Силни чувства изпитваше царят сега. През ума му минаваха ред произшествия и велики преврати, ознаменували предидущите царствувания и неговото през XX век, а неговий поглед сякаш се впиваше в бъдещето, като да иска да види тайните, които то криеше в дълбокий си мрак...

                                                                          Иван Вазов, „Последният ден на XX век“

  Тая уличка няма да я намериш на нито една карта отбелязана, в нито един пътепис или справочник описана, не ще чуеш за нея от телевизора, нито пък някой умен джипиес ще те доведе до нея. Няма гара или летище на света, в които някой от любезните и начетени служители да знаят за присъствието ѝ, а таксиметровият шофьор в който и да е град само ще подигне рамене и ще каже, че явно не си чул добре адреса и ще ти предложи нещо близко, ама не съвсем. И пак няма да се озовеш там, а на друго място, дето дори и не си го искал.

  И как, ще попиташ, любезни читателю, се стига до това място и кое е то, че е така добре скътано, че никой дори и не подозира за съществуването му?

  Работата е там, че тая уличка не е разположена в пространството, както всички останали, ами се намира в четвъртото измерение – времето. И къщите по нея са също толкоз необичайни – от долната страна начеват като праисторически пещери, с всичките им там огнища и глинени грънци, а самата пък уличка прилича повече на горска пътека, нежели на друм. В горната ѝ част пък се мъдрят високи-превисоки небостъргачи, целите от стъкло и метал, които отиват в небето и наистина го стържат  – получават се тъй намести едни отсенения, бялва се отдолу бледокуршумената основа, а стърготините падат на дребно по лъскавия, гладък тротоар в края на улицата като синеещ, пръхкав сняг. Той бързешката се топи по причина на запречените отводнителни  шахти, от които веднага е захванал да лъха топъл въздух.

  Затуй на тая чудна уличка все е лято и овошките там цъфтят и плодоносят целогодишно, а тревните ѝ площи са напъстрени с цветя. И докато тоя друм има ясно обозначено начало в долния край, горният, веднага след небостъргачите, се губи в мъгла и къделясти облаци и тая млечнобяла и непрозирна пушилка иде да изобрази бъдещето, което още не е настъпило и което никой йоще не е посмял да опише или дори да бленува за него.  

  И ако решиш, че си попаднал в някой исторически и етнографски музей на открито, като „Етъра“ до Габрово например, ще си толкоз далеко от истината, колкото е далеко небето от земята. Защото тая чудна уличка е само една небесна канцелария, разположена между тоя и оня свят, и на нея не живеят хора, а само ангели – от всякакъв род и вид, и тяхната обязаност е да поддържат реда и да известяват небесния наш Отец за всяко нарушение на хармонията в обиталищата на душите след смъртта. А ние назоваваме тия обиталища Райски градини.

  И тия дивни градини там са толкоз, колкото са и душите, възнесли се след смъртта, и към тях се прибавят нови и нови, и същото това става и с жежкия Ад, който е от другата страна на уличката. И към неговите зловонни и страшни селения непрекъснато се присъединяват нови територии, ведно с наваляка от стотини хиляди новопредставили се грешници на ден. И всеки праведник живее безпечно в собствен рай, тъй както го е лелеял в мечтите си, а всеки осъден на вечни мъки пребивава в място на тежкотия и поруха и при обстоятелства, от които най-много се е боял приживе. За едните това е награда и благодат, за другите – казън и вечно страдание. И се води война истинска и безмилостна и от двете страни на уличката за душите на усопшите, за да се разширочи чрез тях територията на едната или другата страна.

  И ето, небето се начумерва, снегът се усиля и по чистия, прибран и преметен плочник долу тръгват кристални ручейки, а раззинатата паст на шахтите ламтящо ги поема и бълва в ответ струи нажежен въздух. И тънка мъглица се дига нагоре и се повръща парцалестият сняг натам, отгдето е дошел. Небето пак грейва – лъщящо и синьо, без една драскотина. Додето не се лъзнат облаци в рунести мантии по него като стадо диви кози и не тръгнат небостъргачите като едни планини да им подлагат гърбовете си, за да слазят по-бърже, и да драскат при туй по свода тия планини с остри висове като нокте на някой върл звяр.

  Китните овошки пият от снеговата влага, цъфтят, връзват плод и изпущат благоухания навред.

