1.

         Намери я докато се разхождаше с кучето си по крайбрежието.

         Лежеше на брега, в онази негова ивица, осеяна от скалите, спиращи устрема на вълните - същите я бяха поставили внимателно на пясъка и пак оттеглили се да се гонят с вятъра.

         Трябва да е било преди изгрева, странните дрехи и косите ѝ все са мокри. Не е тукашна, навярно е паднала от някой кораб – каза си Нот, надвесвайки се над непознатата, чудейки се може ли да я докосне за да провери дали е жива.

         Отбеляза с облекчение, че тя просто спеше дълбоко, когато улови лекото ѝ дишане.

         Снощи имаше силна буря и морето понякога изхвърляше нещо на брега и Нот реши да огледа между скалите и плитчините между тях  тази сутрин. Когато вземеше в ръце непозната му вещ, дошла кой знае от кой край на света, започваше да гадае за какво ли може да се използва и на какъв ли човек е била притежание. После питаше леля си Клио дали е познал, тя също оглеждаше намереното и ако го разпознаеше, започваше да му разказваше за далечните земи и техните странни обичаи.

         Кучето подуши спящата, махна с опашка и я близна по лицето. Преди Нот да го дръпне назад, то бутна с мокрия си нос момичето и още веднъж я целуна по неговия си кучешки начин. Той му се закани с пръст да не я закача, но кучешката игра я накара да се пробуди.

         Отвори очи и първото което видя бе неговото загрижено лице току над нейното.

         - Как си? – попита Нот, но в очите ѝ видя объркване, смесено с лек уплах от тази близост, затова побърза да се отстъпи и слагайки ръка на кучешката глава, накара животното да седне и да мирува за малко. Не трябваше да притесняват, кой знае от колко далече идващата удавницата, което морето върна на живота.

         Дали изобщо разбира езика му - изглеждаше различно от местните хора с бялата си кожа и тези безкрайно дълги коси, омотали се около нея, че се превръщаха във втори пласт на дрехите ѝ от намокрени птичи пера.

         - Къде съм?

         Тя се надигна и се огледа - небето беше натъмняло от облаци, обещаващи, че във всеки момент може да завали, нещо обичайно за есента по тези места.

         - Къде съм? – повтори тя, след като нито можа да си спомни, нито да се ориентира как е попаднала на този бряг.

         - Близо сме до селото на Ветровете.

         - Ветровете?

         - Да. Казват, че точно тук се срещат всички големи ветрове, затова и според сезона винаги духа някой от тях. Не си от тук, нали?

         Момичето потърси нещо в мислите си, не го намери и поклати глава, предполагайки, че не е.

         - С кораб ли пътува?  

         Ама че глупав въпрос, упрекна се Нот, нима може да се пътува с нещо друго по морето.

         Тя откри същата празнина в мислите си.

         - Не помня.

         - И защо си така леко облечена, с тези пера, дните стават все по-студени - есен е...

         Нот подаде ръка, а с другата започна да развързва наметалото си.

         - Хайде, ела, навярно замръзваш.

         - Студено е – каза тя, пое ръката му и се изправи. Ръката ѝ беше ледена, все пак е  лежала полугола с часове на студеният пясък.

         Косите ѝ бяха наистина дълги, покриваха цялото ѝ тяло, по тях имаше полепнали водорасли и треви, съвсем малко остана да се докоснат до пясъка. Нот свали наметалото и го подаде на момичето, което го уви около себе си.

         Кучето се приближи и показа дружелюбността си. Тя го погледна с неразбиране на скимтенето и махането с опашка.

         - Радва ти се – обясни Нот. – На никой непознат не се е радвал досега. Да вървим, след малко ще завали. Живея в онази къща, първата дето се вижда, леля ми ще ти даде сухи дрехи и ще ни нахрани. Аз също не съм закусвал. Сигурно си гладна?

         - Малко – отговори непознатата, разпознала какво е глада.

         Тръгнаха по пътеката. Морето ги изпрати с шумни въздишки, а облаците станаха още по-тъмни. Дъжда бе вече над тях.

