ПОРТРЕТЪТ
Призори поривистият вятър наду двойната си флейта, напъна се да помете лепкавия мрак, облепил с тишина стените на къщите и дува­рите, оплел се в клоните на старите дървета, отпуснал се тежко в морна дрямка по осланените поляни. Звукът на флейтата отекна в най-ниските октави, завъртя се в комина и сякаш корабна сирена зави в ушите ми с басите си, издуха трескавите сънища от пулсиращите ми клепачи и се разсея в заревото. От този буен зов на вятъра кожата ми настръхна под юргана и мисълта, неизбистрена от шемета на сънищата, заплете своите лабиринти. „Хайде да те видя тук, творецо! Ще раздвижиш ли уталожените в покой пластове на душата си, ще намериш ли бленуваната пътека, по която да закрачиш? Години блъска мисълта си като вълна в скалист бряг, душата си държа като птичка в клетка, затворена в ателието, и изтощи докрай въображението си; пречупи му крилете да следва моди, конюнктури; насилва го от чужди опити ум да събира и от безбройните, претъп­кани и натежали от суета и скука ...