ПОРТРЕТЪТ

     Призори поривистият вятър наду двойната си флейта, напъна се да помете лепкавия мрак, облепил с тишина стените на къщите и дува­рите, оплел се в клоните на старите дървета, отпуснал се тежко в морна дрямка по осланените поляни. Звукът на флейтата отекна в най-ниските октави, завъртя се в комина и сякаш корабна сирена зави в ушите ми с басите си, издуха трескавите сънища от пулсиращите ми клепачи и се разсея в заревото. От този буен зов на вятъра кожата ми настръхна под юргана и мисълта, неизбистрена от шемета на сънищата, заплете своите лабиринти. „Хайде да те видя тук, творецо! Ще раздвижиш ли уталожените в покой пластове на душата си, ще намериш ли бленуваната пътека, по която да закрачиш? Години блъска мисълта си като вълна в скалист бряг, душата си държа като птичка в клетка, затворена в ателието, и изтощи докрай въображението си; пречупи му крилете да следва моди, конюнктури; насилва го от чужди опити ум да събира и от безбройните, претъп­кани и натежали от суета и скука произведения в изложбените зали. Но себе си така и не откри. Внезапно ме осени мисълта да дойда тук, в морето на живота, сред красотата и ти­шината на моя роден край. Далече от хитроумните способи, от високопарните цели и амбиции, да грабя с пълни шепи от това, което ще запълва очите ми от изгрев чак до залез. Струваше ми се  просто и леко достижимо това, което бях намислил! Ентусиазмът ме приспа в раз­кошната си ладия, замрежи сетивата ми и, лишен от трезвата преценка за нещата, се впуснах смело в това начинание, с вяра и надежда, че този път съм открил пътя. Бях доволен и доволството едрееше и зрееше като червена ябълка в гърдите ми. Но този миг не трая дълго. Червейчето на съмнението полази в грейналия сочен плод и задълба своите хрупкави тунели бавно и спокойно, и скърцането на уж малките му, тихо работещи челюсти, прогони сънищата ми. Потайните звуци на мишите дупки, глъбинният мрак на ко­мините, шепотът на звездите ме будеха и тревожеха съзнанието, питай­ки къде е верният път. Ех, ако знаех! Само ако знаех!"

     Като на неопитен певец прекършеният глас на вятъра секна, звънна в камънака пречупената двойна флейта. Още на прага денят натри лице­то ми с утро. Безидеен и объркан, прозинах се широко, сякаш исках да лапна големият портокал-слънце.

Бял облак с блеене се юрна по недоспалата си улица, оставяйки след себе си сива сянка от прах. Като с глас на призрак, глас космичен, сивата мъгла ми проговори:

- Добро утро, момче.

     Най-после сред праха уплашено, крадливо се промъкна силуетът на човек.  Овцете се отдалечиха, докато той идваше, и сивата сянка след тях бавно се утаи. Картината се избистри, фокусира се. Пред удивения ми поглед застана бай Матьо, овчарят, с гега на рамо. В краката му по­слушно приклекна едро овчарско куче и затупа с дебелата си космата опашка в пепелта. Лицето на възрастния мъж сякаш бе отлято от бронз – толкова беше загоряло от слънцето, а подаващите се под козирката на омазнения каскет посребрени кичури коса контрастираха и го правеха да изглежда още по-тъмно. Но когато погледът ми спря в очите му, студени тръпки ме полазиха. Ясни, сини и дълбоки като кладенци очи, които гледаха добродушно. В устните му трептеше шеговита иронична усмив­ка.

     - Да си купиш овчици, че да ми ги пратиш да ги паса – каза с гръмкия си глас старецът.

     И за да ми покаже, че знае, че от мене животновъд не става, а е спрял да отдъхне за миг, премести платнената си чанта на другото рамо и премести гегата в другата ръка. Обърна се към слънцето и златото на лъчите потопи в светлина изразителното, разорано от бръчките на годините ли­це. „Ето какво ще нарисувам – си казах.   Обнадежди ме мисълта, че този път ще се докосна до истинското, че няма да се получи вяло копие на натурата, ще надхвърля видимото."

     - Дядо Матьо, ще ми позираш ли да те нарисувам? – попитах притес­нен, че старецът може да ми откаже. - Къде ти време за това – ще каже. Но през усмивката на здравите за годините му зъби, макар пожълтели от тютюна, прозря съгласието, преди да чуя думите:

     - Ще дойда, синко.

     После дългата му от утринното слънце сянка се залюля и го подкара бързо след отдалечаващото се към билото стадо.

     Първият път, когато старецът дойде – не рисувах. Той пристигна в най-новите си дрехи, които обличаше единствено на празник – два-три пъти в годината, забулен в аромат на нафталин. Лицето, преди прилича­що на суха, напукана от сушата земя, с медно-пепеляв загар, сега порозовяло от старателния ход на бръснача, бе загубило мириса си на пръст, пот и на животни, и лъхаше с острата мириз­ма на евтин одеколон. Стъпваше наперено и гордо, но сковано, не се чувстваше онази присъща за него непринуденост. Без гегата не знаеше къде да сложи ръцете си. Цялото му поведение подсказваше, че е полас­кан от поканата за участие в моята работа. Смътно, подсъзнателно той усещаше, че предстои да се докосне до нещо непознато, до един свят, толкова далечен и недосегаем за него.