  И един ден /макар там времето да има съвсем други измерения и денът може да е колкото година, а годината – колкото един миг/, от една китна къща нейде малко над среднята част на уличката – двукатна постройка, с бял, четвероъглен зид, ограждащ двора, целият в чемшир, с клонеста стара круша, подаваща се из зида, с окачен на клоновете фенер, и с тежка дъбова порта отпреде, се чу шум от стъпки.

  Една сгърбена фигура се размърда неспокойно на пейката, турена пред зида, източи се нагоре и две очи светнаха в настъпващия здрач. Звярът /защото съществото на пейката се показа не человек, а огромна бяла мечка/, раззина страшната си паст, оголи остри зъби и шумно се прозя. После подуши въздуха с черния си, кръглест нос, подложи ноктеста лапа под падащия още сняг, погледна с въжделение към шахтата, отгдето на талази струеше топлина, заклима с косместа глава, сякаш искаше да прогони жежкото дихание на зарешетената преизподня, и изръмжа заканително.

  Една друга глава се мярна изпод пречките долу – рошава и рогата, мърлява и проскубана. И една мършава ръка с дълги, черни нокте се захвана за пречките и започна френетически да ги раздрусва. Те не поддадоха и дяволът /защото това беше именно дявол – един от онези нехранимайковци от другата страна на улицата, дето все висят по шахтите и причакват готови да съгрешат райски заселници/ високо изруга, пусна най-после решетката и се притаи долу.           

  Вратнята с две крила жално изскърца, зер отдавна не беше излазял из нея никой – ни звяр, ни человек, ни ангел, и полека зе да се открехва.

  Мечокът замахна с лапа към дявола:

  – Да не си посмял! Ще те сторя на парченца и ще ги пръсна нашир и длъж по цялото отвъдно – той е наш!

  – Нищо не е решено, нищо не е вечно – каза с мазен глас рогатият. – Може пък да размисли.

  – Ще размисли той! – озъби се мечокът. – Няма да се месиш! Щом е намерил тия врата – още е наш и още може да промени участта си.

  – Не ме гони ти! Може да си пандурин на горния кат, ама аз съм вардач на долния – с тебе сме равни!

  Двата стража на тая част на уличката се умълчаха, впили взор в портата. И ето, тя поскърцва последно и се широко отваря. И излазя из резбованите ѝ крила един человек – висок, сух, беловлас, пък с кръглесто и гладко като на младенец лице, с прошарени мустаци със засукани нагоре крайчета, с позачервен, камбест нос и тъмни, любознателни очи. Облечен е в черен сюртук, с бяла риза, с папийонка на врата, а под нея – дълга златна верижка, обсипана с драгоценни камъни. На главата му се мъдри малка златна коронка, с бисери по ръба, а на безименния пръст на дясната си ръка носи златен пръстен с грамаден, хвърлящ лучи на всички страни елмаз. И цялата тая еклектическа гледка окончава една червена копринена багреница, завързана със златен шнур под брадичката му, току над черната папийонка.

  Человекът обхожда с примрежен поглед цялата улица, обръща взор към пейката и потръпва от неожиданост.

  – Не бой се, господине! – казва първом глухо мечокът, а гласът му сетне нараства от шептеж на вик и бухти като пълноводна река, и се пени, и колокочи.

  – Къде съм? – пита беловласият и на лицето му се изобразява крайно удивление. – Мислех, че съм обходил цялото свое царство, но това място не ми е познато.

   – В грешка си, Ваша милост! Туй не е твоето царство. Туй е уличката „Панацея“ на отвъдното, дето се приемат просби.

  – Че аз нямам просби – мръщи се беловласият. – Всичко в царството ми върви твърде добре. Поданиците ми са бодри, щастливи и в добро здравие.

  – Щом си тук, значи има нещо – клати глава мечокът. – И трябва да разберем какво е. Иначе ще се наложи да се преселиш. На… друго място.

  – На топло! – чува се глас изпод земята и беловласият трепва.

  – Не му обръщай внимание, царю Иване. Той е стражникът на долния кат. Всяка новопридобита душа му се зачита. а ние работим безвъзмездно.

  – Но кой си ти?

