Поредната сива понеделнична утрин. Поредната рутинна седмица без нищо запомнящо се в нея. Вървя по тротоара и не забелязвам никого и нищо. Вървя и водя мислен диалог – сама, със себе си. Размишлявам за всеки един момент, прекаран с теб. В главата ми, като на кинолента, преминават всички мигове, в които съм била истински щастлива, защото съм чувствала присъствието ти около мен, чувайки страстния тембър на възбуждащия ти глас, виждайки изрисуваната на лицето ти усмивка, която ми се е искало да вкуся всеки път отново, или усещайки аромата на силното ти мъжко тяло.

         Продължавам да вървя, а под краката си усещам кал и тиня, до колене съм във вода. В малкия ми ум нахлуват и се преплитат хиляди въпроси. Чудя се къде и с какво сгреших! Как успях да те изгубя преди дори да съм те имала? Миг на отчаяние – морална смърт. Оставих се нещастието да ме победи, направо да ме смачка.

         Но... не спирам! Вървя все по-напред и по-напред. Нивото на водата вече е до кръста ми. Тя е ледена, а всичко, което аз чувствам в този миг, са парещите по лицето ми сълзи – кръвта на моята душа изтича... И ето, тя е вече мъртва. Единствено сърцето ми е все още живо и тупти едвам-едвам.

         Но както червеят се впива в дървото, така тъгата се е вляла в моето сърце. Боли – истински и силно, а скръбта ми не допуска вече никакви размишления. Сълзите продължават да замъгляват погледа ми, който и без друго е празен, блуждаещ в небитието. А водата е стигнала до посинелите ми устни. Миг тишина... последва тъмнина, тъмнина завинаги! Вече не само душата ми е мъртва.