Студена, зимна нощ. Морският бриз гали лицето му и го моли да му отвърне със същото. Поредна молба. Невинен поглед и ето, че се съгласява. Отвръща му със същата страст, с която го чувстваше и преди. Морето... Нищо не се бе променило. Морската вълна се отронва и пада безмълвно в краката му. Моли го. Умолява го да спре. Пореден сиренен зов,плясък, скърцане на пясък. Следва тихи стъпки.
Избухва в стълб светлина. Любовта е тук. Дошла е отново. Усеща я и настръхва.
- Защо си тъжен? - пита го и продължава:
- Аз ще те спася! Ще стопля сърцето ти!
- Не искаааам! - изкрещя поетът и после допълни:
- Забравих те! След толкова мъчения аз се спасих! Вече не жадувам да съм в обятията ти!
- Ти ми обеща вечността. - възмути се любовта.
- Ти не съществуваш. Любовта е сянка. Никой не я е виждал материализирана и често само се съдържа в мозъка на един от партньорите, а другия само се прави, че я вижда. Неее... никога вече! Тя е безполезна. Искам, когато правя нещо, то да има полза. Да остане, а от теб ни ...