  – Някога бях полярен мечок, живеех далеко на север – в Арктика, а сега съм ангелът на това място. Казват ме Хектор. А онова нещастно същество с гащите от козя кожа, с тъмногранивото гуно, с цървулите на кривите крака и с павурчето с ракия през кокалестото рамо е дяволът Дръста. Не го слушай! Аз съм тук, за да ти помогна, а той само ще те замотае, ще вземеш грешно решение и няма да найдеш мир довека. Само ще те обърка, чувай ме!

  – Ща, ща! – изсмя се роговитият. – Че то е ясно защо си тук, Ваше царство. Описал си и живееш в бъдеще, дето не съществува. Издънил си се, както казваме ние, и мястото ти си е при нас, на дъното, хе-хе! Пък и много нещо си пропуснал в тоя последен ден на двайсети век, дето си го описал, а знайно е, че дяволът е в подробностите.

  – Ти, зънкало такова, няма ли да млъкнеш! – разлюти се мечокът. – Не бива да издаваме нищо, той сам трябва да се досети.

  – Ами аз само лекинко го напътствам, тон му задавам, дето се вика – а той ще си кара нататък. Отгоре гърнето може да има един кат тлъсто масло, ама надолу млякото да е прокиснало. Утопия ли ще описва, антиутопия ли или антиутЕпия, ама трябва да е по-обстоятелствен и да не се отклонява много от истината, инак… – дяволът направи жест пред тънкия си врат, сякаш си прерязва гърлото и пак се ухили.

  – Млък, мършо! Гледай си сладкия нехар долу и не се меси – изрева мечокът, стъпи тежко на четири крака и зашари с лапи из тревата под дувара. Напипа един големичък камък и го метна към решетката.

  Дяволът ловко се отклони от удара и продължи да се смее.

  – Ами аз съм написал само един разказ – каза с умоляющ глас мъжът с коронката. – Не бих могъл да зная бъдещето и не съм се твърде углъбявал. Показал съм туй, що съм искал да стане и съм се надявал.

   – Обаче от страх не си упоменал даже името на жена си, а? – обади се Дръста. – От Атина ли се уплаши толкоз? Щото тя е единствената ти жена, нали така? Не успя да изкопчиш разводно писмо от нея, а си тръгнал царство да управляваш. И защо си я направил рускиня? Знаеш ли какви ги вършат сега руснаците? Ами македонците че са антибългари знаеш ли? Охридски управител – ха! И тая остаряла форма на управление! Нищо друго ли не успя да измислиш, освен една просветена монархия? Каляска с жребци, дар от султана, дрънкащ фоноскоп на стената, вестници – два пъти „ха“! Българска флота по Бяло море, заедно с руската – три пъти по три „ха“! Да знаеш какво правят сега скъпите ти руснаци в Украйна! Къде ти е въображението, къде са ти прозренията, господин министре на просвещението? Виж се само как си облечен, лицето си виж – умря на седемдесет и една, а си се изтипосал млад-зелен, а туй, дето си го спестил в разказа, е взето сега от стари снимки и спомени на твои близки и приятели. На нищо не приличаш!

  Снегът ненадейно се усили, засвистя вятър и в тоя бурлив хаос думите на рогатия взеха да се губят. Той хвана пак пречките на решетката и завика нещо, но от горната  част на улицата придойдоха пълноводни струи от разтопен сняг и се втечаваха в шахтата. Опашатият се задави и закашля, а после махна с тънката си ръка и се гмурна в мътния поток, вдигащ на облаци жежка пара.

  Щом адското изчадие изчезна, вятърът се кротна, а снегът спря.

  – Не съм знаял, че ще заживея точно в тоя мой разказ. И цар не съм искал да ставам. Туй, що е у дома, не е редно да се изнася пред хора – промълви писателят и сведе унило глава. – Не щях и в живота след смъртта да съм с Атина, доста ми беше и в земния ми път. Но тя се намърда с мен и в отвъдното! Командва ме и ме мъчи, мира нямам от нея! Опленил я е червякът на гордостта, че е станала царица – не се търпи. Дворците на столицата ми приличат на детски играчки, нереални са. Додеяло ми е и от жизнерадостните и вчеловечени шопи, дето ме заобикалят, приличат на навити на пружини кукли. Друг ще да е животът в София и България сега, по-добър и по-истински, право ли казвам?

