадна. Няколко дни лекарите се бориха за живота му… Но порок на сърцето, дори всичкия изкуствен интелект в цялата Вселена не може да излекува. 

Когато Мария си тръгваше, Сотир я попита защо го напуска. 

-Защото виждам очите на сина си в твоите. Не мога да живея с тази болка. Винаги ще те обичам и винаги ще те нося в сърцето си, но трябва да си тръгна. 

Проклетата улица “Младост”... А сега ще трябва да ходи до там, за да обясни на някакъв сополанко, че изкуственият им интелект, дето му е звънял е сбъркал. Поне е на номер 13.

Повече от час му отне да стигне до офиса на куриерската фирма. Нямаше да дава пари за автобус, за да обясни, че е станала грешка. Вървеше бавно, като направи голяма обиколка на стария си квартал, за да не мине покрай номер 23.

Когато стигна, в помещението кипеше усилена дейност. Няколко младежи зад голям тезгях приемаха и предаваха пратки, маркираха и размаркираха бар-кодове и трупаха информация в изкуствения интелект зад етикетите на пликовете. 

Когато дойде неговия ред, той застана и каза твърдо на младежа срещу него:

-Момче, някаква грешка е станала. Имало пратка за мен, а аз не очаквам нищо. Сигурно естествения ви интелект е сбъркал. 

Младият мъж се усмихна вежливо и увери бай Сотир, че е невъзможно системата да сгреши. 

-Дайте ми моля личната си карта. Веднага ще проверя. 

Възрастният мъж извади документа и го подаде. 

Чу се бързо щракане по клавиатурата на компютъра и след няколко секунди на тезгяха се появи син плик за Сотир Петров. 

-Моля, подпишете се на таблета. Не дължите нищо за пратката., каза все така вежливо младежа. 

-Ама от кого е тази пратка?, учуден попита възрастния мъж. 

-Подпишете се, моля, за да мога да завърша поръчката. На товарителницата на плика пише кой е подателя. Ето, вижте. Адвокатска кантора “Григоров, Пенчев и Мутафчиева”. София. Моля, подпишете се. Тук, на таблета. 

Бай Сотир седна на близката пейка със синия плик в ръка. Отговори го. В него имаше писмо и нещо, опаковано в кафява хартия и вързано с канал. 

Писмото беше с логото на Адвокатската кантора и беше подписано от П. Григоров. 

Текстът беше съвсем кратък. 

Адвокат П. Григоров изпълнява последната воля на наскоро починалата Мария Петрова, бивша съпруга на Сотир Петров. Тъй като последния известен адрес е улица Младост 23, адвокат Григоров е насочил пратката към най-близкия куриерски офис на тази улица. Починалата Мария Петрова е пожелала Сотир Петров да получи вещта в кафявата опаковка точно на този ден, както и малка сума пари. За нея, адвокат Григоров моли Сотир Петров да попълни приложената бланка на гърба на това писмо като изпише номера на банковата си сметка, както и да предостави копие на личната си карта. Документите да бъдат върнати със същата куриерска фирма за сметка на кантората. 

Следваха стандартните съболезнования както и уверение, че Адвокатска кантора “Григоров, Пенчев и Мутафчиева” е винаги на разположение. 

Бай Сотир седеше на пейката и плачеше… Само през няколко входа по-надолу и няколко десетки години назад, там беше неговото щастие и неговата Мария. Сега от всичко това беше останал само болка и един подарък за рождения му ден, опакован в кафява хартия. 

Той развърза внимателно канапа и отвори подаръка си. Беше книга. 

Първата книга, която той отпечата като млад служител в печатницата. Беше толкова горд тогава. Хвалеше се на Мария, че е създал знание. А тя е отишла и я е купила… пазила я е близо 40 години… 

Той разлисти корицата. От първата страница изпадна малко карирано листче. 

Макар и след почти 40 години, той позна почерка. Мастилото се размазваше от сълзите му, но все пак прочете няколкото думи. 

“Честит рожден ден, моя канара. Както ти обещах, винаги беше в сърцето ми. Дано подаръкът ти хареса.”

Най-ценните подаръци, тези, които ни разплакват и тези, които нямат цена, не са създадени от изкуствен интелект. Те са създадени в душата и живеят и ги пазим там.