Започна от един камък, в който са сложили железен прът, служещ за зимна маркировка - тогава просто стърчащ в изсъхналите летни треви – на едно случайно и непретенциозно място за всеки преминаващ. За мен това място стана любимо и ще го помня до края на живота си, въпреки че друг човек едва ли някога му е обърнал внимание. Открита поляна с висока изсъхнала, жълта трева, през която минава пътека водеща към поредния връх. Безлично място, на фона на старите борови гори през които преминавахме, другите поляни с боровинкови храсти чакащи просто да се наведем и наберем от вкусните им плодове, падналите стволове и студените потоци, които трябваше да прескачаме и разкриващите се омайни гледки към безкрайното море от върхове на Родопите. Дори аз осъзнах, че поляната с изсъхналата трева е любимото ми място от прехода, едва когато я видях за втори път – на връщане. Тогава ме попита дали съм я разпознал и, че точно там съм сложил лепенки на стъпалата си на отиване. Защото като абсолютен аматьор на дебютния си планински преход не бях стегнал обувките си и разбира се още на първия километър, на стъпалата ми излязоха големи болезнени мазоли. Осъзнал грешката си, бях затегнал връзките и неглижирайки болката бях продължил, виждайки колко си ентусиазирана да покориш поредния си връх. По пътя много рядко срещахме групи, които се връщаха. Те ни даваха различни мнения за това колко време ще ни отнеме докато стигнем върха, но при всички прогнози изглеждаше, че сме тръгнали късно и ако се опитаме да го изкачим, няма да успеем да се върнем преди да мръкне. Затова просто решихме да продължим докъдето можем и да се върнем преди да стане опасно. И там на тревистата поляна между два върха, трябваше да спра до камъка на една от зимните маркировки, за да сложа лепенки на стъпалата си, защото болката беше станала непоносима. Усетих нетърпение у теб. Докато слагах лепенките, ти все питаше „Ще опитаме ли?”. Някъде по пътеките ти беше хрумнала идеята все пак да стигнем и изкачим върха. Седнал на камъка, чудейки се как ще се върна обратно до колата, разбрах какво си си наумила. Ядосах се. Помислих си, че не те интересува състоянието ми, а само това да отидеш и да се снимаш на проклетия връх. С времето се бяхме отдалечили един от друг и вече не се разбирахме. Караниците бяха превзели ежедневието ни. Някак бях станал пречка за твоето щастие. Дори не знаех как така беше пожела да направим прехода заедно. Но после погледнах в очите ти. Видях пламъчето, което се появява там, когато почти по детски искаш да направиш нещо, без да мислиш за последиците. Знаех, че си дошла заради върха. Гледаше с копнеж извиващата се напред пътечка. И пак ме попита дали ще опитаме. Стъпалата ме боляха ужасно, а аз не знаех какво ни очаква напред, но знаех какво има назад. Поредното разочарование. Поредната причина да не бъдеш щастлива. Затова просто тръгнах напред, а ти с широка усмивка ме изпревари и ме поведе към малката си мечта. Това което последва за мен, беше низ от физическа болка и страдания, засилващи се всяка минута, в продължение на часове. При изкачванията болеше поносимо, но при спусканията усещането беше, сякаш при всяка крачка стъпвам на бръснарски ножчета. От това краката ми се вдървиха и имах чувството, че ходя с дървени кокили с оголени нерви отдолу. За капак се оказа, че последният участък, точно преди върха, е страшно стръмен. Не знам дали щеше да се качиш сама, ако ти бях казал, че не мога да го направя, но исках да съм с теб, когато си там. Затова задрапах нагоре след теб и някак успях да достигна върха. Беше красиво. Снимахме. Аз през цялото време си мислех, че ми предстои да измина пътя наобратно преди да се е стъмнило, а вече едва стъпвах на краката си. Поседяхме за кратко и тръгнахме. От връщането си спомням само поляната с жълтите треви, на която бях решил да продължим. Слънцето я огряваше за последно, бързайки да отнесе светлината някъде далеч зад последния връх. През останалото време си гледах в краката и къде да стъпя, за да ме боли по-малко. Ти спираше до някой боровинков храст докато ме чакаше да те настигна и береше плодове за двама ни, после избързваше до следващия. Спомням си, че накрая, малко преди да стигнем колата, ми каза да се обърна и да видя залеза. Последните лъчи изчезваха зад боровете, но аз не можех да спра, защото това щяха да бъдат допълнителни секунди от болка. Просто местех крак пред крак, а метрите ми се струваха километри.

 Всъщност помня още нещо от връщането разбира се. Помня как се усмихваше, как се радваше на всякакви дребни неща, защото беше изпълнила малката си мечта. Помня, че за кратко беше щастлива!