  – Не мога да ти открия, Ваша милост. Дяволът това си знае – иска да отпаднеш. Ако много ти подсказва, ще те декласират – и право при него, в пъкъла. Ти не го слушай него, ами мисли! Той смесва истината с лъжи, това му е работата. Щом вече си тук, имаш възможност да изправиш нещата. Можеш да пренапишеш тази история или да измислиш друга, ти решаваш.

  – Но аз не знам какъв е сега светът, не съм някой пророк – измърмори Иван Вазов. – И какво ѝ е на Русия? Нали братушките ни освободиха! И защо Украйна? Коя Украйна – някоя от двете народни республики ли, хетманатът ли или съветската республика? Нима сега Русия и Украйна са две отделни царства? И царства ли са въобще? Толкова ли съм бил заблуден?

  – Аз мога само да ти осигуря условия да пишеш, а по-нататък деятелността е твоя. Това е домът ти в Сопот, дето изгоря при опожаряването на града от турците през 1877 година. Тук можеш да останеш, докато напишеш новата си съдба. Но внимавай – ако твориш под напора на политически пристрастия или приемаш желаното за действително, ще се провалиш и ще ти отредят живот на немил-недраг хъш след Освобождението, на просяк в Турско или на някой нов Мунчо, селски идиот! Оня либерал, дядо Петко Славейков, коскоджамити председател на Народното събрание, и той вече е при рогатия – осъден е вечно да седи до един извор в ада, а колчем рече да пие, огън  и жупел се изсипват върху него, водата на пара става или се отдръпва, като в легендата за цар Тантал. По цял ден слуша свирни на цафара, а нощем гледа как сянката на Белоногата преде край извора. Туй е неговото най-известно произведение и той ще живее вовеки в него. Тъжна работа!

  – Заслужил си го е. Да е измислил по-оптимистичен край! Той и синът му Пенчо, уж поет, дето направи моята „Нова земя“ в една статия на пух и прах, че даже почти бях зафърлил писането.

  – Не е зарад туй, ами пак зарад пустото русофилство – измърмори Нестор. – Всичките почти следосвобожденски поети и писатели на България са вече в ада. Един сал ти беше остал в рая, пък и ти вече не си сигурен. Но доста ти открих, време е да се заловиш за работа.

  Младоликият дядо Вазов наведе беловласа глава и мълком се скри зад портата.

  Три дена минаха оттогава и кога слънцето зайде за трети път, двукрилата вратня пак се поотткрехна и длъгнестата фигура на писателя се показа из нея. На главата му вече я нямаше златната коронка, ами беше нахлупил черна казашка кубанка с червена лентичка и звезди по нея, беше облечен в син военен кител от габардин, а в ръката си стискаше нагайка. На дясното му ухо се мъдреше златна халка.

  – Ама защо на дясното? – удиви се Дръста, който все тъй си живуркаше под решетката. – При казаците там се слага обеца, ако си последен в рода.

  – Ами той си е последен – откликна умърлушено Нестор. – Последен от рода на българските писатели на границата на 19-ти и 20-ти век, които са се удостоили с място в рая. И като гледам, май е на път да го загуби. Конюнктура! Ама и твоя работа ще да е туй, Дръста!

  – Моя, ами! – изкиска се дяволът и решетките се затресоха. –  Подпъхнах му тайно под прага на кабинета един таблет, наблъскан с жълти сайтове от 21-ви век и инструкция как да ги чете.

  – И сега какво? – запита с отслабнал глас мечокът и се хвана за главата.

  – Какво, какво! Сега жена му е украинката Евгения Марсенко, той е казак от Запорожко-Кримското хетманство, заемащо бившите територии на Полша, Украйна, Молдова и части от Русия. Ще ходят скоро с Евгения на почивка на планетата Марс с космическа каляска. И пак не е щастлив!

  – Тя е твърде гневлива и ме бие – прошепна отчаяно Вазов и сведе засрамено глава. – Със собствената ми нагайка! Оплака се, че съм се опитал да я насиля, докато се тъпчела с галушки и зелеви сарми. А аз само исках да не яде толкова – с две глави е по-висока от мен и четири пъти по-широка. Сега царица Ирина Владимировна Распутина ми се струва стройна като фиданка пред нея!

