Последният ден от годината

/или нещo повече относно митовете за женското приятелство/


                                                          на една много скъпа приятелка



             

Утрото е тихо и ясно. В града не се усеща студът, но тук в полето, клонките на дърветата са като захаросани от ситния скреж.  Как само искрят под лъчите на слънцето! Сякаш специално са се окичили за празника. А втобусът е полупразен. Кой ли пътува точно днес? Всички са заети с приготовленията да посрещнат Новата година. Ина е оставила майка и да се погрижи за това. Сега е заета с нещо много по- важно. Трябва да приключи завинаги с отиващата си година. Ако можеше да я изтрие от календара! От живота си!...

Вече се е разделила с книжката и рисунката, подарък от него. Първото й желание беше да ги изгори в камината. Но с книга не можеше да постъпи така. Просто ги даде на онази жена. Тя да му ги върне! Нищо не трябва повече да й напомня, нищичко! Остана най-важното -  да се срещне с Ели. Беше сигурна, че ще се познаят, макар че я беше виждала само на една малка снимка. Беше опознала част от душата й, това беше по-важното. Разстоянието е кратко, но автобусът обикаля през селата. Времето й се струва безкрайно. Тя потъва в мислите си.

            Онзи разговор сякаш е прогорил с черни букви паметта й. Никога няма да може да го заличи.

-  Устойчиво развитие – каза той. Какво ли пък значи това? За пръв път чуваше подобна диагноза.

– Не те разбирам – отвърна с уплаха.

- Какво не ти е ясно?

            - Не ми се иска да е това, което си мисля – разтрепери се, като лист, ей-сега ще се отрони.

            - Точно това е! – думите му натежаха  във въздуха.

            - Не! – тя се задави. Не точно днес. Сякаш й заби нож в сърцето, откъм гърба. Не беше честно! Не и той! Защо точно той?...

            Ина усеща, че е направила неуместна гримаса и съседът и по седалка я гледа с недоумение. Преглъща събралата се в очите й влага. Вкусът на сълзите е същият, като през онзи ден. Няма да го забрави! Автобусът се клатушка пекалено бавно. Като него мъчително се нижат спомените й.

            - Какво изпитваш към мен? – Въпросът му се стоварва с трясък след това, което е научила току-що. Сякаш я залепи с един удар към стената. Каквото изпитваше преди секунди, беше го написала. Той щеше да го прочете, но нямаше да знае, че е за него. Сега обаче, какво изпитва? Самата тя не знае. Иска само да заплаче... Притиснала е ръцете си към устните и гледа с ужас монитора. А той иска да знае! Точно в този миг!

                 - Аз съм влюбен в теб и не ме е страх да го призная.

... Мислила ли е, че някога може да се случи? Не, не вярва, че го е прочела. Какво да каже сега? Сълзите не й позволяват да прочете останалото. В този миг не е предполагала какво й предстои да преживее.

               Автобусът я носи все по-близо и по-близо. Най-после ще се срещне с жената, която друга на нейно място би мразила. А спомените пак я връхлитат.

                Изпратила е всички по задачи. Вече е сама,  с него в скайпа. Вече не може и час да диша, без да го чуе. Той единствен разбира как се чувства тя. Тя е тази, която отнема болката му, дори от разстояние. Дала би душата си, да можеше да научи един ден, че той е вече здрав. И ден и нощ е молила пощада от всички земни и космически сили. Само за едно единствено нещо! Ако можеше, би заменила своето здраве за неговото. Въздуха си би дала заради него! През тези няколко месеца сякаш изживя цял един живот на бързи обороти. Какви ли поврати може да ни предложи съдбата? Ина вече не би се изненадала и от невъзможното. Но ето че това, което се случва в този миг, надминава очакванията й.

Писмото на електронната поща е кратко: ” Прочети това и ще разбереш.”  Целият свят отново се преобръща пред очите й.

-         Защо?

Посреща я мълчание. Той няма отговор. Не би могъл да има! Колко пъти през последните дни зададе този въпрос?  Наяве и насън.

           Не би моигла да получи отговор и от Ели. Но не затова иска да се срещне с нея сега. Почувства я близка, още от първия миг. Много по-късно разбра, че и двете са обичали един и същи мъж. Боже, как го обичаше! Вече знае - и Ели, като нея, е преживяла всичките му болки. Много повече дори! Защо им причини това? Защо?

Пейзажът навън вече не е захарен. Автобусът е в града. Само да не пропусне спирката. Всъщност не би могла. Отдалеч съзира дългата руса коса, която сякаш отразява слънцето. Само Ели може да бъде.

