Да, сега всичко ме боли. Сега болката просмуква се във всяка моя вена и като заразна болест превзема мисленето ми. Сега чувството на самота е най-силно. Самотата ми прави компания. Седи на стола до мен и ме гледа с отегчен поглед. Сигурно си мисли, че и аз ще се предам. Сигурно си мисли, че съм слаба и уязвима. Сигурно ще и докажа. Сигурно ще се покажа силна. Къде изчезнаха любовта и сигурността? Светът вече посивя от еднообразие. Поглеждам дъгата, а тя пак е обагрена от гамата на сивото. Тревата вече не е зелена и слънцето не свети с ярък блясък. Животът си отива вече от този свят. Поема да търси други същества, които ще се поддадат на желанието да чувстват болка. Болката наречена да съществуваш.
    За последен път се затичах към кея да намеря онзи старец, който винаги е усмихнат, който хората наричат на малко име - Надежда. Но и той вече избледня. И той пое с лодката по водите, водещи към царството на смъртта. Всевластващата царица е дала част от себе си на всяко същество. На всеки дребен организъм му е писано да умре. На всяка невинна душа и е предоставен този дар. На всеки виновен - това наказание. Животът вече губи своя смисъл. Всичко потъва в тъма. Само еднообразието си стои спокойно и разцъфтява ден след ден. И ден след ден, чакам и аз своя дар - смъртта, да ме обгърне в обятията си и да почувствам, че спокойствието е близо.