Военните получиха заповедта за издирване още преди сутрешния развод. Поделението беше вдигнато на крак. Имаха на разположение няколко бетеера и високопроходим камион. Войниците от сапьорския взвод се качиха набързо, взеха храна за два дни, не знаеха накъде отиват. Може и да беше учение. Другарите им от ротата останаха в изчакване на втора заповед.

     Промъкваха се бавно през просеките на гората. Изглеждаше, че в придвижването няма конкретна цел – през пролуките на брезента, с който бяха загърнали покрива и страничните прегради на камиона, войниците виждаха един и същи храсталак, покрай който като че ли минаха няколко пъти. По едно време бетеерите ускориха и се чуха крясъците на ефрейторите:

     – Слизайте! Бързо! По-бързо! Вляво! Там са.

     Сапьорите нахвърляха раниците една върху друга и затърчаха по билото.

     – Бежанци! – чуваха гласове. – Има жени и деца! Не стреляйте, само във въздуха!

     Гонката продължи до пладне. Някъде по това време от източното шосе пристигна специализиран автомобил на военна полиция. В него седеше намръщен строен мъж с прошарени мустаци, а до него младо войниче, препасало колана си непохватно, въртеше припряно волана.

     – Какво търсите всъщност? – попита рязко мустакатият още веднага щом слезе от колата. Въпросът му беше отправен към единствения разпознаваем началник сред множеството. – Бежанци или наши?

     – И двете, господин подполковник – козирува унило сержантът. – Вдигнахме на крак цялото поделение. Добре, че момчетата не знаят колко сме жалки.

     Подполковникът беше нервен. Платненият таван на палатката, в която влезе, опираше до фуражката му и той я свали.

     – Какво точно правите тук, по дяволите?

     – Изпълняваме заповеди, какво друго?

     – Чии заповеди изпълняваш?

     Изведнъж се чу тътен. Двамата изскочиха навън.

     – Саботаж! – изкрещя сержантът. – Всички на плаца!

     Плац нямаше, но войниците се строиха край палатката.

     – Чухте ли това? – продължаваше да крещи началникът. – Чухте ли? Подиграват ни се. Вие и мишка не можете да хванете. Камиони, специална техника, дрън-дрън... Защо са ви? За нищо не ставате. Тръгвайте! Няма да зимуваме тука. Искам да изръшкате цялата планина. Извадете ножките!

     Подполковникът го гледаше подозрително. Изкашля се, докато наблюдаваше хаотичното усърдие на войниците, и му каза начумерено:

     – Аз съм тук да проверявам вас. Не редниците.

     – Знам. Знам това.

     – Какво правите?

     – Търсим бежанци.

     – А не търсите ли тези, които пропускат бежанците?

    – Имаме провинения, господин подполковник. Но заповедта ни е да търсим бежанците. Не нашите хора – дори избягваме срещи с граничари и с местните. Такава е заповедта.

     – И къде са според теб са тези бежанци?

     – В близкото градче. Успяват да прескочат оградата на границата и после спят под листата. Идват ятаци да им носят храна и когато положението се поуспокои, им намират скривалища в градчето. Според мен така стоят нещата. Няма къде другаде да се скатаят тук толкова хора. Не може да лежат в шумаците с месеци. Ще им трябва вода, храна. А не са един и двама, знаят, че ще бъдат забелязани, ако останат по-дълго в землянките си. Затова отиват в градчето. Там трябва да са.

     – Кой ги ориентира в местността?

     – Това не мога да знам, господин подполковник. Честно.

     Офицерът се подразни от уверението, че този срещу него говори честно. Попита го:

     – Защо някой с нисък чин като теб ръководи толкова важна операция? Къде са ти шефовете? Ти ли си командир на взвода?

     Сержантът се отпусна. Нямаше смисъл да отговаря. Почувства се по-добре: понякога е хубаво просто да изпълняваш.

Чу се друг тътен, по-далечен и слаб.

     – Нещо взривяват край града – съобщи командирът. – А не се сещам там да има нещо за взривяване. Може би бежанците са преминали дерето и създават суматоха, за да прикрият нещо с нея. Не изключвам да малтретират населението. Тия хора са опасни.

     Подполковникът се метна в бронираната си кола и запраши през насечената местност. Войникът, който му беше причислен за охрана, едва настигна автомобила и скочи в него в движение. Гумите изсвистяха. Орляк от гургулици последва прахоляка и после се вдигна в потъмнялото небе.

     Караше бързо и напосоки. Всъщност следваше просеката и се надяваше това да е правилният път. Нещо ставаше в градчето.

     След десетина минути шумно запърпориха двигателите на бетеерите и камиона на взвода; сержантът избра друг път от този на военния полицай. Обади се на капитана на ротата по радиостанцията. Той измълча отговора. Никой не очакваше това посещение. Защо не го предизвестиха? Старшината знаеше, че рядко пращат щуките от вътрешния отдел на терен, особено когато има повишена готовност. Надяваше се да проверяват не само него, а и началниците му. На тия от военната полиция винаги им възлагаха по две задачи, така беше чувал да говорят: за да им се налага да носят две дини под една мишница. Във всеки случай посещението на подполковника не вещаеше нищо добро.

