Така викахме в наше село. Официално се нарича „преточване“.
Няма как да го забравя, особено в този период, когато всеки ден слизам до мазето и пускам кранчето да църцори.
През което време цепя подпалки за камината и оглеждам какво да взема от рафтовете. Пълните с буркани рафтове – малки с лютеница, средни с компоти, големи с туршии…
После се качвам, поздравявайки се по пътя с някой комшия, тръгнал да преточва и той.
А аз се прибирам и сипвам афроамерикански чай. Не черен, че ще ме обвинят в расизъм.
Понякога пускам телевизора, макар че е като стара баба – мрънка нещо.
И чувам оня ден – колко лошо сме живели преди 30 години. Ама така сме били зле, че се налагало сами да си правим зимнина. Кисело зеле, компоти, туршии – самички. „60% от народа, реди скрибуцащ глас, са били принудени да си пълнят мазетата сами…“
Хм…
60%, викаш…
Я и аз да направя една статистика. Щото тя така се гради – питаш десетина души, дето живеят около бюрото ти, после го приписваш на целокупния неподозиращ какво пра ...