Поли и Силвия

 Това се случи отдавна, когато още бях ски учител.
Бях в ски учителската стаята, когато няма клиенти за обучение и чакаме в стаята в Алеко.
 Седейки си така, усетих непреодолимо желание да изляза да отида на пистата да се спускам.
 Когато се спуснах до долната станция на "Романски", едно момиче с две дълги руси плитки, зелен панталон, розово яке и лилава шапка носеше сноуборд със същото странно съчетание на цветове - зелено; лилав; розов.
Реших да я кръстя "Златокоска", на седалката се паднахме заедно, момичето ме попита:
- Как да стигна до "Лалето"?
- На междинна станция слизате и продължавате наляво.
 Тя слезе, а аз си продължих до горе. После се спуснах по "Синя", после през "Лалето", долу на опашката на "Лалето" видях същото момиче да закача друго, което беше облечено в черен скиорски екип, черна каска, с черна коса, само ските за разнообразие бяха сиви. Кръстих я "дамата в черно".
 Златокоска се закачаше, разкопчавайки и закопчавайки един черен цип на черния ръкав на "Дамата в черно".
Аз казах с престорено строг глас:
- Ей! Ти там... защо се закачаш? - И се ухилих.
- Ама това е сестра ми - се заоправдава Златокоска, също престорено срамежливо.
 Запознахме се, оказа се, че Златокоска, по-малката сестра, се казва Поли, а Дамата в черно, по-голямата - Силвия.
И така: пуснахме се няколко пъти по "Лалето" под моето вещо ръководство. Оказа се, че Силвия за пръв път се качва на ски този сезон.
 Попитаха ме дали зная по-леки писти. Реших да ги прекарам от горна станция на "Лалето" през една горичка с долчинка по средата и да излезем на "Романски", но за да не се бута, трябваше да се засилим, което не направихме и се забихме в долчинката.
 Качвайки наклона, започнахме да затъваме тук и там. Поли много се забавлява в снега със сноуборда, а Силвия само казваше:
- Светльо, ще те убия, къде ни домъкна?
На което сестра ù се смееше още повече.
Стигнахме до една жица, която минава под "Романски", когато има повече сняг, е затрупана. В случая стърчеше опъната на 50 см от земята, по протежение на наклона, и трябваше да я прескачаме.
 Аз, като един отявлен дженлъмен, взех ските на Силвия и сноуборда на Поли и прескочих от другата страна.
Реших да се пошегувам и им казах "Чао" от другата страна, уж че си тръгвам. Явно шегата беше неуместна, защото те стояха от другата страна, без да кажат нищо.
 Оставих ските и борда и се върнах да им помогна да прескочат.
Вече обули кой каквото кара, стигнахме до междинна станция на "Романски", сега се возих с Поли.
 Разговаряхме с лекота, сякаш се познаваме от години. Когато излязохме от сянката на хълма и слънцето застана срещу нас, ù казах:
- Я... "Райчо" изгря.
- Не бях чувала някой да казва тоя лаф от много време - добави тя.
 И двамата замълчахме за момент.
Когато стигнахме до горна станция на "Романски", се засякох с Алекс, моя бивша колежка от "ВИАС", с нея беше един едър и добродушен младеж като татко мечок.
 Младежа, чието име не запомних, се похвали, че знае испански език, Силвия пък похвали сестра си, че и тя го владее.
Започна опреснителен курс по испански псувни, включващ думи за полови органи, размери и вторични полови белези.
 Падна голям смях. За жалост, не помня нито една дума на испански.
Оттам се качихме на "Черни връх", след което се пуснахме по "Зелена".
Когато стигнахме противонаклона и ските и борда спряха, спряхме и ние да погледаме залеза. Споделихме специален момент.
 След което тръгнахме, аз - теглейки ги и пеейки "Parla piu piano"(темата от филма "Кръсникът"), а те - возейки се, се наслаждаваха или се потресаваха на моето "вокално престъпление", така и не разбрах.
На наклона ги пуснах и на отбивката към "Алеко" им казах: "Спрете!". Всички спряхме.
 Исках да чуя "вътрешния си глас" откъде да минем. Той(гласът) ми каза: "Завийте надясно, за да стигнете точно пред "Алеко".
 Но разумът ми казваше: "Не може да е тука, по-надолу трябва да е!"
 Аз послушах разума си, което в последствие се оказа грешка, което пък от своя страна доказва, че в мен има повече глас отколкото разум.
 Но да се върнем на пистата, спуснахме се до "Голи връх", а там по една тясна пътека наклонена пътека вървяхме към "Алеко".
 Имаше пълнолуние, спряхме да погледаме луната за момент.
 След няколко минути аз извих като вълк, тихо и явно неуспешно, защото никой не ми обърна внимание.
След което казах:
- Много хубаво си гледаме природа и картини, ама лифта за надолу(Симеоновския) работи до към 4, 4 и 1/2. Колко е часа?
Поли каза:

