Не знам, как се отзовах в пустинята, но нощите тук са неземни. Толкова звезди, сякаш целият космос е над теб. И тази тишина, странна тишина, която шепне в душата ти. Всъщност и пясъкът прилича на застинало море.

Някой идваше към мен. В началото бе сянка, която приближавайки видях, че е човек. Беше облечен в бяла роба с покрито лице и най-чудното бе водопадът от песъчинки, който се сипеше след него. Сякаш беше създаден от пясъка и отново се превръщаше в него. Поклоних се и промълвих:

- Селям алейкум.

- Бог е винаги с нас и ни помага. Как стигна до тук?

- Не знам. Може би, защото бях самотен и се пренесох тук в пустинята.

- Човек никога не е сам. Нито, докато живее на тази земя, нито след смъртта си, единствено обречените на Ада остават сами.

- Сигурно, защото живея в ада на тази земя, затова се чувствам сам.

- Тази земя е и рай и ад, ти избираш, каква да е.

- А ти, защо си тук?

- О, историята е много дълга и не знам, дали да ти я разказвам.

- Разкажи я! Всъщност ти мъж ли си или жена? Не виждам нито тялото, нито лицето ти.

- Има ли значение, каква е плътта.

- Не, но не знам, как да се обръщам към теб.

- Приеми, че съм Никой. Никой няма пол и плътта му е, като пясъка. Някога е била скала, а после е станала прашинки от пустинята. Само мисълта ти изгражда неговият образ.

- Добре, Никой разкажи ми живота си.

- Не възможно е, защото твоят живот няма да стигне, за да го изслушаш... Но ще ти кажа, че съм бил и мъж, и жена. Когато Бог ме сътвори по свой образ и подобие, Той вложи в мен Истината за живота. С всяка крачка от земния си път аз грешах. Забравих, словата му за Истината, как да живея. С времето все повече исках да се върна към Началото, за да бъда праведен, но така и не успях.

- Все пак зад теб е мъдростта на годините. Опитът, който си натрупал, виждайки къде грешиш.

Смехът му беше, като ехо.

- Ха-ха-ха нима мислиш, че човек знае, кога е съгрешил? Повечето пъти приема грешките си за праведни дела, а понякога е обратното.

- Тогава, как можеш да живееш праведно?

- Ще ти разкажа последните години от моя живот. Бях жена, красива жена и една нощ Бог ме озари с присъствието си. Не знам, дали си усещал това. Сякаш в теб изгрява светлина, толкова чиста и могъща, че обгръща душата ти. Ето ти виждаш небето над нас и си пренесен в друго измерение, а това е много по-завладяващо. Тогава се преклоних пред Него и Го помолих да бъда неговото дете и Той да ме води в живота ми... Знаеш ли, продължих да греша, въпреки че не го исках и най-вече, защото бях сигурна, че съм Божие дете и Той ме пази от това. Бях приела, че съм отдала душата си и всичко на Него и няма да бъда отново грешница. Само че забравях за това, че всеки Отец дава свобода на детето си, не защото не е повярвал на искрената ми молба, винаги да ме води, а защото с тази свобода ти го преоткриваш в живота си.

Някъде далеч до хоризонта слънцето бавно се събуждаше и звездите започнаха да бледнеят.

- Утрото идва и аз си отивам, може би ще се видим довечера, а може би не. Ти избираш това.

                           Следва продължение.