Полет
Не си представяше, че стоейки на ръба на моста, мислите ѝ ще я атакуват така агресивно една след друга. Вече го бе обмислила хиляди пъти. Беше преговорила всеки черно-бял спомен от ежедневието си, всяка пропусната възможност и всяка дума, изречена или убита дълбоко в нея. Мислеше си, че застане ли над пропастта, всички злокобни неща, които я доведоха до тук, ще се изгубят и потънат в ямата, зейнала под нея.
Усещаше вятъра, който си играеше с косата ѝ и се опита да погледне надолу през кичурите, които се бяха увили около лицето ѝ, сякаш се държаха здраво и я молеха да не скача. Вероника не усещаше страх. Поне не от самия скок. Надяваше се да не усети и колебание. Може би това би я стреснало в този момент. Решението ѝ бе взето твърдо и категорично и то не импулсивно. Щеше да скочи. Знаеше, че ще го направи. Ще полети към бездната, за да ѝ подари всичко, което беше излишно в живота ѝ. Спомените за родителите ѝ, които нямаха шанса да отгледат дъщеря си. Тяхната бездна ги бе погълнала доста рано, когато тя бе само на 6. Беше ядосана на всички, че това ѝ се случи. Всеки я лъжеше, че времето лекува, но това не беше така и заради това мразеше хората още повече. Всъщност те лъжеха за всичко. Баба ѝ, която я отгледа, я излъга, че винаги ще бъде до нея, но и тя отиде при родителите ѝ. На онова място, откъдето няма връщане. Имаше чувството, че всички хора, които някога е обичала, отиваха там. Беше сама и животът ѝ бе меко казано безсмислен. Безличен и незначим. Не изпитваше болка. Тя си отиде с майка ѝ и баща ѝ. След онзи момент никога повече не усети това чувство. Все едно бе погребано с тях. Но разочарованието и отегчението, те присъстваха постоянно. Хората ѝ казваха, че е млада и трябва да се забавлява. Но какво разбираха те? Всеки се напъваше да дава безценните си съвети, които не оправяха дори собствените им животи. Всички около нея се правеха на щастливи. Но тя знаеше, че повечето от тях се самозалъгват. Щастливите хора не губеха времето си в обяснения. Нечакани и неискани от никого. И те бяха нещастници като нея, но се страхуваха да си го признаят. Бяха си изградили живот от лъжи, които ги поддържаха живи. Не бяха достатъчно смели, за да погледнат истината в очите. Да се огледат в нея и веднъж завинаги да разберат същността си. Да прозрат нещо съвсем просто. Че всеки е заменим и на никой не му пука за другия. Че хората се интересуваха само от собствения си живот и дори когато плачеха, плачеха за себе си. Обичаха заради себе си, лъжеха заради себе си, живееха заради себе си. Нормално, но поне да не го отричаха. Както и да е. Въпреки че бе само на 25, Вероника бе изпитала и любовта. Онова чувство, което уж не било егоистично. Тя знаеше, че в момента, в който си бе внушила, че е влюбена в момчето срещу нея, животът ѝ щеше да се промени. Така и стана. Внушението за щастие, когато го виждаше и когато бяха заедно, беше достатъчно, за да може да изживее жалкия си живот, без да се самосъжалява прекалено. Тогава разбра, че хората имат нужда да обичат, за да се облекат с дрехите на надеждата, че ще бъдат щастливи. Че ще се чувстват някак по- пълноценни и значими. Тази илюзия ѝ бе необходима и тя ѝ се отдаде напълно. Но за съжаление онзи, на когото бе сложила ореол, реши да ѝ сложи рога. Не беше голяма драма, но Вероника беше принудена отново да се върне към безличния си свят, изпълнен със сухота без капка надежда.
Време беше. Усети как краката ѝ омекнаха приятно. Тялото ѝ сякаш се подготвяше за полета. Ръцете ѝ се изпотиха, а сърцето ѝ се закатери нагоре, стигайки чак до гърлото. Като че ли искаше да излезе през устата ѝ, за да се спаси от бездната. Това чувство ѝ харесваше. Чувстваше се по-жива от всякога. Адреналинът ѝ се покачи на макс и знаеше, че точно сега е моментът да скочи. Тялото ѝ се подчини и пое стремглаво надолу към пропастта. За части от секундата всички призраци от миналото излетяха надалеч. Цялата празнота, която изпитваше, се запълни само с едно единствено чувство. Желание. За живот. Надяваше се, че то ще я чака точно там – на сантиметри от озъбената земя. Сърцето ѝ или щеше да я предаде и да остане завинаги в бездната, или щеше да се прероди, готово за нови усещания. Готово за живот, изпълнен със смисъл. Усети рязкото придърпване на въжето и се усмихна с благодарност. Докато я издърпваха обратно нагоре, Вероника разбра, че егоизмът ѝ в случая бе животоспасяващ. Нямаше да си прости, ако беше скочила в нищото и се бе разбила в пропастта. Независимо от всичко, от черните мисли, които я спохождаха напоследък, тя бе убедена, че приближи ли се на сантиметри до пъкъла, ще осъзнае, че от там по-лошо няма. И беше радостна, че го усети. Помисли си, че тя също беше страхливка. Може би не се боеше от истината, но се страхуваше от липсата на страх. Страхуваше се, че ямата може да я привлече, не да я уплаши. Сега вече вярваше, че някой ден всичко ще си дойде на мястото и ще намери слънчев лъч за душата си. Който няма да е измислен. Щеше да види света с други очи и ще срещне хора, които ще променят мирогледа ѝ. Доказа си, че ѝ се живее повече от всякога и се радваше, че скокът ѝ бе с бънджи. Помисли си и за хората, които презираше. Може би трябва да бъде по-търпелива с тях. Всеки има своите страхове и ги преодолява по различен начин, докато не намери вътрешен покой и надежда за щастие. Никой не ѝ беше виновен, нито длъжен. Не трябваше да се възприема като жертва. Омразата нямаше да ѝ помогне. Само щеше да я отклони от пътя. Път, по който трябваше да тръгне сама, за да може да опознае себе си и да се обикне. А след това … след това щеше да намери онова, което да я направи истински щастлива.
