Първи есенни дни. Голи са хълмовете над селото. Житото е прибрано и земята се готви за дълъг възстановителен сън. Но слънцето, сякаш не успяло да раздаде всичко през лятото, продължава щедро да лее топлина. Наистина, немощни са вече лъчите му, но как приятно галят лицето... Заради тази последна милувка, крача сега сред смълчаните ридове .

Вървя из Лъката. Това е тясна плодородна долина, между два съседни хълма. Засадена е с хиляди дървета – череши и круши. Черешите отдавна са преминали и вече капят жълтеещите им листа. А крушите са отрупани с плод. Сред жуженето на пчелите и осите, от време на време се чува тупане по земята на презрели плодове. Разнася се сладникава мирис на неприбрана навреме, гниеща реколта – плод на човешката небрежност...

Най-ниската част на Лъката е разцепена от дълбоко няколко метра дере, наричано твърде сполучливо от селяните – ровина. Дъното му е тясно и песъчливо, а високият бряг е ронлив и постоянно се руши.

Но това, което привлича най-напред вниманието ми, е бистрото, весело бълбукащо поточе в дъното на ровината. То едва ли се тревожи за идващата зима. Весело му е и пее... Утре, каквото ще да става! Увлякло в жизнерадостната си игра камъчета и песъчинки, така е щастливо! Втурва се, на завоите поспира, оглежда се за миг и отново заподскача. Бреговете му са обрасли с висока трева, благосклонно се надвесила над водите му, гледа го умилено и от време на време се разклаща от лекия ветрец. Пожелава му на добър час!

Като с магия ме привлече това поточе! Неусетно тръгвам по течението, завладян от веселото му безгрижие. Обхваща ме бодро, по детски жизнерадостно чувство.

Ето, мисля си, толкова е щастливо! Природата го е пуснала между двата бряга нарочно, да не разлива водите си и се изтощава. Създала е прави участъци да играе и лудува, а след това завой – да си почине. И всичко, всичко му се радва – тревата, птиците, хората...

Погълнат от такива мисли, продължавам да го следвам. Изведнъж забелязвам, че бълбукането е утихнало. Вглеждам се по-внимателно и с изненада откривам, че водите му са обезпокояващо намалели.

Тревожна мисъл ме обзема. Дали няма да пресъхне? Коритото става все по-широко, а бреговете - ниски. И едни пясъци... Горкото поточе... ще успее ли да се справи с тях?... Та те ще го погълнат... и капчица няма да остане! Ето... ето... изтънява, линее... И тревата оредяла, обърнала му гръб...

Измами го природата! Сега е болно, немощно, самичко...

Танцът... песента...

Още няколко метра и пресъхва съвсем.

Действителността е жестока... твърде жестока за наивните... А и то, някак лесно се предаде! Така – без протест, без борба! Яд ме е... Не трябваше да се разлива и изтощава! Добре се беше засилило... да продължава все така, смело...

С тягостно чувство продължавам по сухото дере. Вече имам намерение да си ходя, когато забелязвам, че пясъците изтъняват и съвсем наблизо, като че свършват. Искрица надежда ме принуждава да ускоря крачките си.

Завой и пред очите ми блясва спокойна синя ивица вода! Извира от подножието на невисок скалист праг. Той  сякаш отсича хищните протегнати ръце на пясъците и защищава малкия вир от другата си страна. А от вира, водата отново поема надолу.

Та това е същото поточе! Не се е предало! Борило се е, проправяло си е път сред пясъците! Наложило се е да се раздели за малко със слънцето, но не е престанало да мисли за него... Било му е трудно... много трудно...

Моето поточе победи! Пред волята му не устояха жестоките пясъци! Знаело е какво иска и го е постигнало. Вижте, каква разлика в поведението му! Не е така лекомислено като преди... И не бърза. Навява чувство на тежест, достойнство...

Е, сега съм сигурен в него. От тук нататък , само ще увеличава силите си, докато се превърне в истинска река. После ще се слее с друга, трета...

- На добър час! – високо и бодро му пожелавам.

Поемам без да търся утъпкан път...