 - 5 без 20 - при което започна "бесно" препускане.
Стигнахме до станцията на "Симелмовски", изплезили езици, а там се мотаеше Андрей от ски патрула.
 Андрей е едно дебело, ниско чиче с мустаки, което обикаля и се заяжда с учителите и хората. Гледа дали случайно някой не работи частно, това е забранено на Витоша. Въпреки че по закон не могат да ти забранят подобно нещо.
 Силвия искаше да ми дава някакви пари за урока, на което аз отказах.
 Та на сестрите казах: "Ако чичето пита, само сме се пързаляли заедно. Никакви уроци не съм ви давал!"


 Така ги гледах от далече как се качват на "Симелновския", премислях нещата:
 Колко грешки направих?
 Какво ли впечатление съм оставил?
 Беше ми жал за самия мен, че пак се издъних.
 Срам ме беше да поискам каквито и да е координати, не знаех дали искат да ме виждат пак въобще?


 На следващия ден пак бях дежурен. Сутринта нямаше работа, следобеда излязох на слънце и ги видях тях - Поли и Силвия. Зад тълпа от хора, които се разминаваха. Говореха с Андрей - неприятното чиче от ски патрула.
 Застанах зад група от хора, така че да виждам сестрите, но Андрей да не вижда мен и зачаках.
 Когато чичето се отдалечи, се доближих до тях:
- Здравейте - усмихвайки се, казах аз.
- А, Светльо - казаха пък те.
Разбрах, че скоро ще слизат и казах:
- Ами и аз ще си "бегам" след малко.
- Ами да си "бегаме" заедно - каза шеговито Силвия и се усмихна.
 Значи "има бог" - си казах аз, не съм се изложил чак толкова.
В кабината на "Симеоновския" си прекарахме отново много весело.
Разменихме си мобилните телефони със Силвия. Оказа се, че работи в телевизия "Европа". Добави, че ако не вдига, значи е в ефир. Но ще ми се обади, щом излезе от ефира. Звучеше ми искрена.
 Поли живее в Пловдив и учи в Полша или Чехия - все ги бъркам. А като съм с такива мадами пък - съвсем.
 На първа станция си взехме довиждане.
 Чакайки на спирката, ги видях до един червен форд фиеста. И те ме забелязаха и ми предложиха да се кача, да ме закарат.
Тръгнахме по околовръстното, Поли караше. Силвия бъзикаше радиото, сменяйки музиката от станция на станция.
Изведнъж зазвуча Pour que tu m'aimes encore на Celine Dion.
 Стана някаква магия в колата. Почувствах, че в тази вселена, на този свят, това точно е моето място с тези прекрасни създания.
 Почувствах невероятен уют, какъвто не бях чувствал от години, че имам дом и семейство, и хора, на които мога да разчитам.
 Естествено не им казах нищо от това, щяха да ме помислят за откачалка най-вероятно. "Език мой, враг мой". Затова си траех и се отнесох по течението на мечтите за по-добри времена.
 Песента отмина, минахме през "Симеоново" да оставим Силвия.
 После Поли подкара надолу, през "Симеоновско" към "Семинарията".
 На кръстовището на "Семинарията" се подготви завие надясно, към "Телевизионната кула" и да си ходи за Пловдив.
 Сърцето ми се молеше да ù кажа, че бих отишъл с нея и в Пловдив, и накрай света. Дръж се достойно, жените искат достойнство, Светльо!
 През това време завихме към "Телевизионната", говорейки, естествено, съвсем други неща. Аз само си мислих: :Никак не искам срещата ни да свършва".
 На светофара на "Телевизионната" Поли ме попита:
- Ти накъде си?
- Ами остави ме тукслед светофара. Аз ще се оправя - казах небрежно, доколкото можах.
- Не! И дума да не става, ще те закарам до вас. Накъде си?
- Към "Лозенец", "София Ленд" - казах аз, малко гузен.
 Като светна зеленонаби обратен и се върнахме към "Семинарията". После продължихме и на спирката на "София Ленд" си взехме довиждане.
Сърцето пак смътно нещо се обади, но разумъта веднага го затапи.
Тогава не слушах много-много сърцето си, от което страдаше в по-късен етап, заедно с него страдаше целият ми организъм.
Ръкувахме се енергично, тя ми каза че "много се радва, че сме се запознали, и ще си пишем".
Слезнах от колата и я погледах как запрашва към Пловдив.

