Те всички бяха обвити в думи, лъжливи тъпи думи, чрез които се стараеха да бъдат оригинални и абстрактни, но тяхната глъчка се смесваше с шума на градовете, онзи досаден делничен шум. Внушаваха си, че откриват нещо задушевно и красиво в него, за да могат да бъдат поне малко артистични сред лъжливите образи. Вечер обаче, преди да направят, или направо да произведат поредния евтин безсмислен секс, мрънкаха, че от този шум почва да им писва и се караха кой е искал апартамент до главния булевард или в индустриалната зона на града.
От тяхната артистичност се получаваше само евтина помия, която дори не можеше да се окачестви като посредствена - това да се дължеше на факта, че структура в слузта не може да има. Лигави излияния, написани от лигави човечета, правещи евтин безсмислен секс сутрин, пиещи евтино разводнено кафе от евтини чашки на сърчица и пушещи гадни обществени цигари, които миришеха като изгоряла вестникарска хартия.
После се къпеха, да, къпеха се в баните си, но само както те си знаят – без да си мият слабините и задниците, защото било гнусно.
Те наричаха това, ТОВА "изкуство", к’во знаете вие. И слушаха евтини поп-песнички, миришещи на потни чорапи, и си мислеха, че знаят какво е любовта. Мислеха си, че 4 английски думи на кръст са гениалното постижение на звуковото изкуство.
Проклинаха пропадналото младо поколение за това, че пуши трева и пие бира и отвертки по пушкомите (яд ги беше, че макар и изпаднали, младите бяха поне малко непосредствени).
Върхът на простотията било да бъдеш рапър, пънкар, рейвър или рокер. А да си бунтар - направо жалка история - за всичко ги беше яд, те бяха маломощни социални помияри, остаряли преждевременно от перхидрол и голф 3-ки.
Те казваха, че депресията е нещо шеговито и смешно и че е жалко да се самоубиваш.
Те не вярваха в Бог, но не защото не виждаха смисъл, или бяха отчаяни, а защото като малки дори не са говорили с родителите си на тая тематика.
А ако вярваха, беше само по Великден и Коледа. И най-вече, когато им се случи нещо лошо, не за да се уповават на силата му, а защото нямаше кого да винят.
И си наливаха евтиното кафе в евтините чашки на сърчица.
И си носеха потните чорапи.
И слушаха Бритни.
И се наричаха писатели, въпреки че дори не знаеха елементарни правописни правила и норми – за това трябвало да бъдеш филолог, казваха – а за тази специалност нямало бъдеще, това беше вечно оправдание за всичките им драскачески грешчици с дъх на разгонена тълпа.
Те мразеха нецензурните думи и жаргонните изрази, защото можеха да си служат единствено с крадени низкопробни алегории и етимологични фигури, за чието съществуване дори не подозират, защото речникът им е беден. Псувните бяха за реалния живот, когато трябваше да произвеждат низкопробния си секс. Обаче не и за възвишените им, събуждащи страхопочитание ТВОРЕНИЯ, там трябваше "да бъдат себе си", ако изобщо съществуваха като личности.
А тях ги нямаше.
© Зараза Все права защищены
(и не само това)