     Четворката влезе в кабинета на кмета. Постояха прави известно време; седнаха, когато им бе даден знак.

     – Слушам ви – рече наместникът. – Какво ви води при мен?

     – Нуждата, господин кмете. Какво друго? – нацупи се вечно недоволният. – Парите за нищо не стигат. Този фонтан ни взе душата. Няма довършване и това е.

     – Не мислите ли, че прекалявате?

     Креслото на кмета леко проскърцваше.

     – И защо да прекаляваме? – продължи същият от карето. – Това е много работа. А работна ръка няма. Знаете как е. Ние четиримата по цял ден сме на обекта. Но пак не става. Един ден шпакловчикът болен, друг ден – цимент не стига, трети ден...

     – И сега ще ми обяснявате какво правите ден по ден ли? А? – разгневи се кметът и червените кръгчета около шията му станаха по-ярки. – Две години! Не ви е срам! Вие сте най-добрата бригада в града, признавам, но заради вас станах за смях пред Европа. Как да обясня на началството, че не можем един фонтан да оправим за толкова време? Как да върнем хората, младите, децата в града? Как? Всичко живо побегна през границата, за да търси препитание в чужбина. И защо? Защото тук няма фонтан, затова. За какво друго? Този фонтан е сърцето на града. И го възложих на вас четиримата – да го направите както трябва, по стародавните традиции на отколешните майстори. А вместо това само пари искате.

     – Няма начин, повярвайте – обясни този с престилката. Той беше нещо като началник на групата. – Аз водя подробна сметка за разходите. Всичко е описано лев по лев, всеки материал и всяка дейност поотделно съм детайлизирал, имам графи и инфограма за нормочасовете, всичко.

     – Дай да ти я видя тая сметка! – рече кмета и грабна листа от ръцете на груповия шеф. Погледна злобно: – И инфограмата в нея.

     Почете малко, но изведнъж погледна часовника си и извика финансистката. Връчи ѝ листа и каза:

     – Виж какво можем да направим. Знаеш, че принципно съм против. Не обичам да даваме народна пара за щяло и нещяло. Но все пак това са европейски пари, не са баш народни. Така че прочети всичко внимателно и утре сутринта да ми докладваш. Нужни са още средства за цялостната възстановка на фонтана в автентичния му вид.

     Петима излязоха от стаята и тръгнаха към закусвалнята до някогашния кондензаторен завод.

     – Заведете ме да видя все пак тоя фонтан! – намръщи се по пътя наместникът, съжалявайки, че не взе колата. – Повече от половин година не съм минавал оттам.

     – Ама защо? – изстена вечно недоволният. – За какво ви е притрябвало да го гледате? То няма нищо за виждане.

     – Настоявам!

     Заведоха го в края на парка, отдалечиха се на три-четири метра от него и застанаха на място.

     – Къде ме доведохте? – намръщи се пак кметът. Огледа се тревожно, видя остатъци от гипс и натрошен цимент, но не се досети от какво са. – Искам да видя фонтана!

     – Това е – посочи с трепереща ръка вечо недоволният. – Тук беше. Фонтанът.

     Кметът се опули:

     – А сега къде е? Нали го реставрирате?

     – Някои неща изискват цялостна реставрация, господин кмете – обясни шефът на карето и изтри изпотените си длани в престилката. – Нарязахме обекта на части и започнахме реставрационните дейности една по една в цеховете на завода. Така нашите майстори могат да работят по-спокойно, а не да се притесняват от любопитните погледи на зяпячите. Не бива никой да ги разсейва – това е паметник на куртурата все пак, местен архитектурен феномен, така да се каже: нещата трябва да се изпипат. А в цеховете има по-добри условия.

     – Значи сте нарязали целия фонтан на части и сте го преместили в цехове за изработка на кондензатори, за да го ремонтирате? Така ли? – гушата и лицето на кмета придобиха морав оттенък.

     Четиримата кимнаха един след друг и млъкнаха.

     След малко наместникът се поуспокои и петимата продължиха към закусвалнята.

     Вървяха по повираната улица бавно и мълчаха. Па някое време видяха хубава сянка под навеса на полусъборената фурна и там поспряха за миг.

     – Прекалявате, момчета – каза бавно кметът. – Къде е фонтанът?

     – Какво да ти кажа – мина на „ти” човекът с престилката, вече спокоен, че са достатъчно далече от сградата на кметството, – циганите откраднаха железата. Как и кога точно стана, не мога да ти кажа. Един ден видях, че чупят краищата на пръскалото, на другия ден вече арматурата я нямаше. А без носеща основа хоросанът не може да издържи и ден. Всичко рухна. Чак да им се чудиш на тия мангали – как само го бяха обезкостили отвътре...

     – Пак ли ползвате ония трима цигани за подизпълнители?

     – Кои други? То хора не останаха в града. Само баби и старци. Млади хора няма.

     Кметът кимна разбиращо.

