Навън валеше. Влязох в някакво мрачно заведение. Беше полупразно. В ъгъла дремеше пияница, а на бара възрастен мъж се взираше в чаша пълна с мътна, зелена течност. Седнах до него.

Нямаше барман. Само няколко полупразни бутилки и една прокъсана кърпа. 

- Тук на самообслужване ли е?

Старецът, дори не се обърна, но започна да върти чашата си на плота.

Тягостната тишина и черната муха, която пълзеше по едно от шишетата ме влудяваха.

- Вие, какво пиете? Има вид на абсент.

Погледна ме, а очите му бяха празни, като кратери към нищото.

- Отрова.

Засмях се.

- И, защо пиете отрова?

- Освобождава те от спомените, за да си по-лек, като напускаш тази земя. Единствено спомените са тези, които тежат и ти пречат да полетиш.

Мухата кацна върху ръба на чашата му. Започна да си чисти крилата и после  падна с вирнати крачета.

- Все пак, някой ще приеме ли поръчката ми? На вас, кой ви наля?... Странно заведение!

- Сам си сипах. Не прочете ли името на бара "Последна чаша". Тук си понякога барман, понякога клиент. Чудно ми е, защо влезе. Изглеждаш ми на здравомислещ.

- Какво значи здравомислещ?

- Човек, който не е открил, че мислите му са болни.

Пияндето в ъгъла се разкрещя.

- Няаа лиии... Същност... Щооо пия...

- За да забравиш, затова пиеш.

Старецът се изхлузи от високото столче. Отиде зад бара и взе едно шише с прозрачна течност. Наля догоре чашата му, а пияницата хлъцна и потопи жадно устни, мучейки от удоволствие.

Като се върна го помолих, да ми сипе и на мен.

Изкриви лицето си в гримаса подобна на усмивка.

- Едва ли искаш да ти сипя вода.

- Значи на човека сипа вода!

- Да, той няма нужда от алкохол, защото вече е забравил, кой е.

Врата се отвори и нахлу шумът на булеварда и ромона на дъжда. Влезе момиче със зелен дъждобран. Притискаше до гърдите си раничка с едно бебенце. Изтърси капките от дъждобрана си, после го метна  на един стол. Седна на бара до мен.

Изведнъж ми се прииска да вляза в ролята на барман.

- Какво ще пиете?

- Коктейл "Щастие".

Погледнах към стареца, а той промърмори:

- Две части ямайски ром, вермут, лайм и тоник.

Набързо забърках всичко и пуснах една маслинка.

- Заповядайте!

Усмихна ми се.

- Благодаря ви.

Бебенцето ме погледна с големите си сини очи, озарено също от усмивка.

Тя потопи пръст в чашата си и даде на детето да го смуче. Нямах опит с деца, но ми се видя много учудващо.

Седнах до нея. Грациозно подаде ръка.

- Приятно ми е, Любов.

Докоснах ръката и́. Гореше, може би имаше 40 градуса. Наведох се към малкото ангелче и го погалих по главата.

- Как се казва дребосъкът?

- Тумор.

Момченцето риташе с крачета и гугукаше. Стоях с отворена уста и не знаех,какво да кажа.

Момичето разбърка коктейла си и го пресуши на екс.

- Бяхте много мил! Ето телефона ми.

Взе една салфетка и набързо го написа. Помогнах и́ да облече дъждобрана.

- Навън вали силно.

- Нищо, обичам дъжда, а и баща му също.

Затвори вратата на заведението, а аз се върнах на бара.

- Чудно нещо, коя жена би кръстила детето си Тумор?!

Той продължаваше да върти чашата си на плота.

- Тази, която го обича и е достатъчно интелигентна да прецени, че животът и́ вече е отдаден.

- Но детето носи щастие и радост.

- Да и доживотни грижи, страх, болка и какво ли не, от което накрая се чувстваш, като мазохист, който има вътрешна потребност от всичко това.

- Защото обичаш... Но тумор не се обича!

- Донякъде си прав.

Отпи още една глътка от зеленилката.

- Всъщност забравихме да се запознаем.

Подадох ръка, но той само я погледна и промълви.

- Никой.

- Приятно ми е, аз съм Гедеон.

Сега вече ме удостои с празния си поглед.

- Хубаво име.

Вратата отново се отвори. Връхлетя едно черничко хлапе. Мокро, като врабче. Носеше вестници завити в найлон.

Беше забравило да затвори вратата, а отвън сякаш светът бе полудял. Клаксони, сирени, пляскането в локвите, говор и музиката от съседните заведения. Звучеше, като безсмислен хаос рушащ тишината на нашето усамотение.

- Хлапе, затвори вратата!- едновременно извикахме.

- Разбира се, Господа. Някой от вас иска ли да разбере, кога е краят на света, кога ще бъде пришествието, какво е казал Бог на чадата си...

- Я се успокой, няма да купим лъжи. Ако си гладен, ела ще ти дам един сандвич.

- Не, благодаря, но ще съм доволен, ако поне прочетете нещо. Лъжите действат много по-опияняващо от питиетата. Пък и са по-евтини в началото, докато не им повярваш.

Пияницата се разкрещя отново.

- Сипии миии... Що пияааа...

Момчето бързо притича до масата и му подаде вестник.

- Господине, ето вестник ще разберете, защо пиете, а на последна страница е и хороскопът ви.

Взе вестника, разгъна го и започна да се взира. Ясно беше, че нищо не вижда.

- И, ко струа туй… Чекай бе… Ти кой си?

- Садик, Господине. А вестникът нищо не струва, просто това ми е работата да продавам лъжи, на които другите да повярват.

- Ега ти и тъпото име…

Вестникарчето придърпа стола и седна до него.

- Името ми в превод от иврит е праведен. Ще ви разкажа една притча за него:

     Преди много, много години в ония далечни времена, когато хората се вслушвали в Божиите повели, живеел един мъж на име Садик. Името му значело праведен или оправдан. Този човек винаги приемал, че каквото и да стори е по Божия промисъл. За грешките в живота си смятал, че Всевишният ще му прости, защото Той е неговият Отец. С времето в главата му се зародила мисълта, че всички трябва да го обичат и тачат, защото е божие чадо. Срещал се с много хора и наистина всички го почитали, защото бил умен, винаги усмихнат и словата му изпълнени с Библейски повели. Единственият човек, който не се прехласвал от него била майка му.

Слабата женица твърде често му повтаряла:

- Садик, чедо, спри да превъзнасяш себе си, защото тачиш Бог!...

Пияницата отново се разкрещя:

- Искааам… дааа… пияааа…

Хлапето стана и се запъти към вратата.

- Ясноо, тук не е за мен. Твърде много изгубени души.

Отново нахлу уличният шум и после изчезна.

Обърнах се към стареца.

- Не ти ли се струва, че външният вид на това момче лъже.

- Външният вид винаги лъже…

Лампите светнаха и загаснаха три пъти.

- Собственикът на заведението идва.

Зад бара се появи едно кълбо от дим, което се сгъсти и оформи, като жена.Много красива жена. Подаде ми празна чаша и се обърна към стареца.

- Хайде, Никой! Време е да тръгваме. А ти, човече изпий си чашата и също заминавай.

- Но тя е празна!

- Значи вече си я изпил.

Никой допи отровата и протегна ръка към…

Лампите загаснаха.

Опипвайки стигнах до вратата.

Дъждът валеше и попиваше в мен.

Светът бе жив.