Денят беше толкова обикновен, че с лекота можех да излъжа себе си, че не изпитвам болка... но по ирония на съдбата тя ме следеше неотлъчно през цялото време. Беше навсякъде! В портмонето ми, където държах бележката, на която ми написа: "Ти си най-важното нещо в живота ми! Обичам те!"... както и в ръцете ми, в които отчаяно стисках кръстчето, което ми даде, за да си мисля за теб. Болката присъстваше и в нашата песен, която не излизаше от главата ми, но най-силна и унищожителна бе в сърцето ми... там таях образа ти, очите ти, усмивката ти... спомените ни.
  Чаках те под часовника... може би с надеждата да те зърна първа... така и стана. Заболя ме повече, отколкото очаквах. Тръгнах към теб, повтаряйки си тихо "Боли! Боли! Боли!"... Една жена ме погледна странно, но не ù обърнах внимание. Когато те доближих, те погледнах в очите... знаех, че ми е за последен път... Боли!!! Така ми се прииска да те прегърна... стиснах длани в джобовете си... Нямах право! Тръгнахме нанякъде... не си чувствах краката, а болката в главата ми беше толкова силна, че се чудех дали не е равносилна на тази в гърдите. След като ми каза какво чувстваш, осъзнах, че не е... и не може да бъде по-силна. Имах чувството, че сърцето ми се опитва да си пробие път през гръдния ми кош, за да излети... а като си спомня, че до преди няколко минути си мислех, че имам сърцебиене... Говорехме... чувствах се така не на място от думите ти. Ако някога съм искала да умра, то желанието ми в този ден беше несравнимо... но не беше изход. Говорехме... сълзите ми ме пареха жестоко и ми се искаше да ги изпаря някак. Говорехме... не чувах нищо... настана тишина. Мислех, че съм мъртва, но не бях... ти мълчеше, а аз вървях със затворени очи. Какво можех да ти кажа тогава?! Ако бях казала, че ще се променя, щеше ли да ми повярваш? Ако бях казала, че съм различна, щеше ли да ми се довериш? Ако бях казала, че те обичам... щеше  ли да ми отвърнеш?...
   Плачех... опитвах се да не го правя... не исках! Боли! Ръката ти докосваше моята... още болка! Усещах те толкова близо... толкова истински. Не ми пукаше от болката... исках те до мен!
  Стоях права... ти застана на пътя ми... прегърна ме... Боли! Пусна нашата песен... Отново болка! Попитах те защо, а ти сложи ръката ми на сърцето си... усещах го как бие. Имах чувството, че е в перфектен синхрон с моето... БОЛИ! Питах се, дали болката от стотици ножове, забити в кожата ми, би могла да се сравни... Изведнъж ми се прииска да разбера... да заместя емоционалното с физическо... да забравя... Но как бих могла?!
  Стоях до подлеза, а ти беше до мен... Докосна ме... Боли! Каза ми да погледна в очите ти... не смеех! Как можех да те погледна след всичко? А какво щях да видя там? Струвало ти се, че искам да те прегърна... да! Исках! Каза ми да го направя... Притиснах те... не исках да те пускам, не исках! В ума ми изникна първата ни прегръдка, а после и целувката... и толкова други спомени... Така болеше! Докосвах те... толкова скъп ми беше в този миг... Колебаех се, но си позволих да докосна лицето ти... за последно поне... но пак не посмях да те погледна. Така ми се искаше да знам какво си мислиш... Спуснах ръката си, докосвайки твоята... действията ми бяха плахи и внимателни... не исках да те наранявам повече! Улових я... а после ти се дръпна... Боли!
   Последна ласка... за последно сбогом...