Превозвач на време

I
(Първи работен ден)

               Минало е толкова много време, че математиците не могат да измислят достатъчно големи числа, за да го обозначаваме. Какво значение има тогава в кой период точно ще те пратят? Важно е настроението на епохата, което ще преобладава, когато отидеш там.
               Надписът светеше със ситни златисти издълбани букви в студения метал. Но те бяха някак топлички. Отдръпнах ръката си.
               - Искам да отида в щастлива епоха. - казах на моя спътник.
               - Разбира се. Заповядайте в нашата вълшебна капсула. Тя ще замрази всичките Ви спомени точно както са били тук, преди да Ви изпратим в новата епоха. - Той отвори капака.
               - Как? Няма ли да си спомням нищо от пътуването във времето? - Изненадах се. Бях очаквал нещо по-различно. Бях очаквал приключение и вълнуващи спомени, които да разказвам на приятелите си.
               - Вижте, отсега нататък Вашата задача ще бъде следната: да превозвате времето по хубави пътища, така че да не се взриви Вселената. Това става просто като се разхождате из различни времена. Съзнавате ли колко важна задача имате, макар да е лесна? Не можем да си позволим да загубим Вашия здрав разсъдък междувременно. Но, ако желаете, можете да си записвате всичко, което видите, в тази тетрадка - той ми подаде една тънка тетрадка с тънки корици. Разлистих я. Най-обикновена тетрадка от рециклирана хартия.
               - Аз... мисля да се откажа. Не бяхте ми обяснили нещата така.
               - Поднасям Ви извинение за психическото неудобство - заяви моят спътник - но вече сте подписали договор. Информирахме Ви, че всичко ще бъде много сложно за разбиране и ще трябва да се осланяте на нашите инструкции - това е Вашата задача. Така че - заповядайте в капсулата.
               Вярвал бях в пътуване във времето, но никога не си бях представял, че ще се случи точно в моята родина. Родина, в която основното занимание на хората беше да се борят за прехраната си и още не бяха опознали света на удоволствията. Презирах хората, които се бореха за света на удоволствията. Работата трябваше да е удоволствие. Именно затова се съгласих на тази работа.
               Точно преди една година, когато мой близък приятел ми беше заявил, че негов приятел познава приятел, който има познат, който има работа за мен, си помислих, че това е чудесна идея. Отдавна бях стигнал до етапа, в който да превозвам пратки от едно място до друго подлудяваше ума ми и ме караше да се будя с неудоволствие сутрин. Каква беше изненадата ми, когато ми казаха, че ще ми се обадят след една година. Реших, че си търсят резервни варианти, ако случайно уволнят някого. Моята работа все пак беше хубава - взимах пари. Но все пак тайно се надявах да ми се обадят.
               - Тази сутрин Ви разведохме из нашата работилница и Ви запознахме с всичко. Предполагаме, че тази работа все пак ще е интересна за Вас? - спътникът ми ме погледна. Сянка на съчувствие пробяга в очите му. Може би си въобразявах. Всички хора тук бяха толкова сериозни и наперени. Направо умът ми се завъртя, като видях колко много хора в България се занимават с пътуване във времето. Бяха поне десетина в тази стая, а още със стотина сигурно се бяхме разминали в коридорите.
               - Едно нещо не ми обяснихте. Ами в другите страни по света? И там ли има хора, които се занимават с пътуване във времето?
               - Уви, не можем да сме сигурни - въздъхна моят човек. Като мой инструктор сякаш се стараеше да ми обясни важните моменти, но започваше да се затруднява с излишно многото ми въпроси. - Когато една фирма пази тайните си от своите сънародници, какво остава за нейните конкуренти? Не сме сигурни дали сме единствената фирма с такава дейност. Може не само навсякъде по света, но и тук, в този град, в тази държава, да има други като нас.
               - А как ще съм сигурен, че пътувам във времето, когато не си спомням нищо от това? Или ще трябва да го приема на вяра? - попитах отново аз като при това се разсмях, но под строгия му поглед си върнах сериозния вид. - Тези записки, които ще си водя, няма да са никакво доказателство в полза на истинността си.
               - На вяра. - каза кратко той. - Е, решихте ли? Получавате все пак куп истории, които дори ще можете да публикувате, стига да ги напишете талантливо. Какво Ви интересува дали ще са истина? Даваме Ви време да попишете, приемете го така. - Вече беше започнал да потропва по заобленото стъкло, което съставляваше основната част на капака на капсулата. Не можех да повярвам, че с такова слабо нещо ще могат да ме пренесат във времето. Тези хора май се шегуваха с мен.
