Автомобилът ръмжи и се катери по неравния път. Високи дървета ограждат скали и урви. Минаваме завой след завой, бавно като мравки продължаваме все по-нагоре и нагоре. Небето синее лазурно и чисто. Без нито едно облаче. Въздухът е кристално чист и аз отварям прозореца. Мирише на бор и ела, на мащерка и риган, на планина и реки. Прекрасен летен ден. Но не да умираш… 
    Вера промърмори нещо в съня си.
   Изхлипа:
-    Мая, затвори прозореца. Студено ми е.
Аз й мятам завивка и я хващам за пръстите й. Ледено студени са. 
Озъртам се. Май пристигнахме. Пред нас е параклисът.
………………………………………………………………………………..
       Август  беше горещ и  слънцето грееше още от сутринта. Температурата  ще удари  четирдесет градуса и днес.  Градът беше като тлееща жарава.         В панелката на шестия етаж беше задушно. Нямах в стаята климатик и бях  като във фурна. Спуснатите тъмни пердета не помагаха  и горещината беше убийствена. 
     Влязох в банята и пуснах студения душ да се лее по тялото ми. Излязох  освежена, избърсах водните капки, облякох се бързо - тениска и клин, вързах косите си, затрополих по стълбите. Асансьорът както винаги не работеше. Измрънках наум и докато стигна долу бях пак вир-вода. Бързах, защото вече закъснявах за работа.
     Аз съм Мая. Вече съм на 29. Живея в един краен квартал на града, в очукан  панелен блок в една гарсониера  с нисък наем. Стаята е гадна, но аз изшкурих стените, смених тапетите, боядисах вратата, прозореца  и стана малко по-приветлива. Купих си една-две саксии с цветя, за да ме зареждат с настроение. Не ме мързи да работя. Жилава съм и се изправям сама в живота. Дребна съм на ръст, косата ми е светла и права като тръстика, а очите тъмни като бадеми. Радвам се, че имам покрив над главата си, че завърших учението и че съм млада и здрава.
    Трудно се изучих, защото никой не ми помогна с таксите. Татко и мама са се развели, когато съм била на три години. Всеки е поел своя път. Мама в Италия, а татко – вече не го знам къде е. Баба ме е отгледа на село, но тя милата се спомина, когато завърших техникума. От тогава съм съвсем сама. Ако звънна на мама, тя изключва телефона. Не знам защо го прави?
     Намерих си работа в една пекарна в града. Помагах на майстора, по точно миех съдовете и стържех тавите, след като продадат  закуските. Икономисах някой лев, та да си платя обучението за медицинска сестра.  
      Работата ми беше като болногледачка, защото не намерих работа като медицинска  сестра, а все от някъде трябваше да изкарвам пари. 
     Влязох в апартамента на Вера и тутакси ме удари гадната миризма на болест.
-    Привет, Вера.
-    Здрасти – тя едва прошепна тихо.
-    Закуска? Плод?
-    Сок от ябълка, моля.
   Врътнах се и влетях в кухнята. Нарязах ябълката, пуснах сокоизстисквачката. Докато сокът течеше гледах през прозореца навън. Синът на Вера се връщаше с таксито. Беше карал цяла вечер и се прибираше уморен.
   Дано да не е вкиснат, както винаги сутрин – помислих си  веднага.   Колкото Вера е деликатна и фина жена, толкова синът й Марин е избухлив и непредсказуем. Все за нещо ще се заяде, все нещо ще те смъмри, а бе луд за връзване  е… но трябва да си мълча, плащат ми все пак… Искам да го поставя на място, но все пак той е шефът тук…
    Марин е един неудачник на около четирдесет години. Има зад гърба си два провалени брака, син и дъщеря, за които не иска да се грижи и да плаща издръжка, особняк, има мания за величие и се мисли за голямата работа. Отнася се с мен като слугиня още от първия ден. 
    Не искам да работя това, но нямах друга работа, а трябва да си плащам наема и да живея някак, затова приех временно работата. Временната работа е лошо нещо, но като знаеш, че е временно мислиш,че идва скоро края…и така продължаваш ден за ден.
    Въпреки лошия си нрав, Марин е строен, с хубаво лице и тяло. Но щом си отвори устата, човек на мига  започва да го мрази. Той е от онези хора, които избухват като динамит, ако някой е на друго мнение. Антипатичен тип. С такива хора изобщо не бих  контактувала, но животът ми поднася какво ли не…
    Махам от главата си неприятните мисли за Марин и влизам при Вера.
-    Донесох сока. Хайде, Вера. Пийни сок.
   Вера е синеока жена, с червеникави къдрави коси, дребна като врабче, с благ характер. Не знам как такава тиха и скромна женица е родила син като Марин. Та те са пълна противоположност. Като нощта и деня.
    Вера е била балерина. Гледам снимките й на стената от „Лебедово езеро”. Красавица… Лебед. Гъвкава и блестяща, страхотна примабалерина. Краката й са нежни и грациозни, воали се диплят около тях, косата  й е свита на кок, с диадема от коприна. Би омаяла всеки мъж. Усмивката грее на лицето й. А сините й теменужени очи трептят под тъмни мигли. Изящество! А аз в сравнение с нея съм само едно недодялано селянче  и такова ще си остана…нямах късмет да се занимава някой с мен и да ме обича...
    А сега…
   Вера е неузнаваема. Сбръчкана, слаба и немощна, а няма още шестдесет и пет. Не може да се надигне от леглото. От прекрасните й бедра и глезени не е останало нищо, само съсухрена кожа и торба кокали…времето и болестта не прощават.
  Погледнах встрани от снимките. Нещо се надигна в гърдите ми и като вулкан набираше скорост. Стиснах устни. Съжалявах  Вера. Исках с магическа пръчка да я докосна и да оздравее. Да стане пак лъчезарна и чаровна жена.