 Посрещат я две големи очи. Какво ли не прочете в зениците им само за миг. Прегръдката идва от самосебеси. Сякаш цял живот са се познавали. Среща като след дълга раздяла. Ели е невисока, с изящна стройна фигура. Още е много слаба и бледа след преживения кошмар. Леко се подпира на ръката на Ина, за да не залитне. Несъзнателен жест на стари приятелки. Тръгват бавно, без да определят посока. Имат да си казват толкова много неща. Разговорът просто потича. Няма го обичайното в такива случаи време за опознаване на човека отсреща. И двете имат чувството, че са били винаги близо една до друга.

- Мисля, че тук ще ти хареса – Ели повежда приятелката си към стъклена врата.

Избират си масичка в дъното, близо до прозореца. Тук няма да ги безпокоят. Кафето е силно и горчиво, като отровата, натрупана в душите им. Ина несъзнателно мачка в ръцете си пакетчето захар. Не иска да го сипва в чашата. Винаги е пила кафето с много захар и сметана. Сега ще бъде друго. Вече нищо не е същото от две седмици насам.

            - Знаеш ли, Ина, не мога да се отрека от чувствата, които съм изпитвала.

            - Знам, не ми се е случвало да бъда толкова искрена и така всеотдайна към някого. Сякаш живеех, за да диша той.

            - Но той не е всъщност човека, когото сме обичали...

            - Колко ли дълго сме щяли да живеем в тази заблуда? Не ми се иска да мисля дори...

            - Дадох всичко от себе си, не съм искала нищо, нищичко в замяна. Само той да живее!

            - Мислиш ли, че ни е излъгал и за болестта?

            - Кой може да каже сега? Не мога да вярвам и на една негова дума повече.

- Премахнах всичко, което по някакъв начин би могло да ми напомня. – Ина гневно мачка пакетчето. Кристалчета захар се разсипват по огледалната повърхност на масата.

- А като си помисля, че щях да имам нещо, което цял живот да не ми позволи да забравя...  - В очите на Ели блясват сълзи.

- Поплачи, ако това ти помага – Ина взема ръката й. - Пред мен няма зщо да се притесняваш. Излей болката. Знам, че няма да мине изведнъж. Но аз съм с теб!

- Не мога... – Ели преглъща част от събралата се влага. Но не успява да задържи капката на ръба на клепача. Дори и без думи, разговорът между приятелки продължава с очи.

 - Извинете ме, но смяната ми приключи – Сервитьорката е застанала до тяхната маса.

Възможно ли е да е минало толкова много време? Май затова му казват “дълго кафе”.  С някакво облекчение двете жени вдишват въздуха навън.

- Май се натровихме с много цигарен дим. Виж само колко свежо е тук.

            - Виждаш ли онова възвишение? – Ели сочи скалния венец отсреща. – там се разхождам често. Знаеш ли какво намирам винаги по пътеката нагоре? – Изважда от чантата си малко тефтерче и го разтваря. Между страниците са подредени грижливо четирилистни детелини. – Има дори с пет и повече листенца.

            - Може би някой ден ще ме заведеш?

            - Това ще бъде най-хубавата ми разходка, сигурна съм.-  Ели я поглежда с онези големи очи, които сякаш галят душата. - Това е подарък за теб! – Взема най-голямата от детелините и я слага в дланта на Ина. Усмивката озарява лицето й.

- Как бих могла да забравя тази наша среща? След два дни заминавам, но ще се чуваме, обещавам ти!

Автобусът е безпощадно точен. На раздяла още една гореща прегръдка. Предстои почти час клатушкане в обратната посока. Сега обаче мислите на Ина са други. В тефтерчето има една огромна четирилистна детелина. А в сърцето, там където до скоро властваше само горчилката, покълнва нещо ново.

Слънцето клони към запад. Няма ги захарните украшения по клонките и тревите. Сякаш пътува през друга местност. Пътят на връщане често изглежда съвсем различен от този, когато отиваш. Ина вече е спокойна. Затворила е завинаги една страница от живота си. Новата е още бяла. Какво ще напише на нея, все още не знае. Но е сигурна, че ще е хубаво. Няма да се отрече и от един миг от миналото. То е такова, каквото го е живяла. Не съжалява за нито една дума. Давала е от сърцето си и душата си. Някой се беше възползвал от това, но дали е щастлив? - Едва ли!

 Един лъч я заслепява за миг. Само за миг, докато тя разгадава простичката истина, че щастието е да раздаваш себе си. Безусловно!. Без да очакваш нищо от другия! Някъде беше прочела, че когато печелим, не знаем какво губим и когато губим, не знаем какво печелим.

Автобусът взема последния остър завой и влиза в града. Накацалите една над друга къщи са обляни в светлина. Някъде в ниското се вие сребърната снага на реката. Горда като царица / не една царица е оглеждала лика си в нея./ Най- красивата гледка на света! Винаги я е посрещал с усмивка градът на детството й. Вече има още една причина да се завръща - през едно възвишение от тук е нейната нова искрена и вярна приятелка. Убедена е, че ще бъде завинаги, знае го със сърцето си.