     – Като стана дума за млади хора, ще ви кажа, че скоро ще имаме нов проект – ще строим стадион. Малък стадион, но по европейски проект, със зелено игрище, пейки, съблекални и прочее. Ще имаме финансиране. Днес говорих с министерството.

     – Браво, шефе! – възхити се вечно недоволният и това учуди всички. – Умееш ги тия работи.

     – Трябва да работим, сега ни се е паднало. А иначе за фонтана, ще ви дам пари да го зазимите. Ще сковете една дървена облицовка, ама хубаво да я направите, като ламперия и ще лепнете голяма информационна табела: Обект: Цялостно възстановяване, реставрация и адаптация съгласно спечелена процедура по Оперативна програма еди коя си и съобразно директивата на Европейския съюз за културните ценности, тъй и тъй, тук се реставрира по одобрен проект номер дъра-бъра архитектурната забележителност на града „Фонтан”. Никой няма да разбере, че фонтанът го няма. Няма и да му хрумне даже.

     След малко вече пиеха бира и похапваха на голяма маса пред закусвалнята. Тя беше изнесена навън специално за тях, защото имаше хубава сянка, осигурена от леко покафенял див кестен; лакърдията вървеше по-лежерно.

     Чу се тътен на взрив откъм гората. Не прекъснаха приказката си, само шефът на карето уточни:

     – Това са нашите. Работят момчетата. Иде зима.

     Кметът знаеше какво означава това:

     – Тая година ще трябва да отсечем малко повече. Говорил съм с горския, не го мислете. Имам задължения тук и там, трябва да закарам трупите, нарязани като за камина до края на октомври. Сечете повече дъб, търси се, а и по-добре гори. Ако всичко върви както трябва, може да изнесем и за Гърция малко дървесина.

     – Гърците и турците искат обелени трупи – обясни вечно недоволният.

     – Знам, знам. – Кметът отпи от бирата. – Ще видим какво може да направим. Да. Хм. Хрумна ми нещо. Защо не взривим фонтана?

     – Да го взривим ли? – засмя се човекът с престилката. – Че него го няма. Какво да взривяваме?

     – Така ще можем да обясним защо го няма. Бежанците са го взривили – така ще кажем. Дори ще пуснем сигнал до полицията.

     – Какви бежанци? – попитаха в хор другите двама от карето, които все мълчаха.

     Наместникът ги погледна с презрение:

     – Бежанци, които съществуват условно – като фонтана. Не е важно дали има бежанци или няма бежанци. Важното е, че правят бели. И оправдават много неща. Кой взривява старите дървета в гората, ако не те? Реалността е това, което ние създаваме. Нищо не е обективно. Да не мислите, че ще градим стадион? Че за кого? И с него ще стане същото като с фонтана. Но все пак работим, нали? Усвояваме евросредствата, облагородяваме и така нататък. Гоним задачите.

     Мобилният му телефон звънна. Обаждаше се старшината на поделението.

     – Пътувам към теб – говореше задъхано. – След около час пристигам. Преди мен тръгна някакъв подполковник от военна полиция – появи се изневиделица. Не го очаквах. Обясних му това-онова, обаче той не е от нашите. Май иска да надуши нещо. Казах му, че бажанците са в селото. Ако те пита, да знаеш. Настанили сте ги в празните къщи и им осигурявате храна.

     – Ама чакай бе, старшинка! – прекъсна го. – Какви бежанци?

     – Няма как. Оправяй се някак. Без бежанци нищо тук не може да ни оправдае. Значи има бежанци и това си е. И се обади на твоите хора да не гърмят днеска и утре в гората, няма смисъл точно сега да вдигаме патърдия.

     Четиримата разбраха за какво става въпрос. Дадоха знак на кмета, че са готови да помогнат и той промени тона на разговора.

     – Добре, ще измисля нещо. Знаеш обаче, че ние само ги транспортираме до другата щафета. Не ги задържаме тука.

     – Знам, естествено. Но ти ще измислиш нещо. До час съм при теб!

     Разговорът приключи.

     – Не бой се, шефе – ще набутаме по трима-четирима цигани в пустеещите къщи зад гробището. – Говореше човекът с престилката. – Ще им купим по бутилка ракия, ако трябва и повече. И дума няма да могат да обелят – ни на български, ни на сирийски, камо ли на цигански. Ще мине номерът. Ако някой поиска да видят, че все пак се грижим за тях, ще им ги покажем. А аз по-добре веднага да...

     Издаде строга заповед на някого по телефона и след малко – докато още бяха под приятната сянка на кестена и допиваха бирите си, резкият шум на взрив, идващ откъм края на парка, разтърси градчето. После стана по-тихо, отколкото беше преди.

     – Днес и утре повече няма да гърмим – каза бавно кметът. – Това е заповед. Обади се твоите хора в гората да знаят. Иии... да внимават. Дошъл е някакъв бастун от Окръжието, военен полицай. Може да е софиянец. Да не му помагат излишно, така да се каже. Докато не разберем като какъв се явява.

     Намигна.

     Човекът с престилката бръкна в широкия си джоб и пак извади телефона.

     (Следва)