     На следващия сеанс дядо Матьо пристигна на външен вид според изискванията ми. Подготвих се бързо и с въодушевление пристъпих към работата, но се сблъсках с нова трудност. Сега, щом старецът застана пред статива, се скова, изпъчи гордо гърди, стиснал овчарската гега ка­то пушка и въпреки че дълго подбирах положението, което да отпусне максимално вдървеното му тяло, трябваше да мине много време. Позьорството придаваше фалш на замислената от мене поза, иронизираше същността на този трудов селски човек, пречеше ми да отразя житейска­та му философия и нравственост. Впоследствие все пак работата по­тръгна. Появиха се проблеми с композиционния замисъл. Най-напред възнамерявах да изобразя овчаря със стадото и кучето, потънали в об­лака прах, така както ги видях в онази ветровита есенна утрин. Ала като реализирах идеята си, видях, че картината става претрупана с детайли, илюстративна. За да отстраня това, което ми пречеше да изразя главно­то – душевността, оставих на платното само портрета на дядо Матьо с гега в ръка. Лицето и ръцете красноречиво говореха за всичко остана­ло.

     Всеки ден, докато рисувах, щом дадях почивка на модела, той ме хващаше под ръка и ме отвеждаше в кръчмата да почерпи. Гроздовата ракия развързваше езика на стареца и аз научавах интересни истории и случки от богатия му житейски път. Колкото пъти поисках да се реван­ширам в черпнята, дядото и дума не даваше да продумам. Гледах го и си мислех колко много ми провървя, че дойдох тук, че харесах точно не­го. Спомних си как трудно беше в града да отделя пари за модел и тряб­ваше аз да черпя.

     Овчарят рядко надничаше зад рамото ми да види как върви работа­та. Чертичките, разлетите и размазани петна не вдъхваха доверие на позиращия, което личеше по снизходителното изражение на лицето му. Когато завърших портрета и го поканих да го види, той каза с единстве­ната преценка, на която е способен:

      -   Мяза! - и в очите му грейна задоволство.

     Приеха картината на изложба. За пръв път получих висока оценка на моя творба, а най-хубавото беше, че от една галерия я откупиха.

Когато получих хонорара, купих една скъпа, хубава риза за дядо Матьо, купих бутилка гроздова с мезе – този път реших твърдо да го почер­пя.

     Бяха настъпили къси сънливи зимни дни с млечно-сива дрезгавина, в която селото потъваше все по-надълбоко, залутано в лабиринтите на зимните нощи. Рано изгрелият месец, затрупан под пухениците на обла­четата, ги озаряваше с невидимото си присъствие и тичаше сред тях запъхтян в безкрайния си път. В небосвода припламваха първите трепка­щи звезди. Кристалният воал на здрача, изтъкан от трептеж и блещукане, лека-полека се раздипляше и с въздишка отваряше дълбоките джо­бове на зимната нощ, пълна в глъбините си със звезден прах и тишина. Сгушена в мрежата на клоните на възлестите черници, къщата на старе­ца ме гледаше с едното си око на светналия си прозорец, няма и притих­нала. Ръждивите панти на дървената портичка остро проплакаха и стреснаха съня на свитото на кравай куче, което, като ме видя, яростно залая. Дядо Матьо мигом се появи безлицев в здрача от сянката на чар­дака и в двора полетя силният му глас, трениран след овцете.

     - Влизай, влизай! Не се плаши – покани ме той, като ме позна. Огънят в камината бе запълнил малката стаичка с приятна топлина и лека мъглица лютив дим се виеше в ъглите, завърташе се там и кацаше натежала от прах върху миглите. Баба Пена изтри ръце в престилката, здрависа ме и любопитно ме погледна със зачервените си от пушека очи.

     -   Е, какво те води при мене, казвай! – попита овчарят, докато се настанявахме край масата.

     Аз сложих на нея бутилката гроздова и мезето и разкрих повода за гостуването си. Подадох скромния подарък. Дядо Матьо много се зарад­ва и се изненада. С треперещи от възбуда ръце облече новата риза, по­гледна се в огледалото, поклати одобрително глава, после застана пред жена си, изпъна се вдървен, както стоеше и пред статива, и гордо заяви:

     -   Е, какво ще кажеш? Бива го още твоят старец, а?

    -  Гледай ти, гледай ти! – дивеше се баба Пена. - Такъв дърт и грозен, набръчкан чиляк, пък толкова пари да дадат за него, че и в музей да го окачат, да го гледат на кадро!

     - Грозен ами – смееше се дядо Матьо, – я не дрънкай глупости, ами изпържи яйчица със сланинка, сложи от прясното сиренце и дай да хап­нем след ракийката, както му е редът.

     Когато си тръгнах, ясната нощ раздипляше многопластовите си не­беса и завърташе звездните илюминации в пищен карнавал. Небосводът искреше като безмерен купол и неговите преображения и метаморфози, покриващи го с все нови и нови съзвездия, нямаха край. В тази нощ, до­като крачех към къщи, ме спохождаха благотворни мисли, вдъхновение, сякаш усещах докосването на пръста божий. Това беше може би единствената нощ, единственият миг, в който се почувствах истински голям художник.