         - Имаш късмет, че минах, не знам как си оцеляла с тези мокри дрехи. Нощта беше бурна и студена, даже много студена. Да знаеш как виеше през комина и блъскаше по стените. Дано успеем да го изпреварим – дъжда, не вятъра. Вятъра няма кой да надбяга, то се знае. – Нот имаш навика да говори за всичко онова, което му минеше през ума и сега, леко наклонил се напред заради вятъра, не спираше да го прави, като от време на време показваше на спътницата си откъде да мине. – Значи не знаеш как попадна тук?

         - Не, нищо не си спомням.

         Тя вървеше бързо с широки крачки и не изоставаше, придържайки крайщата на наметалото да не се развеят.

         - Аз съм Нот. Знаеш ли името си?

         Момичето спря за миг и погледна към хоризонта над морето, съвсем нисък и близък заради тъмните облаци, в очакване да се сети поне за името си.

         - Не... – отвърна тя, щом не го откри и продължи по пътеката.

         - Ясно, при падането си ударила главата си някъде. Може да е било в някоя от скалита край брега, видя ли колко скали има, един път ги броях, но те ту се скриваха, ту се появяваха и не можах. Леля ми е и лечител, ще те види да нямаш някоя рана. Това минава бързо, забравата, само след няколко дни ще си спомниш всичко.

         - Така ли?

         - Предполагам, поне така съм чувал да казва. И мен ме учи да разпознавам разните болежки, но съм лош ученик, не е за мен това умение. Предпочитам да работя на полето или с животните. Ето, почти стигнахме.

         Наближиха оградата около къщата, докато с все по-силни пориви вятъра обикаляше и огъваше голите клони на дърветата и вдигаше над покривите някоя дреха от неприбрано на време пране. Видял ги как се понасят нанякъде, на Нот му заприличаха на бягащи от селото птици.

         - Той как се казва?  

         Кучето току се допираше до краката на момичета. Видно я харесваше и го показваше. Обикновено странеше от другите хора.

         - Няма име. Също като теб – рече Нот, а първите капки се отрониха от небето.

         Леля му Клио беше на двора, видя ги и зачака да дойдат.

         - Коя е тя? – огледа критично вида на момичето и вече знаеше какъв чай да ѝ предложи против настинка.

         - Не помни. Намерих я на брега. Предполагам, че е паднал от минаващ кораб тази нощ. Някак си се е добрала до онова място, знаеш го, с многото скали.

         - Бедната... Ела, ще ти дам да облечеш сухи дрехи. Нот, кучето пак е съборило делвите – ако продължава така, ще го вързваме вечер. Иди сложи вода да се стопли и усили огъня.

         Нот погледна виновника, който побърза да завре глава между предните лапи и погледна изодолу с извинение – разбра, че говорят за него и опита да обясни, че все още е младо животно и понякога играта му е такава.

         Отвън трополенето започна да се усилва.

         - Хайде, влизай, после ще говорим – махна му Нот и го остави да мине пред него.

         Леля Клио и непознатата вече бяха в една от стаите, където старата жена я преглеждаше и чу как я разпитваше дали помни нещо за себе си.

         Цял ден ще вали – рече си той, докато слагаше чайника върху печката и хвърли няколко цепеници в широката ѝ пещ. – Колко странна е тази непозната, така различна от всички хора, които бе виждал.

         Заваля.

         Ама че време, небето все още има какво да излее - че малко ли му беше цялата нощ, та иска и деня...

         Но есента е време за дъжд.

        

         2.

         Лелята на Нот не откри следи от удари и рани, но колкото и да опитваха да ѝ помогнат да си припомни нещо, не успяваха. Важното бе, че е цяла и невредима, сега вече на топло и сухо място.

         Цял ден я питаха за едно или друго, дано нещо да напомни за домът ѝ, но тя все така клатеше глава пред неизвестността в която се намираше. Не знаеше възрастта си, видимо бе на годините на Нот, говореше на лек диалект, който старата Клио определи като на от далечните западни земи, които гостенката нямаше никаква представа къде са.

         Вечеряха и останаха край огъня, пламъчетата му играеха отразени в очите на тримата и ги топлеха. Отвън бушуваше стихия със страшна сила и отново виеше като зъл дух.

