Теб те няма. Сега си далеч, самотен, точно като мен. Не трябва да те учудва - дори в самотата ти аз съм с теб. Надявам се да ме усетиш. Прости ми, че дори сега аз отново не ти давам покой. Зная, че е трудно и боли повече от поносимото.
Мислеше, че този път ще е различно, очевидно си се заблудил. Но не, може би наистина е различно... сега ти обичаш. За първи път, истински, както не си предполагал, не можеш да обичаш. Но какво от това? Нима има смисъл, щом и този път пак ти си наранен...
Прости ми, вината е изцяло моя. Довери ми се и нямах право да те разочаровам, а го направих. И въпреки че стана неволно, то аз нямам оправдание за това, което ти причиних. Бях слаба, нерешителна, нараних душата ти. Обичах те, обичам те и винаги ще те обичам. И точно тази моя силна любов за пореден път смачка и без това вече достатъчно изстрадалото ти сърце. Тъкмо го бях поправила след последния път, когато го бяха разбили. Събрала бях парченцата, подредих ги, а тези, които липсваха, аз запълних с частици ...