Красиво градче е нашето. С горичка наблизо. С рекичка. С чист въздух. От няколко години със съпруга ми живеем тук и ни е хубаво. А градчето познаваме и двамата от детските години. Сега ни е на гости внучката. Едно пораснало вече умно момиче, което, за жалост, живее много далеч от нас. Виждаме се рядко и все ми се иска да бъда с нея по-дълго време.

Днес ме изненада с предложението си за разходка в гората. Ах, да знаеше, колко спомени събужда в мен гората. Само да знаеше.

Тръгнахме и по пътя започнах разказа си.

- Тази гора, моето момиче, познавам от дете. Бях с родителите си тук на почивка. Ходех често в гората. Носех на мама ту гъби, ту плодове или цветя. Все нещо ù носех. Тогава открих поляната с ягодите. Пълнех кошничката и си отивах. Но един ден там се появи момче. Не трябвало да идвам тук - ми каза - поляната била негова. Отидох си, но на другия ден бях там по-рано. Набрах ягоди и тръгнах, но на пътеката ме срещна момчето. Разбра, че се изплаших от срещата, извини се и ме успокои. Даже ме покани да отида с него на реката за риба. Беше весело с него, пък и други познати нямах тук. После ние заминахме. След две години пак дойдохме  и всичко се повтори. Момчето гостуваше на баба си. Лятото прекарваше тук. Годините минаваха и ние се срещнахме пак -  вече големи. Бях дизайнер, а той - юрист. Пак тук на поляната с ягодите се срещнахме и от тогава сме заедно.

- Искаш да кажеш, че дядо ми е онова момче?

Внучката ми беше изненадана.

- Да, миличка, той. Затова, като се пенсионирахме, дойдохме да живеем тук. На поляната не сме ходили отдавна. Може би там се срещат и други като нас двамата с дядо ти. Тя, поляната, е вълшебна. А може ягодите да са. Има нещо, но какво, не зная.

Вървим си с внучката, вървим. Мълчим. По едно време тя се обажда:

- Бабо, наистина, поляната е вълшебна. Ще ти кажа една тайна. И аз намерих тази поляна. Когато идвах миналия път, я намерих. И аз като теб там намерих едно момче. Днес ще те запозная с него. Не се уговаряхме за срещи. Просто, който отиде на поляната, намира другия.

Прегърнах внучката си. Топло и силно я прегърнах. Май всичко се повтаряше от моята младост.

Момъкът вървеше срещу нас. Носеше цвете и кошничка с ягоди. Цветето подаде на внучката ми, а кошничката на мен.

Поканихме го на гости - да опита сладкиша ни с ягоди.

Приготвях подноса със сладкиша и си мислех:

- Поляната може да е вълшебна. Може би ягодите да са. Но вълшебство има. Сигурно има. Нали?