С кореспонденцията нещо не се получи.
Силвия ми вдигна веднъж, да ми каже че е заета. Разбрахме се: "Да се чуем по-нататък" и така и не ми вдигна повече.
С Поли разменихме няколко писма. Тя ме попита: "Какво правят ски учителите, когато е кофти времето?"
 Аз доста мислих какво да ù отговоря, исках да е нещо оригинално, интересно и многозначително. Написах горе-долу това:
"За другите не знам, но аз пийвам с колеги и се чуквам с колежки".
 Народна мъдрост е, че когато човек се напъва прекалено много, може и да замирише.
Много скоро усетих че съм "оцапал яко пейзажа", но беше вече късно...

Написах ù стихотворение-извинение със същия ритъм като Pour que tu m'aimes encore на Celine Dion.
Ето го и него:

(Прости ми) За да дойде денят

Обидих те аз, за което прости,
двусмислени намеци с нелепи шеги.

Уви, нямах шанса да зная дали добре живееш,
да чуя как се смееш...
приеми ти сега, извинявам се аз
                         в този късен час.

Прекрасния ден със мен сподели,
но идва тъга, отиде си ти.
В нощта аз вървя във тъмна гора,
ще те видя ли пак, за да дойде денят,
                                    да дойде денят.

Със златни коси, със нежно лице,
звънливият смях на малко дете.
Със сини очи, в които човек да се огледа,
светът е по-красив в тях.
Светлина, добрина почувствах сега,
                                  спомняйки тях.

И вече се питам почти всеки ден
дали ти случайно се сещаш за мен.
По пътя вървя и търся следа,
зад ъгъл надничам дали не си там.

Между сиви лица, разминавам се с тях,
но се сещам за теб и усмихвам се аз.
И дори да вали дълго в тягостни дни.
Аз си спомням усмивка, с която ти ме дари.

Магията стана, при мен ти дойде,
в очите ти виждам аз свойто лице.
И сила ни пази, напред ний вървим
и лесно се сбъдват наш'те мечти.

на Поли


Не помня дали ù го пратих, бях се примирил с мисълта, че съм сгафил тотално.
След време я намерих във "Фейсбуук", разменихме пълномощни, тя ме попита: "Кой си?" Там бях със снимката на Max Payne.
Припомних ù, но ми стана тъпо, че не ме помни.
Разменихме съобщения, написах ù една моя история за това как върнах едни лястовички, паднали от гнездото. Тя много я хареса (или поне така каза). Но след това усетих, че интересът ù към мене лека-полека, започва да спада като колеблива ерекция във време на стрес.
Реших като крайна мярка да "стрелям от упор", като ù пратих въпросното стихотворение, но смених първите редове така, че да не е извинително.
Щеше да е смазващо да ù обяснявам за какво ù се извинявам.
На което тя отговори: "Ооо... много мило, наистина"
Което в превод означава: "Плашиш ме с тия твои силни чувства.

В теб виждам толкова сексапил, колкото в автомобилна катастрофа.
Най-добре да нямаме нищо общо."
Направо ми идеше да се гръмна.
Оттогава ни вест, ни кост и от мен към тях, и от тях към мен.

                                Светльо