         Момичето изглеждаше много по-добре с нормални дрехи и подсушени коси, които събра в две дебели плитки. Нот и леля му забелязаха, че много неща от обичайния живот са ѝ непознати. Не умееше да използва приборите, сякаш ги виждаше за първи път, но макар и непривични за нея успя да се нахрани. Мерилото за време каза, че вижда за първи път и се учуди, че времето се дели на часове. За нея имаше само ден и нощ.

         Когато Клио я заведе в стаята където трябваше да спи, непознатата каза, че не помни да е спала на легло – прекалено твърдо ѝ се стори.

         - Ще видиш, че е удобно – старата Клио бе видяла колко много са обичаите по света и затова приемаше различните от местните като нещо естествено - за разлика от съселяните си, които никога не напускаха тези земи и само минаващите търговци им даваха сведения къде и какво се е случило. – А ти можеш да останеш тук докато си спомниш коя си или някой дойде да те търси. Няма да те оставя в това състояние да се луташ сама по пътищата.

         - Може би ще си спомня – предположи момичето, оставила се на домакинята да я настани в леглото и завие грижовно. Топлината на последния чай, който изпи, я отпусна и усети как ѝ се приспива.

         Нямаше никаква представа за опасностите в живота, може би ги е забравила, а може би изобщо не ги разпознаваше, но усети, че в този дом няма от какво да се страхува.

         Следващите два дни продължи да вали толкова проливно, че нямаше как да се излезе навън и стояха в къщи и се опознаваха. Нот стана много по-мълчалив от обикновено. Спря да излива потоци от думи, а мислите му се събраха и не разпиляваха ту в една, ту в друга посока. Отнякъде долетя прочетена мисъл:

         Понякога животът е миг... а мигът е вечност, защото го има само веднъж, а съдържа всичко нужно за да усетиш, че си жив сред вечността.

         И той започна да се пробужда от сън, който е приемал като достатъчен за да бъде жив.

         От време на време старата Клио или Нот притичваха до постройката с животни за да ги нагледат и проверят дали няма опасност за тях.

         Навън бе толкова студено, а в къщата топло и сухо - няколко светилници гонеха мрака. Леля Клио ѝ разказваше от своите неизчерпаеми истории за преживяното от нея по света, Нот прошепна на гостенката, че като млада е обикаляла навсякъде като скитница – онзи вид хора, за които единствения покрив е небето и като такива се намираха у дома си навсякъде.

         Момичето слушаше и личеше как попива всяка дума за всеки описан образ и интересно събитие. Докато приготвяха различни храни, гостенката се учеше да меси и пресява, да нарязва на тънки ивици или да овалва мекото тесто – оказа се сръчна и помагаше във всичко, макар да не познаваше, или поне не помнеше, имената на храните и подправките, но по усет правеше всичко както трябва.

         Нот се чудеше на себе си и тази тишина, която го обви, устните му останаха през повечето време затворени, просто не се уморяваше да я гледа и усеща онова, което никога не вярвал, че ще усети към някой друг. Долетя като стихията отвън и помете всичко друго в него.

         На третата вечер, точно се бяха нахранили и пиеха чай, леля Клио каза:

         - Трябва да ти казвам някак си, ако нямаш нищо напротив ще ти дадем име, поне докато не узнаем истинското ти.

         - Добре – Гостенката им за тези дни започна да усеща малката къща на края на селото като свой дом и понеже нямаше спомен за друг, той с лекота зае празното място. Тя също не беше от разговорливите, предположиха, че е защото трупа отново познания за живота.

         - Нека бъде Лета.

         - Лета?

         - Това е една река, за която ще ти разкажа друг път – сякаш си пила от водите ѝ.

         Старата жена се усмихна, взе светилник и излезе да свърши нещо.

         - Ти също трябва да дедеш име на кучето си – погледна към Нот момичето.

         Той сплиташе от три купчининки с връвки едно ново въже.

         - Измисли му го и без това е все до теб.

         - Не зная други имена освен вашите. И моето – добави тя.

         Нот се загледа в кучето. Колко месеца го има – осем или девет? Нямаше нужда да му казва някак си, винаги беше до него и знаеше когато му говорят. Но щом тази вечер ще бъде на имената, тогава ще му даде и на него.

         - Нека е Атом.

         - Атом – повика го Лета и то вдигна глава. – Така се казваш.

         Кучето се облиза и разтърси глава – прие името си и пак задряма.