  – Като Патриарх на българската литература, на най-високо ниво беше решено, че Иван Вазов има право на още един опит – обясни Нестор. – Не знам обаче какво ще излезе, злото вече е сторено – ония сайтовете са прочетени. Той явно приема всичко за чиста монета.

  – Какъв наивник! – престорено го ожали Дръста. – Да е мислил, преди да напира за рая. Не е лесна тя, уредбата на небесната хармония. Трябва да си чист като сълза. И да не се хващаш на дяволски козни!

  – Исках само украинците да са силни и неотстъпчиви, за да могат да противостоят на руснаците. Нали те са страдающи сега! – каза извинително Вазов. – Не знаех, че силата върви ведно с двуметров ръст, а противопоставлението – с необуздана агресивност, съчетана с ламтеж за власт и храна. Това тук не е моята скъпа Женя, а някакво чудовище!

  – Явно не те бива в утопиите, все пропускаш целта! – каза назидателно дяволът. – Аз ти предоставих всичко необходимо, а ти… Ех!

  Лукавият тропна разочаровано с копито и бърже потъна под решетката, оставяйки писателя и ангела в дълбок размисъл.

  Три дена пак се минаха-неминаха и излазя из портите оня ми ти поетописател патриархален, облечен в ямурлук и с висок овчи калпак на главата. Държи в ръка стиска бели листа, сякаш е понесъл съкровище. Отхлупи калпака назад и изтри с ръка потта от челото си.

  – Готово ли е? – пита мечокът с недоверие.

  – Почти – обажда му Вазов и подава листата. – Остана само да преработя края, че нещо не ми се нрави.

  Ангелът прелисти ръкописа, който се показа бая дебелчък и прокара взор по редовете. Мечата му муцуна полека стана бледава изпод космите, очите му помръкнаха, а черният му нос климна надолу.

  – Какво е, какво? – питаше нетърпеливо дяволът и дръпна листата от лапите на мечока, но оня не ги пуща.

  – Написал е „Под игото“. Пак! – промълви Нестор и се отпусна тежко на пейката. – Реших и аз да наруша правилата и да му подскажа нещо, ама сгреших. Много сгреших!

  – Защо? – пита Дръста и между рогите му пробягват искри, а на лицето му се изписва неодолимо веселие.

  – Защото сега Русия побеждава във войната с Украйна и с Европа, а България за пет века пада под руско робство. И всички се надяват на Америка да ги освободи. „Русия ке падне!“, така пише, на – виж!

  Дръста взе листата и се зачете:

  – Ами тия кои са? – пита той, сочейки илюстрации на мъж и жена, хванати за ръка, и едва сдържа кикота си.

  – Старите Рада Госпожина и Бойчо Огнянов. Сега тя не е учителка, ами българска оперна певица, известна по цял свят, а той е руски мултимилиардер – газов олигарх, с еврейски корени. И е с трийсет години по-стар от нея. След началото на войната бягат в Израел, обаче там също избухва война с ивицата Газа и те бягат пак – тоя път в Кипър.

  – Тая история ми мяза на нещо, дето съм го чел в жълтата преса – каза мечо и потърка чело. – Като оная руска певица с розите и мъжът ѝ, как беше…

  – Тук пише – певицата Галена Алорозова и изгората ѝ – Максимилион Чавкин. И как свършва историята?

  – Войната ги гони по петите или те гонят войната – не знам. След началото на гръко-турската война в Кипър се местят в Южна Корея, а после – в Тайван. Романът завършва с последното им пътуване – за Куба. Те стоят на носа на един кораб и тя пее…

  – „Сърцето ми ще тупти, а ние ще продължим да вървим напред!“ – изтананика поетът-писател и пристъпи по мокрия панацейски паваж от розов мрамор.

  Решетката на шахтата пред него се откри, Дръста се протегна, дръпна го за ямурлука и бившият цар Иван потъна в бушуващия долу пламък. Дяволът проследи с удовлетворение изчезването му и се повърна към опечаления Хектор:

  – Сигурен ли си, че това наистина е Вазов? Тоя тук е някакъв измислен плагиатор. Да не сте се объркали нещо там горе?

  – И аз туй се чудя. Но не, той е! Само дето не си е във времето и на мястото. А това е важно. Националната литература се развива и изменява, прежният език и прийомите ѝ остаряват, кумирите ѝ не изглеждат вече толкоз гениални. Сигурен съм, че никой от съвременните литературни корифеи не би публикувал ранните му стихотворения – той е извървял огромен път, докато стане патриарх на българската литература. Пък и харизмата на една обществена фигура е изключително важна.