-    Мая, до грамофона има плочи. Пусни ми „ Лебедово езеро”.
    Сложих плочата и  нежната музика оживя в стаята. Лееше се като на талази  от езеро.
  -Мая, аз съм един умиращ лебед…
-Не, Вера…не…
     Скрих си погледа от нея. Не биваше да чете мислите ми. А тя е умна и би разбрала.
     Застанах до леглото, надигнах я, опрях възглавница зад главата й. Вера пое чашата и глътна малко сок. Задави се на втората глътка и аз я потупах по гърба.
    Вера заплака.
   А аз и  дадох кураж:
-    Хайде, стегни се Вера. Ще го победим. Няма да се дадеш на този злодей. Снощи четох, че е ракът вече е лечим…
  Съвземахме се и двете, но мълчим. Тягостна е тишината. С нож да я режеш. Само климатикът жужи. 
    Лъжа я,че ще оздравее…тя е в последен стадий на болестта, ще става все по-зле.
     Вера знае, че я лъжа, но не казва нищо. Преструва се, че ми вярва.
   Чакането и търпението не ми са най-силната част от характера, но тук броя наум …до сто и мълча. След половин час, Вера изпи сока от чашата, аз я сложих да легне. Остава най-неприятната част – почистване на тялото. Свалих й памперса, избърсах  с мокри кърпички, заредих нов памперс. Все още не мога да свикна с това. Надига се една вълна на погнуса у мен, стискам зъби, докато изхвърля човешките отпадъци. Гадост!
   След това отивам в кухнята да правя супа. Трябва да е идеално гладко пасирана, без нито една бучица.
      Марин гледа мрачно, приближава ме и започва:
-    Пусни пералня. Прелива панерът с дрехи. Не виждаш ли? И праха  на мебелите в моята стая не е обран. Мисля, че си знаеш работата.
-    Ок – казвам аз, а на ум го ругая като циганка.
   Броя пак …до сто и мълча. Отпускам се. За да издържа на мърморенето му.
  Почвам да готвя, пускам пералня, тичам да забърша прах, храня Вера на обед, събирам прането, бия й инжекция, мия чинии, сменям пак памперси, пускам прахосмукачка и капнала от умора тътря крака след дванайсетчасов работен ден към дома.
 Стискам тридесетте лева в ръка. 
Ще си отворя една бира и лягам…
……………………………….
  Измина цял месец. Ракът на Вера стана доста агресивен.
 Тя залиня. Храня я с една спринцовка. Поема малко сок и вода.  Топи се като свещ. Няма да я бива. Отива си.
 Ходя като на сън из стаите. Снимките на Вера ме влудяват.
 Как се превръща човек от личност  в…зеленчук? Побеснявам от безсилие…
 Тогава ми щуква идея. Влизам в стаята на Марин.
-    Слушай…Прочетох за един параклис с чудотворна икона, че цери болни. Да идем там. Да я закараме…
   Марин ме гледаше невярващо. Очаквах да кресне нещо, но той мълчеше. Изненадах се ,че ме чу. 
   Започнах внимателно да говоря, тихичко му обяснявах за чудото.
   След много приказки, той склони. 
     -Ами…да идем, Мая.
Марин звънна  на един приятел и след  като пренесоха  Вера в таксито му,  вече пътувахме за параклиса.
  Последна спирка на живота…последна спирка....последен шанс – мислех си аз и се вглеждах  в изпитото лице на Вера.
  Жълтеникавият оттенък и изпъкнали вени, като шнурове  на слепоочието й не ми харесваха.  
  Лоша работа…отива си…
  Сините й очи бяха затворени, спеше дълбоко. Ръката й измършавяла като скелет се полюшваше до седалката. 
  Чак страх ме хваща, като я гледам…жива-мъртва...
  Спряхме пред портата на параклиса и Марин отиде да  я отвори.
  Измъкнахме Вера. Носех едно одеяло и с него я пренесохме вътре.
  До олтара имаше аязмо. Взех в шепата си вода и започнах да я пръскам по лицето, косата, дланите. Запалихме свещички.
 Пред чудодейната икона се свих и започнаха да се моля.
  Устните ми шепнеха молби, а сърцето ми се свиваше от болка.
-    Господи, това е последна спирка за Вера…Помогни й…излекувай я… Моля те, Господи…
   
……………………………………………….
   Господ чу молбата ми. Невероятно, но факт. Вера прескочи последната спирка.  Започна да се подобрява от ден на ден. Имаше късмета да се излекува. Болестта й изчезна. Хранеше се и стана на крака. Беше станало… чудо на чудесата.
    Един ден тръгна на разходка към парка, но не стигна до там. Връхлетя я един шофьор на пешеходната пътека. Беше нелепо – да преживее рак, а да умре от един  пияница… Бях бясна на съдбата й…
   Господ  дава, Господ взема…
…………………………………………
    Аз и Марин...
  Събрахме се. Повече не се оставям да ме командва. Не е много лесно с него… Шлифовам ръбовете на характера му и той се променя. Не е бил толкова лош, а самотник, който се ежи на света. Укротяване на опърничавия… но ме обича… и да кажа честно -  и  аз… него…
……………………………………………
   -Мамооо виж какво намерих… - вика ми  седемгодишната Вера.
   Поглеждам и онемявам. Сложила е на малките си крака балетните пачки на Вера и ги е завързала със сатенените връзки.  Пребледнявам.
 „Лебедово езеро” гърми в главата ми, става ми зле…
  Вера се върти из стаята и се залива от смях.
-    Мамооо аз съм балеринааа…Хубава ли съм, мамоо?
Мамооо....  защо плачеш?
    

                    К р а й