         - Не знаеш какво значи, нали?

         - Не.

         В тези дъждовни дни и нощи двамата често стояха един срещу друг, сякаш несъзнателно търсеха кратките мигове на близост, но не смееха да споделят това, което мислеха – може би другия не усеща същото и ако е така, ще бъде обидно да го притеснява онова, което разцъфтяваше час след час в сърцето.

         - С името му ще си спомням за теб когато си тръгнеш...

         Той се осмели да сподели все повече усилващите се чувства към нея, защото тя вече бе нещо неделимо от неговата цялост, която наричаше живот.

         Любовта е онази сила,  която няма обяснение – връхлита и помита всички други усещания. Тя е онази, в която душата лети усещайки се могъща и всесилна.  

         Лета намери очите му и ги задържа в своите. Имаше някаква сила в погледа ѝ, - сила с която пленяваше Нот, а той политаше и се носеше в тези мигове на близост, искайки да бъде в обятията им докато може.

         - Има ли къде да отида?

         - Всеки дошъл отнякъде има къде да се завърне.

         Тя не каза нищо, но го освободи от погледа си.

         Нот продължи да сплита въжето, а Лета се замисли дали всъщност не е стигнала до тук само за да започне новия си път без тежестта на миналото?

         Огънят раздвижи сенките им и ги събра една в друга на скоро варосаната стена.

        

         3.

         Хората от селото свикнаха да ги виждат заедно - Нот, когото знаеха от дете, и новодошлата, която не говореше. Направи им впечетление, че Нот, който преди не спираше да бърбори, сега вървеше редом с момичето, мълчалив на вид, но сякаш двамата си общуваха без думи.

         След като дъжда спря настояха да ѝ покажат селото, Клио искаше да събуди спомени, а Нот просто да се поразходят и Лета да види кое къде се намира в малкият им крайбрежен свят.

         Лета ги последва, но нещо толкова я уплаши и заяви, че не иска да излиза никога сама.

         - Има очи, които ме дебнат... гладни и хищни.

         Нот и леля Клио познаваха всички и не се сетиха кой може да е. В селото нямаше лоши хора, въпреки че не бяха и съвсем безгрешни, но не и такива да пожелаят злото на непозат човек. Все пак приеха желанието на момичето, което предпочиташе да прекарва повечето време в къщата им и никога не излизаше сама. Все пак отиваше на  пазарчето, което ставаше на всеки няколко дни, да помага на Клио да преглежда и дава билки на нуждаещите се. Нот понякога я викаше да идат до някой занаятчия да направи нещо, което не можеха сами. Идваше, но мълчеше.

         В първите дни селяните ги спираха любопитни от появата на Лета и къде отдалече, къде направо разпитваха коя е непознатата. Леля Клио обяви, че е нейна далечна племенница от запад, дошла да подиша лековития морски въздух в селото на Ветровете. Имала някаква западна болест, така че засега трябва живее тук.

         Някой подметна нещо.

         - Да - отвърна тя и натроши няколко сухи листенца в шепата си, - още една племенница, човек само един роднина ли има. На, вземи, това ще ти стигне да прогониш безсънието и любопитството.

         Всички знаеха за странностите на местната билкарка и приеха, че момичето е част от затуленото ѝ в мъгла минало на скитница. Все пак докато чакаха да им приготви нужните за техните болежки отвари, оглеждаха Лета, понякога я питаха нещо, но тя никога и на никого не отговори.

         - Не разбира езика ни – обясняваше леля Клио на най-настойчивите да получат отговор. - Ти какво, да не мислиш, че под небето всички говорим еднакво - но какво ли знаеш, като не си ходил по далеч от нивата си. Хайде – буташе в ръката на натрапника някакви стръкчета, - взимай и пий сутрин по едно от тези и гледай да не питаш чак толкова много за да не вземе да ти загорчи.

         Лета предпочиташе да бъде с Нот, който се промени много след появата ѝ. Всъщност, тя не го познаваше отпреди, но го хареса такъв какъвто бе сега. Все по-мълчалив и все повече навлизаш в нейните дълбочини - неусетно момичето го увличаше и понякога се губеха цял ден по крайбрежието, далеч от люпобитните съседи, където само вятъра и Атом можеха да ги последват.

