Понякога мисля за хората, като за умрели. Може някой да си каже "леле тая колко е зле!" Ама знаете ли какви хубави неща си мисля за тях тогава. Ето шефа ми например, как ме ядосва тоя човек, ама как само ме ядосва! Гласът му скърца, все е нервен, един недоволен и само на мен си го изкарва, разбира се. Навъсен, навъсен, имал си проблеми, че кой си няма? Но знаете ли, като си представя, че е умрял, какви хубави мисли ми изплуват в главата за него! За всичко хубаво се сещам. Че не ме лъже за пари, че ми дава свястна заплата, че не ме кара да работя извънредно (не много често де), че не ме закача по онзи гаден начин, който те прави зависима и те кара да се чувстваш омърсена.
Или пък родителите ми. Все амбиция, амбиция... Учи та учи, и до сега! На 26 съм вече, а те все си продължават. Докато още живеех при тях, забележките си бяха налице, все едно съм в пубертета, все да ме запазят, като че ли съм от стъкло. Ама като си представя, че ги няма...не е за разправяне. Мисля си: ех какви културни хора са, не са преуспели финансово, въпреки кадърността си, защото са много честни и все са гледали на другите да им е добре и да нямат нечиста съвест (може би даже е малко прекалено). И как са се старали винаги да ни възпитат сестра ми и мен.
Или пък мъжа ми, е вижте за мъжа ми ме е много страх да си представя, че го няма, направо все едно са ме изсмукали, все едно е вакуум в мен! Но винаги, когато ме ядоса нещо, си мисля: това са бели кахъри, нали сме живи и здрави, нали бъдещето е пред нас, по-добре да не викаме, да не спорим, а да обсъдим нещата тихо и спокойно. Защото нали разбирате - никой няма да векува тука, нищо че много хора се надяват.
Та това е, мисля си, не е лошо човек да си знае, всичко, което имаме, е в нас, това около нас е мноого преходно. И колкото по-често с усмивка и без стах си даваме сметка за това, толкова по-щастливи ще бъдем. Аз лично се чувствам лека и ефирна в такива моменти.