В кафенето. Аз и ти стоим, пиейки любимия ни горещ шоколад. Ти ми се беше обадил, защото искаше да поговорим. Не се бяхме виждали от 2 месеца след като се бяхме разделили. Държим се, сякаш нищо не се е случило, но си... различен. Поглеждайки в очите ти, намирам нещо, което не съм виждала досега. Хм... май е тъга.
   След дълъг разговор ти се престраши и призна. Каза ми, че искаш да сме отново заедно.
   Бях объркана, още повече след всичко, което се бе случило.
- Не мислиш ли, че вече е прекалено късно? А и думите ми за теб не значеха нищо.   Защо сега аз да вярвам на твоите?
   Не намираш начин, по който да ме убедиш в чувствата си.
Когато давах всичко за теб ти си играеше с моите, а сега, когато съм единственото, от което се нуждаеш, усещаш болката, която аз изпитвах, виждайки, че не си изцяло мой. Стоиш пред мен, гледайки ме в очите и ме питаш дали мисля още за теб, дали ми липсваш и дали все още имам чувства към теб. Замислям се... дали да ти отговоря "Не", с което да те излъжа или казвайки истината да призная слабостта си. Отговарям с "Не". Това е. Надеждата в очите ти угасна. Тази в моите... също. Болката ме пронизва, но тя е нищожна пред тази, която ти ми причини докато бяхме заедно... Докато те обичах, а ти освен с мен беше с много други. Тръгваш. Виждам в очите ти скръб. А моето лице е безмилостно и не показва и капка жал. Вървиш по улицата. С всяка твоя крачка мракът те поглъщаше, а аз гледах и болката ме убиваше. Сълзите в очите ми започнаха да падат една след друга но... аз просто нямах сили да ги спра. Това бе последната ни среща. Последния път, в който видях очите ти, а те бяха пълни със сълзи, последния път, в който погледнах устните ти и исках да ги целуна така като го правех всеки път, но не и този, последния миг, в който имах възможност да се сгуша в прегръдките ти и да усетя, че времето спира. Всичко това изчезна и с последната ти крачка, която видях, преди мракът да те погълне изцяло.