         Лета хареса полета на рибарите щом ги видя за първи път.

         - Нот, тези кои са?

         Сочеше неколцината носещи се из въздуха разноцветни хвърчила.

         Толкова бе свикнал с тях, че дори не забеляза присътвието им.

         - Летящите рибари на селото. Виждам само петима, но са всъщност са осем.

         - Много са бързи.

         - Да, знаят как да използват вятъра. Опасно е, но са добри в работата си.

         Погледаха как кръстосват въздуха, спускайки и издигайки се над вълните. Движеха се много бързо, понякога се разминаваха само на една ръка разстояние и изведнъж някой се снижаваше, замахваше с харпуна си, дръпваше водачите на хвърчилото и политаше пак нагоре, а в края на въжето му се мяташе уловената риба.

         - Наистина са много добри.

         Лета намери нещо познато в летенето, но не можа да избистри спомена за усещането.

         Нот отиваше за два или три дни горе в планината за да помага на овчарите и Лета си намираше работа из къщата и помагаше на старата Клио. Той носеше големи съдове с мляко, за дома и за пазара, на Лета подаряваше кристали в различни форми.

         Повече от месец след появата ѝ, Нот пак бе отишъл в планината, а щом се върна разтовари каквото носеше и се приближи към излязлата да го посрещне Лета. Подаде ѝ някаква фигурка, която бе направил от късче дърво.

         - Това какво е?

         - Птица, сега няма много от тях, но на пролет ще се завърнат. В селото ни е празник когато ятата започнат да идват, тогава всички носим криле и ги размахваме.

         Много искаше да бъде тук и да ги видят заедно. Сега, всеки път когато се връщаше, изпитваше страх от това дали вече няма да си е отишла.

         - Значи ще ги видя скоро –  Лета вдигна фигурата над главата си и я накара да лети.

         Нот се зарадва – може би никога няма да си спомни коя е и ще остане завинаги – това искаше, макар да бе приел, че това завинаги може да бъде и само времето в което са били заедно - нито по-рано, нито по-късно.

         А без нея нямаше нищо заради което да се връща назад, нито пък можеше да намери какво да търси напред в дните си.

         Умът ни винаги пътува – каза си той, - разплита възли от спомени, объркани с мечти.

         Птицата в тънките ѝ пръсти прелетя сред ято снижинки.

         Есента си беше отишла, от този ден започна зимата.

 

         4.

         - Нот...

         - Да, Лета.

         - Мислех си, че може би съм като тях, като онези птици.

         - Кои? – не я разбра Нот.

         - За които ми разказа, че преди есента си отиват и се връщат след края на зимата.

         Минаха много дни откакто ѝ донесе малката фигурка, която тя все по-често гледаше и сякаш откриваше в извивките ѝ частица от забравеното си минало.

         - Може би за мен тук е топло и съм дошла от някъде, където студовете са много  по-сурови и с идването на пролетта ще трябва да се завърна пак там.

         Нима си е спомнила къде живее?

         Една капчица, оттекла се в онази бурна нощ от някой далечен свят, събудила се тук, в шепата на неговия и ето че е открила колко е далеч от дома – Нот усети студен полъх в сърцето си, неприятно предчувствие за нещо, което щеше да се случи.

         - От леля си знам, че на север има такива места, но там хора не живеят.

         - Може би не съм човек – тихо каза Лета. – И не съм от север.

         Двамата бяха сами. Леля Клио отиде при болен в другия край на селото. Навън бе побеляло, снега се трупаше и селото бе набраздено от проходите, които хората правеха за да минават от къща на къща или до пивницата, където гадаеха колко ще продължи зимата по димът от комините.

         Напоследък се държеше различно, загуби интерес да се учи и все по-често я заварваше на двора, вперила поглед в нищото над боровите върхове, нашарили белотата на света им.

         Промяната ѝ започна след деня когато Лета го хвана за ръката и му прошепна, че вижда отново очите, които я дебнат и му посочи двама мъже застанали пред пивницата – Нот знаеше кои са, местни ловци, обикновено скитащи из в района, но сега бяха дошли в селото в изчакване на снеговете да се стопят за да могат да излязат отново на лов. Дори не гледаха към тях, а момичето бе убедена, че точно те са онези, които я следят.

