Представи си, че с теб живеем в една плоскост като две точки, всяка в центъра на своята си окръжност. Колко ли ще е безсмислено триста и шестдесет пъти в годината, по веднъж на ден, ти да атакуваш въображаемата граница на близостта ни, а през останалите пет да се чудиш къде е тя? Пет пъти в годината - на Коледа, на Нова година, на 1 март, на 8 март и на рождения ми ден ти се появяваш, за да ме впримчиш в обятията си, а през останалото време надничаш в публикациите ми, за да се разсееш от грижите си. Същото правя и аз с твоите, но не съвсем.
Аз ти се радвам, без да изписвам името ти навсякъде и при всеки повод. За мен ти си Лице. Личност. Изречение. Смисълът, който пазя като спестена бяла паричка за черни дни. На Коледа изгубих представа коя съм благодарение на теб. Какво ли не бях - коледна шишарка, мишка пред камина, пламъче от свещ, око на джудже, носле на еленче, панделка върху лъскав подарък и тъй нататък и тъй нататък? Смешно ли ти е?
Искаш ли нещо? Вода, сок, кафе, количка? Кърпи ...