Екатерина рисуваше на центъра всеки уикенд. Беше поставила шапка за дарения и прилежно беше наредила своите картини в полукръг зад нея, та всеки заинтересован евентуален купувач да ги огледа добре.
Ръцете ѝ не спираха да рисуват, очите ѝ не се поместваха от платното. Цялата идея за картината я имаше в главата си. Наблягаше на рисунки с акрилни бои и концентрираше творчеството си върху екзотични животни.
Рядко се случваше някой човек да закупи нейна картина, но щом се случеше това, прекрасна усмивка озаряваше лицето ѝ. Хората не купуваха картините ѝ, защото Екатерина беше добре облечено момиче, ходещо гордо, дори леко наперено, а това отблъскваше околните. Местните биха предпочели да си дадат парите на някой сиромах, отколкото на богато дете, което му е скимнало да показва на какво е научено на скъпите частни уроци, които вероятно е посещавало.
Усърдното рисуване дори през зимата не остана незабелязано от съгражданите ѝ. Няколко дни преди Коледа Екатерина беше се облякла с дълго палто, на главата си беше сложила вълнена шапка, а на ръцете ѝ имаше ръкавици. Температурата беше минусова, носът ѝ беше червен, но очите ѝ бяха трескави. Не откъсваше поглед от творението си. Рисуваше и рисуваше. Голяма тълпа се събра около нея онзи ден. Съзерцаваха я. Този път тя рисуваше уютна къщурка, самотно разположена навътре в планината, но си личеше, че беше запален огън и семейство вечеряше вътре.
Една майка с тригодишно момиченце чакаше с търпение Екатерина да завърши с рисунката. Цялата магия на илюстрацията я връщаше години назад в нейното минало и ѝ вдъхваше отдавна забравени емоции. Разплака се след като Екатерина ѝ я връчи. Жената даде сто лева, обмениха няколко думи и си тръгна.
Цялата сцена беше наблюдавана от неколцина души, но особен интерес прояви Борис. Той беше израснал в немотия, животът го беше научил да се бори за всеки залък хляб и му беше непонятно как хората дават с лека ръка пари на богато момиче като това. Според него имаше хиляди хора, които имаха в пъти по-голяма нужда и талант от нея. И те заслужаваха парите! Завистта покълна в сърцето на това момче и реши да я проследи до вкъщи. Имаше странната необходимост да види дома ѝ, предполагаше, че парите ще ги даде за нови обувки и така ще лиши някой по-нуждаещ се. А беше Коледа, колко ли дечица нямаше да получат подарък, а тя с няколко драсканици с четката спечели сто лева. Безумие!
Изчака я още няколко часа, сгушен в близкото кафене на топло. Не дойде кола да я вземе, а тръгна пеша. Борис държеше прилична дистанция. Доста време ходеха, сърцето му се пръскаше от яд, смесен с ентусиазъм. Науми си дори да заговори тази девойка. Да ѝ влее малко разум и да спре да се фука с уменията си, а да помага на хората.
Ненадейно спряха пред една огромна сива сграда. За миг си помисли, че това е имението ѝ, но видя табелата - “Дом за възрастни хора”. На вратата беше поставена кутия за дарения и дори от далечината видя, че Екатерина постави всички събрани банкноти от днешния ден. Стъписа се, но погледа му се помести към отварящата се врата и видя една от жените, които се грижат за обитателите на дома. Борис се доближи максимално близо и успя да чуе част от разговора.
- Ела поне днес вътре. Сигурна съм, че ще са ти благодарни за помощта. Господин Симеонов неспирно те хвали и чака да го посетиш. Горд е, че те е научил да рисуваш. И, Кати, сигурна съм, че ще е още по-горд, ако му кажа какво правиш с придобитите от него знания - каза сестрата.
- Добрините са да се правят, а не да се парадира с тях, госпожо Якимова. Но ще дойда на Коледа.
- Поне му донеси една картина. Ще се зарадва.
Катрин се усмихна искрено. Обеща, че ще нарисува картина за него и ще я донесе. След това се обърна и пое към вкъщи.
Борис засрамено я изчака да се отдалечи и се приближи към кутията за дарения. Осъзна прибързаното си заключение и съжали. Остави немалка сума пари и си обеща да не съди хората прибързано.
© Александрина Маринова Все права защищены
Браво, момичето ми!👏