         - Може би съм птица.

         Потрепери, но не от студа, обвил къщата, по-скоро искаше да раздвижи нещо в себе си.

         - Лета, какво беше това?

         - Порив за летене. Пролетта идва...

         Усещаше как душата ѝ поиска да се понесе в просторите и да бъде свободна... отново. А сега е затворена в това тяло, тежко и оказало се като ограничаващо свободата ѝ клетка.

         - Знаеш ли, от няколко нощи сънувам, а досега никога не бях сънувала.

         - Сънуваш какво?

         - Спомени, Нот, спомени...

         Повика ги, събра фрагментите, подреди ги и заговори:

         - В съня си летя заедно с ятото си към залеза, това е първият ми прелет и понякога не улавям правилно въздушните течения, но другите ме учат и ме насочват. Мисля, че знам какво да правя, а вятъра е понякога е толкова коварен и ме напада неочаквано. Крилете ми се заплитат и започвам да падам към морето, стоварвам се сред вълните, давя се и извиква, че съм прекалено млада за да ме поглъща - тогава те започват да ме подмятат една на друга в някаква своя си игра, а целта на играта им е да ме изведат по-бързо на брега. После се събуждам и се озовавам тук... при теб.

         Нот видя на стената зад тях как сянката ѝ придоби очетания на криле, които  потрепваха, от време на време се раздвижваха с някой размах, после пак затихваха.

         Пролетта беше най-желаното време за всички в селото, а за него стана толкова чужда - като пълзящ и бавно идващ враг, дошъл да отнеме най-скъпото за сърцето му.

          Не знаеше в кой живот се намира, нито в кое от безбройните му измерения. Знаеше само, че е в мига, в който я обичаше.

         - Душата ми иска да лети, Нот, а човек не може да лети...

        

         5.

         На места хребетите на планината все още белееха, но равнината се раззеленяваше все повече от ден на ден при допира на завърналия се южен вятър. Небето синееше чисто и безоблачно, слънцето весело огряваше полетата и мнозина вече се приготвяха за сеитба.

         И тази зима отмина...

         Атом щурееше неуморно, щастлив и тичайки навсякъде. Изчезваше, след малко се връщаше, подскачаше около тях, въртеше се в кръг и пак хукваше.

         Лета гледаше нанякъде, не към планината, а в другата посока, към онези далечни места отвъд земите им, където небето се губеше сред неизвестността. С идването на южняка започна да оставя косите си свободни, той току ги разпиляваше, а после събираше.

         Заради дължината си, понякога заприличваха на огромни криле.

         - Хубав ден ще е – каза Нот и извика на Атом да се връща.

         Лета се завърна от неизвестността.

         - Вятъра колко е нежен. Като твоя милувка...

         Нот забрави за кучето. Няколко пъти я беше погалвал тайно докато спи, а тя го е усещала.

         Момичето улови ръцете му и топлината им приятно го докосна. Очите ѝ се сляха с неговия поглед, отново го плениха и примамиха да бъде част от тази тяхна любов без думи.

         - Усещаш ли как гори денят с всичките тези пробуждащи се цветове? Лъчите вече пеят в клоните, земята иска да ражда отново и с теб сме тук – пролетта дойде...

         Нот мислеше за това как е възможно да обича толкова много, че да завиди цялата безкрайност, с всичките си измерения, времена и пространства на едно малко човешко сърце, съдържащо в себе си тази необятност.

         - Нот, трябва да тръгвам скоро.

         - Как? Къде?

         - Искам да летя...

         - Лета, ти не можеш да летиш.

         - Всички птици могат.

         - Но ти не си птица...

         Тя се приближи съвсем близо, южняка духна и косите ѝ ги обгърнаха. Опря лице в неговото и му зашепна:

         - Помниш ли онази птица, която ми направи, тогава осъзнах, че си уловил душата ми – това съм аз, Нот, птицата от съня ми.

         Не знаеше как успя да направи толкова красива фигура, никога преди това не бе докосвал дърво, нито пък бе оформял нещо. Докато я извайваше, там, в планината, мислеше за Лета и за всичко онова, което виждаше в нея.

         - Зимата си отива, а човешкото тяло вече ме сковава и усещам, че ми е време да се освободя от него.

