Плачеха, плачеха та се късаха. Едно тъничко девойче се бе вкопчило в баща си и тропаше с крак „Не си я давам, не си я даваам, тате... не си я давам!“ - пищеше то. Скърбящите съвсем спряха да се сдържат и стоновете им почти заглушиха звука от пръстта, която затропа по спуснатия ковчег. Изредиха се всеки с по шепа пръст, целунаха бащата и дъщерята и, един по един се разотидоха. Сестрата на овдовелия мъж подхвана племенницата си и брат си и ги поведе към изхода на гробището. Те вървяха с провлачени стъпки и от време на време се извръщаха към пресния гроб, сякаш с надеждата да зърнат покойната как ги настига, но там нямаше никого – само една малка купчина цветя.
Здрачаваше се. Мъжът приседна до пресния гроб – току до малкия, метален кръст и прошепна:
- Как си?
Отговор не последва, но той не бе изненадан – всички мълчаха в началото, после...е, после говореха и за живите. Не че, не бе случвал и на мълчаливци, но такава му беше работата и я умееше - вземаше от тях каквото им се дава, а те бях ...