Всъщност не знам как да започна... След толкова болка, която преживях, изгубих вяра във всичко и всеки. И някой ще ми каже, че нямам право да се оплаквам и че за 17 години не може да съм преживяла чак пък толкова, че да загубя надежда и вяра, но аз просто така го чувствам. Не обичам да плача пред някого, защото за мен сълзите са признак на слабост, а желая в очите на другите да съм силна, но се случи на скоро да заплача и пред приятелите си, просто не издържах, не спирах да плача по цял ден... ето сега разкривам колко съм слаба, защото за мен вече нищо няма значение. За какво ми е сила, за какво ми е гордост... изобщо понякога се чудя за какво живея. И май сама съм си виновна...поне така ми казват. Вече започвам да вярвам, че проблемът наистина е в мен. Натоварвам ли с нещо другите, къде греша... Толкова много ли искам - само нечия ръка, която винаги ще ми помогне да се изправя, когато животът ме спъне... Някой ще попита „Ми ти приятели нямаш ли?". Вярно е, че винаги е имало хора,  които да ми помогнат в лошите моменти, които да ми подадат ръка, но може и да прозвучи нахално, но тая ръка, дето аз очаквам да ми подадат, е друга, по-специална, различна... единствена за мен.