Държа в ръце
голяма цветна снимка на Земята,
направена от космоса.
Гледам я и се гордея с две неща;
че нашето родно гнездо
е най-красивата планета;
и с това, че полетяхме.
Събудих се в гнездото рано сутринта от хлад, защото мама излетя. Сгушихме се с моите братя и сестри, за да се топлим.
Мама и татко се грижат за нас. Познавам ги по гласовете. Мама ни говори тихо и нежно, а татко е много сериозен, особено вечер, когато казва все едни и същи думи. Не знам какво означават, но запомних началото. “Отче наш. Ти, който си на небето...” Запомних още, че тези думи трябва да се казват винаги преди да направиш нещо важно.
Стояхме в гнездото и слушахме. Изведнъж едното ми око се отвори и там горе нещо светна. Затворих го и отворих и двете. А там горе пак свети. Не знам какво да правя.
Мама долетя и много се зарадва, като ме видя с отворени очи. Погледна нагоре и каза.
– Това там, голямото, синьото, е небето. ...