— Кога ще се върнеш?
— Предполагам, че утре към осем вечерта ще съм у нас.
— Как си? Нещо интересно днес?
— Нищо особено: същите хора, същите презентации. Иначе съм добре, леко ме наболява гърлото, но не е болка за умиране.
— Тате, тате, татеееее!
— Кажи, малката!
— Купи ли ми вече подарък?
— Взел съм нещичко, но е тайна.
— Обичам тайните, обичам ги!
— А аз обичам теб Елиза! Дай пак мама на телефона.
— Трябва да слагам масата Дейв, утре пак ще се чуем.
— Мхм, разбирам… липсвате ми!
* * *
— Ало.
— Мария, как си скъпа?
— Добре, тъкмо тръгвам от работа, ще пазарувам, ще взема Елиза от градината и се прибираме да те чакаме. Какво ти се хапва?
— Каквото и да е само моля те ми спести кълновете във вечерята.
— Ха-ха-ха, много смешно.
— Е, не се сърди де! Даже сега като размисля сам ще си сложа.
— Добре, да не забравиш!
— Скоро ще разбереш, след два часа излитаме.
— Обичам те, Дейв! Чакаме те!
— До скоро виждане скъпа.
* * *
— Мария, миличка звъня ти от сто часа. Добре ли си? Гледа ли новините? В къщи ли си?
— Да, майко. Всичко е наред! Чух извънредните новини още докато шофирах към нас.
— Може да са объркали нещо, нали разбираш, понякога стават такива работи. Ти звъня ли? Провери ли?
— Всичко е наред, мамо, не ме ли чу, всичко е наред! Дейв ще се прибере навреме за вечеря!
— Нека дойда у вас! В такъв момент не трябва да си сама!
— Мамо, за последно — всичко е наред! Започвам да готвя, нямам време за повече приказки. Утре ще се чуем.
* * *
— Татеее, виж ми новата раница! Толкова е хубава, мама ми я купи тази вечер от магазина и представяш ли си цялата беше пълна с шоколад. Шоколад, тате! Всякакъв! И ако знаеш само днес как Джош се изплези на госпожата, ама и тя как го наказа само! А, за малко да забравя, къде ми е подаръкът? Къде ми е подаръкът? А?
— Елиза, дай ми първо една прегръдка и целувчица.
— О, бодеш тате, защо не си се обръснал? Е добре, само една малка целувчица.
— Дейв, Елиза, хайде идвайте, вечерята е сервирана.
— Мария, колко си се постарала само. Този пакет с кълнове на масата за мен ли е?
— За теб — да, ти обеща сам да си сипеш, защо не започнеш със зелената салата.
— Човек трябва да внимава какво обещава нали?
— Определено! А моят подарък къде е?
— Ето, заповядай, любимата ти козметика в травел сет.
— Благодаря, Дейв, а нямаше ли от онези традиционни сувенири на летището в Париж? Знаеш, че ми харесва да редя магнитчета по хладилника?
— Имаше, но честно казано, защо да ти купувам нещо толкова скучно, като мога да ти подаря екскурзия до там.
— Наистина ли? Кога? Скоро?
— Скоро, скъпа, скоро!
— А направи ли си снимки, искам да ги видя Айфеловата кула!
— Не, разходихме се, но не съм снимал, нещо ми се развали камерата.
— Наистина? Колко разочароващо! А чу ли новините?
— Не, какви новини? Аз от летището — право в таксито и у дома.
— Аха, някаква самолетна катастрофа, няма оцелели! За миг изтръпнах, но явно става въпрос за полет на друга компания. Както и да е! Сипи си още кълнове, сама съм си комбинирала!
* * *
— Мамо, защо тате си легна толкова рано?
— Уморен е от полета мила?
— Ама, обеща да ми прочете книжка, а легна и веднага заспа.
— Остави го… нека си почине добре.
* * *
— Мария, звъняла си дъще?
— Да, майко, исках да ти кажа, че съм резервирала полет до Париж за нас трите. Летим утре в десет сутринта.
— Нас трите?
— Да, ти, аз и Елиза.
— А Дейвид?
— Дейвид, ами той… не се чувства много добре, не знам дали скоро ще му мине. После ще ти обяснявам.
© Антония Банкова Все права защищены