Баба ми държеше чашата с кафе в набраздените си от годините ръце. Вдлъбнатинките по тях и малките линии чертаеха лица и рисуваха събития на отишли си вече хора и съдби от онзи другия живот някога. Просмукал се там във вените и, течащ и изтичащ се кротко из пръстите.
Поднасяха тия нейни пръсти чашата с черното като катран кафе към бабината уста и сбираха някак разпиляната и душа от миналото прескочила тук в бъдещето при мен.
Силно и сладко, така го обичаше тя кафето. Половината захарница в чашата си изсипваше. Ама какво пък поне това и даваше тая сладост за живота, която всички онези души от предходния и са отнесли със себе си.
Помня като вчера точно тая наша утрин.
Така се е запечатала в главата ми и не я пускам да си иде.
Знам, че я наблюдавах тайно дълго време преди да ида при нея.
Виждах погледа и вперен в селския двор, там до сами края му.
Там, където зеленината на бабината лятна градина беше окъпала
утринта в ароматите си.
Рози и здравец се носеха по лекия сутрешен ветрец и дарява ...