Поредната вампирска история


 Беше вечер, около 23 часа. Тя наметна едно яке и излезе да се поразходи. Не беше момиче, което се страхува от тъмното, от нощта. Навън беше хладно и влажно, имаше мъгла. Градът бе пуст. Уличните лампи светеха съвсем леко, а някъде дори липсваха. Беше тихо, от време на време се чуваше само шума на падащите листа или някой захвърлен вестник, премятащ се от тротоар на тротоар. Тя беше замислена, обикаляше без посока, с наведен поглед и бутнати в джобовете - ръце. Не усещаше студ. Чувстваше се свободна. Този град беше нов за нея, а всички знаем колко е хубаво да си някъде, където никой не те познава, да правиш каквото си решиш, след което да се прибереш на твоето си място. Тя беше в града за малко, за един ден. На сутринта си заминаваше.
Докато броеше плочките на един бордюр, някой мина през нея много бързо и я бутна.
- Хей! Внимавай, ако обичаш! - извика тя и се обърна.
След като чу това, непознатият спря, но остана с гръб към нея.
- А, ако не обичам?
 - Ако не обичаш - също!
Тогава той се обърна, беше с качулка и лицето му почти не се забелязваше.
- Късно е, тъмно е, не те ли е страх да говориш с непознат?
- Не. - каза спокойно тя.
- А би трябвало...
- Защо?
- Представи си, че сега те нападна или ограбя ?!
- Няма да го направиш. - отвърна тя уверено.
Той се приближи и застана пред нея. Сега лампата осветяваше лицето му, отчасти. Беше красив, със светли, искрящи очи.
- Сега какво, защо ме гледаш така? Ще ме нападнеш или ще ме целунеш като в някой романтичен филм? - продължи тя.
 - Не. Ние не сме във филм, а в реалността. - тогава той хвана ръката й. - Сега затвори очи!
Тя, въобще не се замисли, послуша го. Изведнъж усети хлад, вятър. След секунди утихна.
- Отвори очи. - каза той и пусна ръката й.
Тя ги отвори. Бяха на покрива на някаква сграда, доста на високо. Тя гледаше и мълчеше. Остана дълго време така. За миг дори й прилоша, но не от високото, а от случващото се. След това разтърка очи, седна на земята, сви колене и затвори очи. След минута ги отвори отново и объркано гледаше навсякъде, след това погледна и него. Той стоеше неподвижен и я наблюдаваше с някаква луда усмивка.
- Какво стана, току-що? - попита тя накрая.
 - Качихме се на покрива. - отговори той по възможно най-глупавия начин.
- Виждам! Но как?
- Полетяхме.
- Престани! Сериозно те питам. Да не би да сме се качили, но да съм припаднала и затова да не помня?
- Не, имаш богато въображение. Просто полетяхме. Аз мога да летя.
- Можеш да летиш?! И казваш, че аз имам богато въображение? - засмя се тя и се изправи.
- Знаеш ли какво, седни пак, ще ти е необходимо! - каза той и й помогна отново да седне на студената земя. - Гледай сега.
След това той й обърна гръб и тръгна към ръба на сградата. Застана мирно, обърна се, за да се увери, че тя го гледа и скочи. Скочи доста високо, нечовешки високо. Всъщност дори не беше скок, а направо летене. Приземи се на покрива на съседната сграда и й помаха с ръка. Тя гледаше като гръмната, и как иначе, току-що бе видяла нещо нереално, нещо странно, нещо плашещо. След това той отново скочи и се върна при нея.
- Сега вярваш ли ми? - попита той, а тя се разплака. - Хей, какво има?
- Как, какво? Какво се случи? Да не би да съм полудяла. - крещеше тя.
- Успокой се. Не си луда, съвсем нормална си. - каза спокойно той, помогна й да стане и стисна ръката й - силно и нежно едновременно.
- Тогава ти какъв си? - попита тя, след като си отдъхна и се съвзе.
- За какъв ме мислиш?
- Незнам. МислеХ те за човек. - каза тя, наблягайки на "Х"-то.
- В днешно време е много трудно да бъдеш човек.
- Знам, но това не означава, че трябва да летиш, за Бога! - каза заядливо тя, а той се засмя. - Какво става, какво си ти?
- Ела! - каза той и я заведе до ръба.
Седнаха, а краката им висяха на долу, беше страшно, но адски красиво. Виждаше се голяма част от града, въпреки упоритата мъгла.
- Не знам защо, но ти имам доверие, без да те познавам. - подхвана той - Това е новост за мен.
- За теб, кой си ти? - попита отново тя, прекъсвайки го.
- Аз съм един съвсем обикновен... вампир.
Тя започна да се смее.
- Защо се смееш? - попита сериозно той.
- Вампири не съществуват.
 - Напротив! Винаги ги е имало и ще продължава да ги има, ние сме навсякъде - в кварталния магазин, в банката, в парка... навсякъде. Просто сме добри, не убиваме хора ей така, или ако го правим, добре се прикриваме.
Тя го гледаше с огромен интерес сякаш й разказва приказка.
- Не сме като по филмите, слънцето не ни вреди, не излизаме само по тъмно. - продължи той. - Ако ухапем някой, той не се превръща непременно във вампир, за това си имаме ритуали и други специални неща. Кожата ни не е бледа и има още много неща, за които мога да ти говоря цяла нощ.
- Ще ме убиеш ли? - попита тя накрая.
- Не.
- Ами ако разкажа на всички за теб?
- Не мисля, че ще го направиш. Но и така да е, никой няма да ги повярва.
- Прав си. - съгласи се тя. - Но, защо ми каза всичко това? Защо ми разкри всичко? Защо ме качи тук?
 - Може би, защото те харесах, красива си. - усмихна се той и продължи. - Искаш ли да идем на едно място?
- Мога ли да ти вярвам?
- Не знам, това ти го прецени. - той се изправи и й подаде ръка.
- Добре. - тя пое ръката му и я стисна силно.
- Сега ме прегърни.
- Защо? - учуди се тя.
- За да е по-романтично! - каза той с някаква луда усмивка.
Тя го погледна още по-учудено и той се засмя.
- Шегувам се, ще ми е по-лесно да те пренеса, нали ще летим!
- О! - беше единственото, което едва излезе от устата й, след което го прегърна плахо.
- Дръж се. - отвърна той и съвсем леко започна да се издига, а тя бързо затвори очи. - Сега, всичко ще е по-бързо, не мога да го контролирам. - след това той доста силно я прегърна.
След секунди се приземиха.
- Пристигнахме.
- Къде? - попита тя, продължавайки да стиска ръката му.

Следва. . .