  – И все пак си остава един от великите. Нищо, че никой вече не говори на езика, на който е писал. Той е изпълнил ролята си и сега трябва да почива на лаврите си, а не…       

  Дръста се запъна и погледна паникьосано към Нестор:

  – Измамихте ме! Ах, вие!

  – Тъй, тъй – хитрата сврака, с двата крака! Последната клауза – засмя се мечокът. – Ако дори врагът ти признае заслугите, значи наистина мястото ти е в рая. А ние пренаписахме края, който беше тъжен, и го направихме на хепиенд.

  – Не бързай да се радваш – каза Дръста и размаха последния лист от ръкописа. – Тук пише, че след Карибския конфликт започва Трета световна война. Ако не е познал…

  – Ще се окаже пак в ада – каза съкрушено мечокът. – И не знам сега кое предпочитам – Вазов да е лош пророк и в света да настъпи траен мир, но той да отиде в ада или да е познал и да си остане в рая, но Земята да бъде унищожена от ядрена война.

  – Е, рано или късно, всички идат при нас – дали ще живее в постядрен рай, приличен на ад, или в истинския ад, каква е разликата?

  – Да, условията май имат нужда от преразглеждане. Чудя се дали да не изляза с просба.

  – Излез, ама внимавай! Ако не си точен, ще те разжалват. И пиши по-подробно! И ние не сме си опекли завинаги положението, изненади всякогаж са възможни.

  – Какво значение има? – каза отчаяно мечокът. – Ако на земята избухне ядрена война, всички ще загинат и ние ще останем без работа. Няма да има повече хора, които да разпределяме тук и там.

  – Все ще измислят нещо – каза Дръста. – Човешкият дух е неспокоен и ще продължи да си навлича проблеми. Стигат ни и тия души, дето вече са се възнесли!

  Три месеца по-късно вратнята на старата сопотска къща на улица „Панацея“ пак скръцна от нея излезе един человек, облечен целият в бяло – с бял сюртук и бяла риза, закопчана догоре с позлатени копчета, с бяла папийонка на врата, с бели обуща, на които даже връзките и подметките бяха бели. Косата му беше и тя бяла и имаше на лицето ситни бръчици около тъмните, живи очи. Той прибра белоснежните си крила, седна на пейката пред белия зид и мълком запали бялата си царевична лула.

  Внезапно решетката долу се отмести и оттам се показа една също толкова беловласа глава – късо подстригана, и с едно скръбно лице с провиснали надолу прошарени мустаци. Устните на новодошлия бяха напукани и изпръхнали като че от продължителна жажда, а в очите му гореше трескав, мъченишки плам.

  – Разрешена ми е просба – каза излезлият от подземната огнената река, свързваща рая и ада. – Към кого трябва да се обърна?

  – Тук, тук, дядо! – каза благо новият сопотски ангел и присви многозначущо очи. – Но да поговорим изпървом за забележителния роман „Нова земя“, чийто автор е моя милост. Твоят неразумен син Пенчо, дето обитава сега адския Остров на блажените при кулата на трите зли орисници зарад елитаризма и отдалечеността си от народните маси и въпреки отсъствието на русофилски настроения, още ли смята произведението ми за „тържество на глупостта“?

  Двамата напрежни съперници си погълчаха още някое време, а над опустошената и разрушена земя вятърът в самотия и идрофобски беснуваше. И дали духаше от възток  на запад, от север на юг или обратното, сега вече нямаше никакво значение.

2-19.11.2023

  Разказът участва в конкурса „Забравеният език“ на издателство „ЛитДизайн“, приключил на 10.01/02.2023,  и спечели специална награда – грамота, за „Оригинален сюжет“.

  Думите, който трябваше да се включат в произведенията, бяха:

найда – намирам

остал – останал

напрежен – предишен; напреден

казън – наказание, присъда; лишаване от живот в резултат на присъда, често чрез посичане

висове – върхове на планина

шептеж – шепот, шептене

тежкотия – много тежък предмет или работа

зайда – заидвам, захождам

поруха – буря, катастрофа, разруха

дивни – прелестни, чудни