-         Сега, сине, аз ще си тръгна, а ти внимавай какво ти казва Ани. После, след като свикнеш, ще си бъбрим с теб колкото ни душа иска – и жената с роклята на цветя се стопи.

Част втора

Ани се изправи, поприглади  поизмачканата си ученическа униформа и го

погледна  в очите:

-         Убеди ли се? И с мен беше така. Не вярвах, докато не видях покойната си майка. 

-         Добре, така да е, но защо  външно нищо не сме  променени?  Че сега ние сме

си същите, каквито бяхме там, на Земята. Ето, ти си същата, каквато те помня от гимназията, майка ми е същата, каквато си я спомням от...

-         Защото Иво, ние Тук съществуваме такива, каквито сме в спомените на другите. Ето, аз сега за теб изглеждам такава, каквато  ме помниш от училището, но за моята майка аз изглеждам  съвсем различна. Ти сега изглеждаш за мен по един начин, но за майка си със сигурност изглеждаш такъв, какъвто тя желае да те вижда. А ако се погледнеш сега в огледало, ще се видиш такъв, какъвто си в своите спомени. Но и в трите случая си пак ти, макар и на различна възраст и в различни дрехи . Трябва ли ти  време, за да асимилираш всичко?

-         Да, трябва ми. Искаш ли да повървим?

-         Нека по-добре да останем на това място, защото там ще те чака Той, за да

определи твоята степен на свобода. А преди да застанеш пред Него, ти трябва да си наясно с основните постулати за новото си съществуване.

      Иво помнеше съвсем ясно последните думи на майка си. Щом трябва да остане

Тук, ще остане и ще попива всяка дума, изречена от Ани. Само да имаше къде да седне... Видя пред себе си една пейка, такава, каквато се среща във всички софийски градинки и седна, последван от Ани, която го изучаваше с  поглед. След малко запита:

-         Какво е това “степен на свобода”?

-         Това е определената ни възможност  всеки един от нас до каква степен може да се разпростира в новото си състояние. Нещо като граници, с които ще бъдеш обграден.

-         А иначе, ако ми го обясниш простичко, на ученически език?

-         Иначе ли... Иначе  казано Иво,  по какъв начин Тук, а и навсякъде, ти е

позволено да пребиваваш. Също така какво можеш да правиш, доколко ще имаш способности да го правиш и колко дълго ще можеш да останеш Тук. Това е, най-общо казано.

-         И кога ще науча как трябва да съществувам Тук и навсякъде?

Ани се усмихна доволна, стана, хвана го за ръце и го придърпа към себе си. След

като го целуна, му посочи с ръка  далечината:

-         Тръгни в тази посока. Готов за новите знания. А след това можеш винаги да ме повикаш, тъй като  аз ще ти бъда  нужна още. Тръгвай, желая ти успех!

-         Веднага ли?

-         Да, тръгвай! Той те чака.

   Иво запристъпя по тревата, но след няколко крачки се обърна и видя Ани,

облечена в зимно палто, с огромна ученическа чанта в ръка. В черните и` дълги коси  се топяха падащи снежинки. Внезапно си припомни, че когато я видя навремето за първи път, тя изглеждаше точно така. Със свободната си ръка Ани му правеше знак да побърза.    

          Така и направи – обърна си е закрачи бързо и уверено. Скоро стигна до две дълги маси с бели покривки.  Без да се двоуми, продължи между тях. Хвърли поглед върху лявата и се спря учуден, защото в самото начало на масата, чийто край се губеше в далечината, видя старателно подредени съвсем малки черни точки. Приближи се и разбра, че това са комари, които не шаваха, защото бяха смачкани. Озадачен, продължи да се взира в някакви подредени умрели мухи. До тях бяха поставени  различни неподвижни насекоми, изсъхнали треви, цветя и клонки. Следваха три мъртви змийчета, две врабчета и  старателно подредени по големина не дишащи риби. Любопитството му се засили, когато сред тази необикновена изложба съзря и лица на хора, някои от които веднага позна. Те го гледаха ядосани, едни посягаха към него, други нещо гневно му крещяха, но Иво, колкото и да се ослушваше,  не можеше да чуе и дума.

      Вместо тях   властен  глас го удари през лицето и го изкара от вцепенението:

-         Всичко това, което ти - Ивайло Иванов Георгиев - видя на лявата маса, си

унищожил, убил, унизил и нагрубил през земния си живот. Доволен ли си от себе си, гордееш ли се с тези свои земни постъпки и дела?

Иво приклекна от изненада, защото изведнъж  колената му омекнаха. Гледаше в

краката си и не смееше да вдигне поглед. Като на филм видя не само как  убива двете врабчета с прашката си и трите  змийчета с камъни, но и поотделно всяко сторено от него  зло. Видя се да изважда от водата всяка една уловена от него риба. Чу се също да обижда, да се кара, да псува или посяга на хората, чиито лица видя там, в края на масата.

-         Стани  и погледни към мен!

      Иво изпълни заповедта. Пред  него се изправи  облечен в широки бели дрехи

побелял мъж, който вместо шапка имаше над главата си светещ ореол.

-         М-да..., - Започна да разсъждава на глас мъжът с ореола – повечето

новопристигнали  си ме представят така, макар че никога  не са ме виждали. А щом и ти искаш да изглеждам такъв, твоя воля.

      Иво продължаваше да гледа пред себе си и не смееше да вдигне поглед, камо ли пък да проговори.  Чувстваше по бузите си горещина и знаеше, че се е изчервил  от срам и гузна съвест. Никога не би допуснал, че  е извършил толкова много злини. Беше убеден, че за него е настъпил часът на Страшния съд и  сега стои пред Господ, Свети Петър или Архангел Михаил. Всеки момент очакваше да чуе  присъдата си, за да понесе своето наказание.

