- Курва! Обичах това дете! – изсъска Тишо /нищо че буквата ”р” разпаряше всичко по пътя си/, удряйки с тежкия юмрук облегалката на креслото, което изскърца болезнено и със замах напусна кабинета. Настъпилата тишина в стаята беше даже по-ужасна от последвалите в коридора псувни. Зорница се сви на кълбо, скри долната половина от лицето си в шала и впери блуждаещ поглед в прозореца. Очите й бяха безизразни, даже празни, като душата й. Не знаеше какво да мисли. Беше престанала да го прави отдавна. Беше оставила случващите се събитията да мислят вместо нея. Беше като изкоренено дърво, което плува в реката и бива подхвърляно насам-натам от вълните. Като меко тесто, от което можеш да оформиш всичко, според собствения си вкус. Навремето беше подпалила не една и две глави, но сега Зорница се беше превърнала в безгласна буква и нямаше нищо против това. Беше загубила вкуса към живота. Беше го загубила отдавна. Все тая ли й беше? Да…Всичките й мечти се разбиха на милиони микрочастици, когато Дамян я напусна, бременна във втория месец, за да се събере отново с жена си. ”Заради децата!”, каза малодушно той, изтривайки за секунди всичко преживяно, а затръшнатата зад гърба му врата съкрати живота й с години. Как се живее сега, Боже?!...

   Без да се усеща, д-р Таня Захариева стискаше химикалката в ръката си до такава степен, че нямаше как  да не се счупи и в крайна сметка тя изпращя, карайки Зорница леко да трепне, без да отклонява погледа си от прозореца. Този прозорец сякаш имаше притегателна сила за нея и криеше всички отговори и формули за живота, които тя никога не беше намирала, но и в един момент беше престанала да ги търси. Таня се проклинаше вътрешно. Беше се зарекла да не поема повече такива случаи на семейно консултиране. Но тази двойка изглеждаше толкова симпатична и мила, опитваща се да остане заедно, след смъртта на малкото им момченце, отишло си без време от този свят, след остра форма на левкемия. Докато го диагностицират и то издъхнало. Много двойки се разпадаха след такива тежки събития в семейството, но тази, поне в началото така й се стори, се опитваше да остане заедно. Таня се беше заблудила, а после напразно си повтаряше, че във всеки един случай има нещо повече от привидното. ”По дяволите Фройд и гилдията му!” – мрънкаше си тя под носа, напразно търсейки с поглед реакции у Зорница. Думата ”курва”, още дълбаеше вътрешностите й, макар че не беше предназначена за нея, но тя добре помнеше кънтенето в ушите й още от ранно детство. Самата тя, дете на нещастен брак, се беше запознала с най-различни думи, чието значение не биваше да научава толкоз от рано. Всичките й уроци биваха научавани под акомпанимента на сипещите се от устата на най-авторитетния човек в семейството или поне така трябваше да бъде. Баща й. Тя и брат й се свиваха на кълбо, опитваха се да учат уроците си, запушвайки ушите си, за да поемат после по два съвсем различни пътя – брат й този на баща им, а тя уважаван и добре платен психолог. Нямаше как да бъде иначе. Таня залягаше здраво над уроците, защото не искаше хората да казват, че от такъв баща няма какво друго да излезе. Но брат й се предаде на алкохола. Не издържа…

   Зорница беше много красива жена. Завърташе главите на всички мъже без всякакво усилие – и на стари и на млади. Бабите клатеха след нея глави и повтаряха, че много хубаво, не е на хубаво. Язък. Бяха като стари вещици, които правеха заклинания за зло и то неизбежно се случи. Никой не можа да проумее какво толкова намери у женения Дамян Зорница, че престана да излиза по дискотеките, изпокара се с приятелки, със семейството си, стоеше си вкъщи така кротко и мирно, както преди беше бесняла по заведенията. Чакаше залепена до телефона, забравяше да яде и пушеше постоянно. Отслабна толкова много, че наля още масло в огъня на завист у жените в малкото градче, който не стихваше още от детските й години. И като малка беше атрактивна и миловидна, печелеше възхищението и любовта на детските учителки, с което пък печелеше омразата и завистта и на децата, и на техните амбициозни мами. И в училище беше любимка на учителите. Към едно красиво лице, когато прибавиш и остър ум, и любознателност, няма как да не спечелиш възхищението и любовта на учителите. На тях какво им трябва повече. Но печелиш и врагове в лицето на съучениците си. Ножът, казват, винаги е с две остриета. И опирайки до кокала, няма как да избегнеш и двете. Дори едното острие. До всяко хубаво нещо, редом върви и едно лошо. Може би Бог е решил така, за да не се възгордява човек, да стъпва здраво на краката си на земята, където е мястото му. Небето е за птиците. И за душите на умрелите.