© Симона Богданска Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
А пък ти ме зарадва с прекрасния си коментар! Благодаря ти, Добрина! 🌹
-
Хубав разказ! Поздравления! Грабна ме, заинтригува ме, изненада ме и ме зардва с надеждата на финала.
-
Благодаря ти за свежия коментар и споделено мнение, Ирина! Относно думите ти за съдбата и изборите, абсолютно си права. Радвам се, че си отделила време и за моите щуротии! 🤩
-
Ох, готини коментари
Нормално, като за готин разказ. Това надиграване със съдбата ми хареса. То дори не и игра, защото тя, височайшата съдба, винаги предлага избор. А въжето на бънджито си е доста тарикатски начин да разгледаш изборите си в дълбочина. Не всеки се възползва от тази привилегия 👍🌹 -
Мари, благодаря ти за топлия коментар! Както винаги мила и внимателна! Пожелавам ти прекрасен и вдъхновяващ ден! 🌻
-
Разказът си е "втасал" от всякъде, съвсем убедено и категорични го казвам, Мони! И те поздравявам, много ми хареса!👏 Ръкопляскам ти
за майсторски изградения психологизъм, който прави читателя съпричастен към личната история на Вероника. Права си, че едно произведение може да се възприеме от всеки по различен начин. На мен ми подейства притегателно и искам по-често да се срещам с героите от твоите прекрасни разкази! Браво!👏💞💕🌹 -
Лека нощ и от мен, главен комисар Си. 🤐😷
-
Няма, те със сигурност не контролират този сайт. Прекалено откровен ще им дойде. Хората търсят интригата :D Лека нощ от мен, агент Димитров 👀
-
Едва ли. Не ставам за следовател, само за таен агент. Но по-добре да млъквам, че ако ме чуят от ЦРУ...🤭
-
За мен е чест, както се казва 😁 Ще станем колеги в реалния живот, не по перо, а по лупа. Че по перо имам мнооого да втасвам :D
-
Правилен отговор!
Ще те следя, и пак ще питам аз. 🕵️♂️ -
Понеже обичам да готвя, ще вметна, че втасването не става толкова бързо 😁Всичко с времето си и мястото си. В този разказ със сигурност няма място за нея. Поне в моята глава 😁
-
А втаса ли за пряката реч, а?
Да попитам и аз като блатната риба. -
Стойчо, благодаря ти за позитивните думи и високата оценка! Интересно е, че едно произведение може да бъде възприето по 1000 различни начина, което си е истинското предизвикателство и тръпка за автора. За мен е удоволствие, че на теб разказът ти е харесал.
-
Напротив!
Всичко е въпрос на осъзнаване...
Симона, много ми хареса тази психологическата страна в живота на Вероника!
Няма необходимост от пренаписване, защото е истинско изпитание при прочита, докато стигнах до бънджи скока!
Умело водиш повествованието с разсъжденията на лирическата.
Поздравления!🤝 -
Интересен коментар и предложение, но доколкото се познавам, сигурно няма да го направя. Ако го прочетеш след месец, няма ли да ти се стори достатъчно втасал? :D Шегувам се, разбира се, благодаря ти за мнението и се надявам самата аз да втасам до следващия ми разказ 😁
-
Би било прекрасно, ако се (пре)напише отново след месец. Трябва да втаса. Иначе - поздравления.
-
Хах, от хеликоптер ще си е още по-голямо преживяване. Иначе за усмивката с благодарност, по-скоро като усещане, че самата усмивка е породена от благодарност. Но, честно да си призная, не знам дали е възможно, надявам се. Ако не, остава предложението на Марианка, че се е усмихнала наум :D И, да, надеждата е вай-важна, без нея сме за наникъде. Благодаря ви за включването!
-
Готин е разказът, обаче ми хрумна една идея (човекът с идеите.)
Накрая да стане ясно, че тя всъщност скача с бънджи от хеликоптер. 👍
А, и друго: как точно се усмихваш с благодарност, като си с главата надолу, и падаш с 60-70 км в час? -
Така е, Румка, в нас самите е!
Благодаря и на двамата, че сте се спрели тук и се радвам, че разказът ви е допаднал. -
Хубав разказ!
Добре, че полетът е с бънджи -
Много интересно и остоумно е формулирана идеята, хареса ми!
Определено героинята ще намери това, което я прави истински щастлива - в 99% от случаите това нещо си е в нас самите. Тогава никой не може да й го отнеме...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