-         Ела  и седни до мене!

-         Слушам! – неволно се отрони от гърлото му.

Изправи се чинно и видя, че мъжът с ореола е седнал на  чин и с ръка го подканяше да отиде при него. Иво седна  на свободната седалка.

-         Ще ти кажа някои неща, а ти се постарай да ги запомниш, защото никой не знае след колко време отново ще се срещнем. Сега не само ще можеш да чуваш моя глас, но и да го виждаш. Обаче  първо искам да ти покажа как изглеждам, а също и ти как изглеждаш Тук.

Човекът с ореола стана и се отдалечи. После внезапно изчезна. На мястото му се

появи светеща сфера,  преливаща в бяло, жълто и червено, на височина  човешки бой.

-         Това е моят истински образ, а това пред мен е един новопристигнал, който

изглежда  като тебе.

Иво забеляза в страни да се рее  друга малка бляскаща  сфера. Двете сфери се

стопиха и  човекът с ореола   отново бе седнал на чина.

-         Преди да бъдещ посветен трябва да знаеш, че времето е различно навсякъде. Ти си Тук от около два часа и половина, а на Земята твоите близки  правят помен по случай четиридесет дни, откакто се спомина. Защото една земна година се равнява на едно денонощие Тук. Другаде може да се равнява на един час или на един век, сам ще се убедиш след време.

     Погледна го право в очите:

-         Време е  твоята душа да престане да се скита, както казват на Земята.

Иво го слушаше със страхопочитание.

-         Започни да гледаш пред себе си. – Чу за последно  Иво.

За последно, защото гледката пред него ненадейно оживя и  думите на човека с

ореола  престанаха да се чуват. Иво  чувстваше, че  те навлизат в мозъка му по незнаен за него начин, но нямаше време да се замисля над такива подробности, тъй като бе зашеметен от  видяното и чутото.

      Колко  продължи цялото това чудо Иво  не разбра. Върна го в реалността същият глас.

      -  От този момент насетне ти имаш степен на свобода “осем.” Степен на свобода “девет” получават съвсем малко новопристигнали, а “десет” се присъжда приблизително на един от милиард. Ти вече притежаваш способността да пътуваш във времето и пространството. Във времето можеш да пътуваш само в настоящето и миналото. В пространството можеш да пътуваш на разстояние до осем хиляди светлинни години. Когато отиваш на Земята при твои близки, ти ще пребиваваш в техния живот, само че с осем секунди по-напред от тяхното време. По този начин ще имаш на разположение осем секунди преднина да ги предпазваш. Защото  ще можеш да се вмъкваш в техния живот, но осем секунди преди неговата реалност и ще я изменяш според желанията си. Освен това ще имаш и способността да виждаш всички причинители на земните болести и да ги отстраняваш за осем или по-малко секунди, ако те представляват   заплаха за тях. И когато някой от твоите близки шофира безразсъдно като тебе,   ще имаш осем секунди земно време, за да махнеш от пътя му изпаднало отнякъде  парче винкел. Но съм сигурен, че  малко ще се възползваш от тези твои нови способности.

      Човекът с ореола стана от чина и прие образа на светещата в топли цветове сфера. Въпреки това Иво продължаваше да чува неговите  думи:

-         Както казвате на Земята, сега душата ти повече няма да се скита. Вече са

отключени вечните знанията, до които ти нямаше достъп на Земята. Впрочем, всеки човек на Земята ги носи в едната половина на мозъка си, но още е рано те да бъдат декодирани. Най-опасното нещо във вселената е да дадеш знания на незнаещ. През определени периоди  позволяваме все пак  някой Землянин да се докосне  за малко до тях, какъвто бе случая с  Леонардо да Винчи например. Така даваме посока за развитие на вашата наука.

-         Значи вие сте насочвали древните гърци да изучават пространството?

-         Да. Защото ако земната наука се бе насочила да изучава времето, вие щяхте да овладеете  пътуването във времето. А това е  опасно за вашия,  още доста  несъвършен вид. А той е несъвършен, защото разбиранията  за природата и космоса се ръководят от примитивния принципа на дуализма.* А за такъв вид   е препоръчително първо да овладее пространството и  след това да се научи да владее времето.

      Иво с не скрит интерес заслуша думите на човека с ореола:

-         Ти ще бъдеш отново прероден в човек, защото и през последния  твой земен

живот си служил  повече  - от сърце и по убеждение - на добрите сили. И колкото повече си възмъжавал, толкова повече си загърбвал злото. Ти си извънредно ценна частица живот за нас, защото  след време  може на теб  да се възложи най-отговорната мисия, пред каквато досега никой Землянин не се е изправял. Нужен си на вида си хомо сапиенс, за да може той окончателно да се освободи от зависимостта и влиянието на така наречения от хората Сатана.

       Човекът с ореола направи пауза, за да  даде на Иво време да мисли. После

продължи  по-бавено:

-         Твоя окончателен преход ще завърши напълно Тук, след като  зададеш три 

въпроса на Ани. После   няма да си в състояние да питаш за нищо. Пред теб ще остане само  една загадка, за разгадаването на която  никой няма да ти помогне. Това ще бъде   твоя лична  загадка.

-         Какво...

-         Знам какво ще ме попиташ. Не всички, които пристигат Тук, ще бъдат

преродени отново в хора. Защото тези, които са   служили на злото...

      Иво  чувстваше как тези думи засядат някъде дълбоко в него и предусещаше, че те никога няма да го напуснат.

Следва част трета.