   И в университета Зорница си свиркаше с уста, карайки позастарелите преподаватели да се попипват нервно по олисялите си глави. Състудентите й от една страна се присмиваха на оглупелите си преподаватели, а от друга страна те самите оглупяваха, точейки лиги след Зорница, надявайки се тя да избере да излезе с някой от тях. Ножът се забиваше все по-дълбоко.

   Тишо не правеше изключение. Той винаги тайно я беше наблюдавал. Още от дете. Живееше недалеч от тяхната къща, но Зорница едва ли някога го беше виждала. Той обичаше да се крие. И чувствата си криеше. Обичаше да я ухажва от далеч. Страхуваше се като повечето хора да не бъде отхвърлен. Като малък в тъмното хвърляше в двора им камъни, като голям изпращаше букети без картичка. Зорница пък, демонстративно ги хвърляше в контейнера пред къщата, не толкова заради самите изпратени цветя, а заради това, че са без подпис. Не харесваше страхливите хора. Не харесваше и откритата демонстрация на чувства. Всъщност, не знаеше какво харесва. Винаги бяха харесвали нея и всичко й се предлагаше, без тя да полага усилия. Това сякаш бе претъпило сетивата й, вкуса й, желанието й да се бори за нещо и да го постига. Всичко и всеки само чакаше и най-малкия намек от нейна страна, за да се поднесе почти под носа й. Бог да й е на помощ!

   Дамян не се страхуваше от нея. Не се страхуваше и да показва чувствата си. Нищо, че беше женен и че вкъщи го чакат и децата му. Нагло я гледаше в очите й всеки път, когато я засичаше някъде. А това се случваше поне два пъти на ден. Градчето не беше голямо и Дамян се изживяваше така, сякаш всички работеха за него. И Зорница подаде. ”Ей, Бога ми, нямат ли срама?!”, бръмна градът, та закипя. Защото, знаеш ли, на един мъж, викат, всичко му било простено, ама на една жена – никога! Защо пък точно тоя, женения, не можа ли някой друг. Е, то на това, никога не можеш да му намериш отговора. Най-сложното нещо са човешките чувства и мераци. Иди, че ги разбери.

   Откачиха и двамата. И Зорница, и Дамян. Не се криеха от никого. Вкопчили се бяха един в друг, сякаш се задаваше края на света и той ще свърши с тях. Зорница ходеше като пияна. От любов, която я изяждаше като проказа, ослепяваше очите й и правеше мозъка й на пихтия. ”Какво й ставаше на тая жена, бе, кой, какво й направиха, та обезумя по женен мъж?”, не спираха да се сръчкват хората, когато я видеха да върви по улиците като замаяна.

   Напусна го жена му на Дамян, а това сякаш го отрезви. Зашлеви го през лицето му опустялата къща и закопня за дечицата си. Сети се, че е баща и има отговорности. Зорница да си бере дерта, а и тоя на заченалото се дете. Не било негов проблем. Всичко се срути в краката на жената, а тя вече строеше розови кули. Обезумя и вече вървеше като пияна, но от мъка. Седеше с часове в парка на някоя пейка и се клатеше като в ступор. Така я завари и Тишо, а тя се свлече в обятията му, без да се съпротивлява на по-нататъшните събития. Тишо така и не я попита нищо, от страх, че Зорница ще избяга от него. Той не искаше да знае нищо. Нито защо е била с Дамян, нито какво се е случило, нито дали иска да е с него. За този мъж беше повече от достатъчно, че Зорница е в неговата къща и ще се женят. Всъщност тя и ”да” не му каза, просто се остави да я отведе и да направлява живота й по-нататък. Така и детето се роди, без Тишо да попита дали е негово. Тогава защо избухна така, когато разбра, че не е. Може би защото винаги се беше надявал той да е неговият баща. И негова беше и идеята да отидат на семейното консултиране, след смъртта на малкия. Не искаше да изпуска Зорница. Обичаше я до безумие, както могат да обичат малцина. Любов, която нямаше обяснение. Любов, която някои възпяваха, без дори да са я изпитвали. Любов, за която са писани хиляди книги през вековете и пак хората се вкарваха в мрежите й – за някои коварни, за други спасителни.

   - Обичах те, детенце! – гласът на Тишо беше пресипнал от рев. Вятърът брулеше лицето му на пустите гробища, а граченето на гарваните сякаш подканяха младия мъж да си ходи. Тук вече нямаше нищо за него. Нито отговори, нито дори и въпроси. А единственото същество, което му се радваше и му показваше обичта си, сега лежеше дълбоко под студената и  прясно изкопана пръст. – Винаги съм те обичал, дори когато те гледах в очите и се питах дали си мой, синее… гласът на Тишо изчезна в ридания…

   Някои душици си отиват от този свят твърде рано, само за да могат други да се осъзнаят… Дали?!