         Нот стисна ръцете ѝ за да я задържи, усетил как те започнаха да изтъняват и да се изплъзват.

         - Но ще се завърна. Чакай ме на брега в края на лятото и първите дни на есента.

         Съзнанията им се сляха и тя му показа, че ако остане тук, силата която е привлича към небето ще я погуби. Душата ѝ има нужда от просторите. Част от тях е и не може да бъде дълго разделена от свободата на полета.

         Нот сподели любовта си и това, че Лета е всичко което иска е да я усеща. Тя го знаеше.

         - И аз те обичам, но...

         Обича го, истински, в това е съвсем сигурна, но обичта ѝ няма да я спаси – трябва да приемат тези заминавания и връщания според сезоните, че ще да бъдат част от тяхната любов.

         - А и знай, че и като птица, и като човек, мога да обичам само един в този живот.

         Нот видя това... Времето изгуби силата си, усети го как ще тече вече само в това да я очаква и да бъде с нея, затова ѝ обеща, че ще бъде там в края на лятото и началото на есента – знаеше, че точно тя е онази, която може да чака винаги и завинаги.

         - Преди бях просто самотна птица от моето ято, една обикновена птица, а сега имам теб...   

         И Лета му показа, че е щастлива от това и докато лети, там, където и да е, тя ще знае, че има при кого да се завърне.

         Няколко слънчеви лъчи ги се промъкнаха между косите ѝ и ги докоснаха.

         - И кога тръгваш?  

         Нот искаше да измоли още няколко мига.

         - Днес... сега... веднага...  

         Почти изплъзналите ѝ се ръце го придърпаха и устните ѝ горещо целунаха неговите.

         – И знай, че името ми е Ирис...

         След това се обърна и вече не беше момиче, а голям красив бял жерав с черна окраска по крилете. Те опитаха силата на размаха си, дългите крака се затичаха - Атом се появи и затича редом, птицата му се усмихна, след което с няколко маха се издигна и полетя към слънцето.

         Колко дълго ще бъде очакването на нейното завръщане – крактко като миг или продължаваща в самота безкрайност?

         Нот остана загледан в отдалечаващата се Ирис, после се наведе, взе нещо от земята и викна на Атом, че е време да се прибират.

 

         6.

         Върна се у дома и влезе в стаята си. Леля Клио усети промяната и потърси с поглед Лета. Не я видя нито в къщата, нито на двора. Атом бе останал отвън и седна до вратата на оградата, гледайки към посоката в която се изгуби Ирис.

         - Къде е тя?

         - Отлетя – рече Нот и закачи едно голямо перо над леглото си.

         Обърна се към нея.

         - Оказа се, че е била птица, попаднала на буря и спасена от морето на нашият бряг. А сега дойде време да си отиде.

         - Усещах, че е напрегната в последно време. Трябва да я разбереш, че щом е почувствала пролетта, къщата ни се е превърнала в клетка за нея. Но това ще бъде нейният дом и ще се връща винаги тук през студените месеци.

         - Така каза и тя.

         - Някога, когато бях съвсем млада, и аз се запилях по света, исках да видя и вкуся от всичко, но знаех посоката към домът, в който винаги мога да се завърна, което и правех, след като се уморявах от скитане.

         - Каза ми да я чакам в началото на есента.

         - Ще се върне, бъди сигурен. Лета...

         - Казва се Ирис.

         - Нека бъде Ирис - забравата вече не ѝ отива.

         Нот свали връхната си дреха, остави я настрани, пролетта беше прогонила зимните дни.

         - После ще отида да говоря с ловците, жеравите не стават за храна и не трябва да ги преследват.

         - Ще я пазим щом се върне.

         Излезе и видя как над къщата им прелита голямо ято.

         Тези дали си отиват или се връщат?

         - Атом, хайде, ела да отидем на брега.

         Кучето го последва и двамата поеха към онова място, където Нот намери спящото момиче, което щеше да чака всяка есен да долита отново и отново.

         Седна на брега, осеян от съзвездия от скали и загледа към онази неуморно движещата се шир насреща.

         Дали морето ще му я връща винаги?

         А вълните, които бяха спасили Ирис, както винаги, се гонеха с вятъра...