ПРЕМЕЖДИЕ В МАХАЛАТА
Бях попаднал в една безизходица и повиках вятъра да ме издуха от нея. Но и той беше пропаднал в едно дере, чул ме беше, ама нямаше как да излезе и да дойде, та да ми помогне. „Ех, – чувам го – да можеше да дойдеш, да ми подадеш една ръка, веднъж да изляза, в небесата щях да те отнеса, при слънцето през деня, при звездите нощем. Ама нà. Сега не мога!”
Всъщност моята безизходица беше по-скоро младостта ми, а младостта обича да се забърква в разни каши и после с тия каши се хранеха всякакви лакоми прасета, които колкото повече се тъпчеха, толкова по-розови ставаха, а опашките им все повече се навиваха и се размахваха като антени, които излъчваха на най-широките честоти човешките несъвършенства.
Сега ще ви кажа от какво се разлюляха един ден темелите ми съвсем. Това, че дядо Евтимий беше разперил каменните си ръце пред светската обител на Света гора беше истина, каквато си е и сега. Интересното беше, че под нея, поне по мое време, се взираха една в друга през дуварите невзрачни къщици на хората с другата вяра. „Турската махала” го наричаха квартала, който си водеше свой начин на живот с джамийката, с бакалийката, с кръчмицата, със забрадчиците и шалварчетата. Тук споделяха битието си три малцинствени групи в търновското общество – турци, цигани и студенти. И трите се намираха на различен етап от развитието си, но ги обединяваше бедността. За сметка на това пък беше евтино, по селски уютно и романтично.
Юмер, един внушителен като ръст, като физика и като излъчване циганин, по-скоро наподобяващ на Холивудска звезда, отколкото на кварталния каубой. Беше хубавец, атлет, побойник и любовчия, живееше с младата си съпруга, когато не беше на кирия из страната или в затвора, беше си пристроил две стаички да ги дава под наем на студенти, които обикновено много уважаваше. Когато се напиеше, пребиваше жена си, после пълнеше една голяма стъклена кана с вино и изискани мезета и черпеше квартирантите си. Ей така, от душа. Той никога и за нищо на света не им посяга, приема ги като скъпи гости, които на всичкото отгоре си плащат редовно. Страховит човек беше с две думи. И неговите съседи го уважаваха сигурно точно заради това, а и защото знаеха, че той без нож не излизаше от къщи.
Пък последната му жена! Господ здраве да ѝ дава още сто години! Неземна хубавица! Очите ѝ – буйна екваторска флора, влажни и тъжни, и покоряващи, тялото ѝ – луднало искрящо вино, усмивката ѝ – ослепително бяло сияние. Присъствието ѝ – порив към грях и тайни. А сърцето ѝ – мека топлина и оазис на прошка.
Как бяха създадени тези хора – едновременно взаимоизключващи се и родени един за друг. Те живеех в ужас и във възторг. И досега не мога да си обясня как стана така, че този лош човек, този разбойник и крадец реши, че можем да бъдем приятели и ме обикна като брат. И започна да ме води със себе си. По кръчми, по сватби, навсякъде. Веднъж, си спомням, че отидохме на една сватба. А там го ненавиждаха, защото беше имал взимане-даване с булката и бяха на нож с младоженеца и роднините му. Сватбарите го знаят, стискат зъби, гледат свирепо, аз броя оставащите си мигове, а той заръчва ракия и салата, и маане. Музикантите се споглеждат, но започват. Никой не танцува. По едно време си тръгваме. Питам го по пътя, защо ме измъчи, а той:
– За те видя дали си мъж. – И после добавя. – Тия бяха готови да ни заколят.
– Видях. Затова те попитах защо ме заведе и мене. Аз не бях им сторил нищо.
Той ме погледна отвисоко:
– Защото аз те обичам като брат, а ти се заглеждаш по жена ми и си влюбен в нея. Разбра ли, даскалче?
Разделихме се.
Един ден беше извадил масите Юмер пред къщата, празнуваше. Беше поканил и квартирантките си, две колежки, беше красив пролетен ден, усмивката на слънцето вливаше благодат в душите, като ме видя, покани ме щастлив домакинът, а домакинята отразяваше слънцето, зажужаха пчелите, събираха мед от душите ни, отлитаха, аз се замаях, зажужах и аз и без свян ужилих сърцето на моя приятел:
– Турчино, аз обичам жена ти!
Юмер бавно се изправи, извади от колана на дънките си един нож и ми каза:
– Аркадаш, ела с мене. – вкара ме в стаята на квартирантките и ме блъсна на леглото. – Честно ти казвам, ако не беше ти, а някой друг, щях да го заколя ей с този нож. А с тебе ще говорим като се наспиш.
Когато се събудих, компанията още беше отвън. Излязох и пак се присъединих с намерението по някакъв начин да се извиня.
– Ти помниш ли какво ти бях казал преди да заспиш?
– Помня.
– Съвсем честно ти го повтарям – щях да го направя, ако не беше ти.
– И аз бях честен.
– Знам. Затова си жив още. И пак си ми добре дошъл!
Пътищата ни с Юмер повече не се срещнаха.
С жена му се виждахме, но тя вече не предизвикваше зверовете в душата ми.
– Антихрист ли съм, Боже?
– Не, просто и аз те обичах.
© Ангел Веселинов Все права защищены