Беше топъл ден през пролетта. От онези дни, когато вече прилича на лято. В София беше горещо и задушно. Калоян вървеше без посока. Преди три дни беше изтърпял поредната си криза. Този път болките бяха по-силни. Знаеше, че се влошава. От една страна се беше примирил, от друга все още имаше желание да се бори. Искаше да живее, но не по този начин като заложник на лечението. И без това успешния изход беше много малко вероятен. Беше само на 25. Тъкмо завършваше университета, когато започна да се чувства зле. Отдаде го на умората от тежките изпити. И тогава дойде присъдата „Съжалявам, Калояне, но имаш рак, втори стадий. Ще трябва да те оперираме и след това ще проведем курс от химеотерапия. Организмът ти е млад. Ще направим всичко, което зависи от нас“. Тези думи сякаш му отнеха всичко. Нещо се изплъзна, така както пясъкът изтича през ръцете. Прие всичко, което казаха лекарите. Операцията беше тежка. Възстанови се трудно. Животът му се превърна в един цикъл - химиотерапия, болка, изследвани ...