ПРАЗНИК

    Появи се.

    Кога, откъде, никой не разбра.

    Призрак. Черен, мръсен, окъсан, дрипав…

   Едната ръка неестествено виси. Дясната. По-къса и като че няма и пръсти. С лявата върши всичко. С нея се и кръсти. Прави това често. Смътно се дочува:

    -Господи, плости!

   Че се появи, разбраха от Чочо и Хубавицата. Те реагираха веднага. Някой беше влязъл в тяхна територия. Запънали лапи в земята и протегнали муцуни, злобно ръмжаха. До тях трите отрока на Хубавицата, едва проходили, подскачаха и лаеха.

Призракът не им обръщаше никакво внимание. Ровеше из контейнерите за боклук. Изваждаше, оглеждаше, връщаше, отделяше настрана. Изчезваше за кратко, понесъл купчина от изваденото. Връщаше се. И пак ровене, сега в другия край на улицата. От другите контейнери.

    И хората го забелязаха. По-точно го чуха. Който и да минеше покрай призрака, той спираше да рови. Изправяше се. Покланяше се и промълвяваше.

    -Добъл ден. Бог да е с Вас.

    И се прекръстваше.

    И отново се заравяше в кофите.

    И така всеки ден, при минаването на всеки, който и да е от обитателите на трите блока, които заграждаха един буренясал, тревясал, подивял триъгълник. Това беше царството на Чочо и Хубавицата. Колкото и хайки от службите да се правеха, за да ги хванат, тия прелестни създания, предугаждаха всеки опит за посегателство и съумяваха да се покрият неизвестно къде. Минаваше хайката, минаваха ден-два и те отново се появяваха. Хранеха се от хвърленото през балконите. Кучетата познаваха всички. Посрещаха ги, като се връщат отнякъде, изпращаха ги, като отиваха някъде. До голямата улица. И се връщаха. Да изпратят следващите. Това бяха любимците на децата.

    И тъй! Ден след ден. Ежедневие. Призракът ровеше из боклука, спираше, за да промълви „Добъл ден”, ако минава някой или ако отиваше до някъде с изровеното.

И кучетата свикнаха с него и го възприеха. Приближиха се. И Той спираше. Навеждаше се и ги помилваше по главата. И те не се отделяха от него.

    В единия от блоковете се влизаше по широко стълбище. Стръмният терен беше наложил то да е по височко, малко над метър. Отдолу беше кухо. Тук Призракът си устрои жилище. Затвори едната страна с каквото намери от изхвърляните неща, застла кашони и вечер се промушваше в дупката.

При лошо време там се свираха и кучетата.

    Един ден, хубав, слънчев, радост след продължителното лошо време…

   На пейката, пред градината, където минаваха и на излизане, и на връщане всички, се беше курдисал Призракът. Лицето му се различаваше. Вероятно го е мил. И ръцете не бяха черни. До него на пейката имаше плик. Шарен, прозрачен. Отворен. В него бонбони.

    Седеше изправил гръб и подпрял ръце на колената. Оглеждаше нагоре, надолу.

    Беше още рано.

   Зададе се човек. Жена. Бързаше. Доближи. Призракът стана. Поклони се и промълви.

    -Добъл ден. Днес челпя. Имам плазник. Ложден ден. Плавя тлийсет и пет.

    Жената обърна глава без да спре.

   -Тоя пък!

   И отмина.

   Прекръсти се и промълви:

   -Бог с Вами!

    Зададе се следващият. И отново Призракът стана, поклони се и промълви.

    И отново отминаващ, бързащ човек.

   Идваха хора и отгоре, и отдолу. И отиваха нанякъде, и се връщаха отнякъде. Цял ден. И цял ден, пред всеки, който се приближеше, Призракът ставаше, покланяше се и промълвяваше.

    -Добъл ден. Днес челпя. Имам плазник.

   Денят се изниза. Улицата утихна. Опустя. Остана само Призракът, седнал на пейката. В краката му бяха прилегнали Чочо, Хубавицата и трите кутрета. Лежаха, облегнали муцунки на лапите си. Призракът стоеше като замръзнал. Не помръдваше.

    Притъмня.

   Ръката на Призракът се помръдна. Изви се и дигна плика с бонбони. Извади един. Разви го, приведе се и продума:

    -Днес челпя. Имам плазник. Ложден ден. Плавя тлийсет и пет.

    И го подаде на Хубавицата. Зъбите щракнаха светкавично и лапнаха бонбона.      Тя се надигна и опря лапи на коляното му. Чочо я последва

    Призракът разви нов бонбон, подаде го на Чочо.

   -Днес челпя. Имам плазник.

    Дойде ред и на кутретата. Те вече подскачаха.

    Призракът развиваше бонбон след бонбон, подаваше го на отворените муцуни и при всяко подаване промълвяваше:

    -Днес челпя. Имам плазник. Ложден ден. Плавя тлийсет и пет.

    Бонбоните свършиха.

    Призракът стана и се понесе към широкото стълбище на крайния блок. След него вървяха Чочо, Хубавицата и трите кутрета.

    Празникът беше свършил. Потънаха под стълбището. Призракът полегна. До него се настаниха песовете. Умората си казваше думата.

     Празник беше…

     Ниско проблесна луна. Лъчите се провряха в дупката.

     Нещо мърдаше. Една ръка милваше едни муцунки.

     И се дочуваше нещо…

     -Господи, плости ми! Блажени са…

    Луната отмина.

     Притъмня.