Наведох се към мъжа. Беше се свил и охкаше. Огледах го. Нямаше кръв. Олекна ми…
- Сеньор, сеньор! Как сте?
Той ме погледна ядосано. Много яростно…но мълчеше.
- Много съжалявам, сеньор…много… Дайте да Ви помогна ако можете да се изправите. Ще Ви заведа в клиниката.
Подхванах го под мишниците и той като се олюляваше се подпря на мен. Спряха и други хора. Помогнаха ми да го сложим на задната седалка на колата. Аз им кимнах, после обърнах колата пак към клиниката. Ръцете ми се разтрепериха. Изкарах си ангелите! Нов шок! Карах и хвърлях по едно око отзад на мъжа. Охкането му се засили. Не знаех как да го утеша, но му се извиних още веднъж. Натиснах яко газта.
Спрях през главния вход и се втурнах вътре. Бързо изкараха носилка и двама санитари го сложиха на нея. Вървях след тях и кършех тревожно ръце. После го взеха в една зала, а аз останах да чакам отвън. Седнах на пластмасовия стол като на тръни. Пак чакане. Толкова ме дразни това чакане. Търпението не е най-силната ми страна. Все още се уча на търпение…Взех едно кафе от автомата и седнах кротко. Бях виновна. Селина, къде ти е умът? Взе две хапчета, зашемети се и сгази човека?
Сега ще довтасат и полицаите… Минаха два, три, четири часа… Оглеждах се и за полиция. Какво става? Първо седях, после станах и обикалях из пустия коридор. Най-накрая до мен се приближи един доктор. Взрях се в очите му да разбера, но той гледаше непроницаемо.
Глухо го запитах каква става. Гласът ми трепереше така, че щеше да се скъса като нишка.
- Сеньорита, Рамон е стабилизиран. Вън от опасност е. Има натъртвания, счупена лява ръка, вътрешен кръвоизлив, но слава богу…ще се оправи. Успяхме да спрем кръвоизлива, което беше най-сериозното. Сеньорита, Вие каква сте му?
- Ами аз… - взех да мрънкам – Аз … инцидент с колата. Къде е … Рамон сега да го видя?
- В стая 118. Но само за няколко минути. Не повече.
Благодарих на доктора и тръгнах към стаята. На ум – благодарих и на Девата, че не е станало нещо фатално…
В стаята имаше две легла, едното беше празно, а на другото лежеше мъжът от катастрофата. Приближих се бавно и го разгледах . Той беше около моята възраст – не повече от четирдесет и две-три години. Лицето му леко матово, с тъмни очи и черна къса коса, добре подстригана. Беше със средно телосложение, но имаше мускулесто тяло. Явно тренираше някакъв спорт. Пораженията, които му бях нанесла – гипс на ръката и нещо друго, защото от една система по тръбичките се стичаше разтвор във вената му.
- Здравей, аз съм Селина. Много, много съжалявам. Виновна съм, че си тук и ще си понеса отговорността. Ще заплатя лечението ти и щетите, които ще понесеш.
Той ме загледа и закрещя сърдито:
- Стига с извинения, че ми идват в повече. Добре ме подреди, Селина. Като не можеш да караш кола, не карай! Не ме ли видя? Къде ти са очите? Щеше да ме убиеш! По дяволите! По дяволите!
Рамон махна с ръка и ми посочи вратата. Прав беше. Виновна и сконфузена, реших да го оставя на мира. Потънах в земята от срам... Не можех да имам оправдание за това...
Не знаех друго какво да кажа. Уморена бях до смърт. Исках да изчезна, да се свия някъде и да заспя. Адреналинът, който ме държеше цял ден се стопи. По-лош ден не съм имала…струпа ми се много… Написах телефона си на едно листче и смятах да тръгвам, когато той ми каза с по-овладян глас:
- Аз съм Рамон. Рамон Селес. Ела утре да говорим.
Вече се беше успокоил след като ми се навика.
- Добре. Утре ще дойда. Обади ми се какво да ти донеса.
Мъжът си задържа погледа върху мене изпитателно, кимна студено и аз излязах.
………………………………………………………………………………………...
Хуан и Диего бяха изморени от голямото плуване и сега се излежаваха на пясъка.
- Ейй, ама Рафаел и Инес ги няма още. Да идем до тях.
- Оф, Диего. Чакай да подремна малко. Ще дойдат ей сега.
- Абе, Хуанито… Вярно ли ,че майката на Инес била много богата. Чух, че е от Америка и имала много пари…Виж какви хубави сладкиши ни дава като сме у тях.
- Кой ти ги разправя тези?
- Ами Карлос. Чул техните да си говорят. Нали живеят срещу Инес и майка и. Затова купили и къщата горе на хълма. Къщата била скъпа, много идвали да я гледат, ама се отказвали. И каква хубава кола имат, дето се возят на нея. Голям късмет има Инес. Всичко ще и купува майка и. А баща има ли? Като я питам не отговаря.
- Не знам и аз… за татко и. Може да е починал. И моят дядо почина преди време. На небето е.
Докато си говореха двете момчета, един мъж беше наострил уши и без да иска чу целия разговор. Щом чу… пари, къщата горе на хълма, богата … - нещо му прещрака в главата. Имаше крещяща нужда от пари. Трябва да разнищи тази работа. И да разбере каква е тази богата кучка от Америка? Случайността му се усмихваше… В бара дето е на края на улицата ще поразпита още довечера…Късметът два най-накрая за него.
© T.Т. Все права защищены