Теб те няма. Сега си далеч, самотен, точно като мен. Не трябва да те учудва - дори в самотата ти аз съм с теб. Надявам се да ме усетиш. Прости ми, че дори сега аз отново не ти давам покой. Зная, че е трудно и боли повече от поносимото.

Мислеше, че този път ще е различно, очевидно си се заблудил. Но не, може би наистина е различно... сега ти обичаш. За първи път, истински, както не си предполагал, не можеш да обичаш. Но какво от това? Нима има смисъл, щом и този път пак ти си наранен...

Прости ми, вината е изцяло моя. Довери ми се и нямах право да те разочаровам, а го направих. И въпреки че стана неволно, то аз нямам оправдание за това, което ти причиних. Бях слаба, нерешителна, нараних душата ти. Обичах те, обичам те и винаги ще те обичам. И точно тази моя силна любов за пореден път смачка и без това вече достатъчно изстрадалото ти сърце. Тъкмо го бях поправила след последния път, когато го бяха разбили. Събрала бях парченцата, подредих ги, а тези, които липсваха, аз запълних с частици от моето сърце. И явно в тях се е криела и част от моята любов към теб. Сега тези частици, помогнали ти преди време, те карат да умираш бавно.

Повярвай ми, не исках да се получи така. Не исках да се влюбваш в мен. Знаех, че нашата невъзможна любов ще ти донесе само страдание. И бях готова да те обичам мълчаливо цял живот. Но ти също ме обикна...

... Сега те моля само да ме разбереш, да ми простиш и помогнеш да задуша тази болка. Каква ужасна егоистка съм, толкова жестока. Кажи ми само, че въпреки всичко все още ме обичаш. И пред съда на твоята любов отново моля: "Прости ми"