               - Как да съм сигурен, че няма да ме използвате за опитна мишка за някакви свои експерименти? В тази капсула можете да ми пуснете какъвто газ си поискате и аз да заспя. Сетне да ме натровите и така цяла година, ако издържа. Аз дори няма да знам. Това ли е идеята?
                 Сега вече и той се разсмя. Сълзичките край очите му ми показваха, че е искрен. Но все пак се съмнявах. Можеха и него да мамят. Той беше обикновен работник и нямаше как да знае със сигурност целите и задачите на фирмата.
                - Дори да ни нямате никакво доверие и да приемете, че просто ще Ви окъпем със син газ, който ще Ви накара да халюцинирате, няма защо да се притеснявате, че ще Ви причиним нещо лошо. Здравето Ви е в абсолютна безопасност. В случай, че навредим трайно на здравето Ви, ще Ви изплатим два милиона, а в случай, че загинете, ще изплатим два милиона на Вашето семейство. Какво повече искате като уверение? Фирмата не е готова да губи по два милиона за всеки свой служител, уверявам Ви. Предпочита да даде парите за действително свършен труд. Аз работя тук от три месеца и всичко ми е наред, колегите, които познавам, също са добре.
               - Вашият договор също ли е за една година? - попитах.
               - Да, но имам приятел, който е работил тук дълго и е много доволен. Два милиона и десет хиляди не са за изпускане. За една година ще си уредите живота. Както и да е, той реши, че иска да дари парите си на фирмата и да работи още една година за нея. Беше спестил два милиона. На практика си плати, за да работи пак тук. Той е организаторът на пътуванията в тази стая. Не е нужно да присъства на място тук, разбира се, но имах късмет да се запозная с него. Интересно му е и вярва в пътуването във времето. Той наистина вярва. Признавам си, аз също като Вас изпитвам съмнения. Но пък дават добри пари - смигна ми той. - Дейността е доста силно разделена между хората и не можете да разберете какво точно се случва. Важното е да вършите Вашите задачи.
               В този момент на половин метър от моята капсула в съседната ниша се появи друга капсула и един работник изтича да я отвори. Една жена излезе спокойно и си отиде.
               Вече бях мислил стотици пъти, така че седнах в капсулата, която ме чакаше с тихо жужене.
               - Сложете си колана.
               Сложих колана и се облегнах назад. Седалката беше удобна. Моят спътник затвори капака пред мен, обърна ми гръб и се отдалечи към разноцветните бутони и ръчки, обсипващи стените в помещението.
               - Аз никога не бих пътувал във времето, да Ви призная честно - чух гласа му така добре, сякаш беше до мен. - Но ми доставя огромно удоволствие да изпращам други хора насам-натам. - Той ми се усмихна широко през стъклото. Кабинката започна да се тресе. - Днес вечерта вече ще имате една хубава тетрадка с истории.
               Всичко наоколо беше мъгла. Някой ме удряше по лицето. - Хайде, събудете се най-сетне. - Погледнах моя спътник, който се беше надвесил над мен с недоволно изражение. Капакът на капсулата зееше отворен. Когато видя, че се събудих, ми каза да си разкопчая колана и да изляза.
               - Всичко приключи - каза той.
               - Кое приключи? - попитах аз.
               - Успешно пътувахте във времето - той ми се усмихна и си взехме довиждане.
               Не зная как се прибрах до вкъщи с това замайване, което ме караше леко да залитам. Спомням си само изненадата, когато намерих тетрадката в джоба на работния гащеризон и я разгърнах. Беше изписана от корица до корица със ситни букви, по-ситно, отколкото обикновено пиша, но все пак с моя почерк. Почесах се по главата и зачетох. Прилагам всичко написано в нея тук.

Ден 1

               Ако всичко това е било халюцинация, беше много красиво. Нямам време да напиша друго, но имаше толкова много цветове.

Ден 2

               Странно. Седнах в капсулата и си закопчах колана, но толкова дълго чаках да ме приберат, че накрая съм заспал. Събудих се от лъчите на слънцето на някаква много странна планета. Всичко беше сиво и бляскаво. Мислех, че ще ме приберат, за да си отида вкъщи, а без да разбера са ме препратили в друго време. На мястото на нашата Земя явно е имало и други планети. Всъщност те май обясниха, че ще ме пращат на различни места по различно време. Май съм отправен на пътешествие из Космоса. Времето там не важи както при нас, Земляните, всеки знае. Времето и движението са толкова тясно свързани, че се чудя на моята планета Земя и в моето време, там, откъдето тръгнах, колко време е минало. Нещо си обърках логическите разсъждения. Ако вече не съм там, какво време минава? Знам ли дали изобщо ще ме върнат? Започвам да губя надежда. Изследвах околността на капсулата днес и останах разочарован - нямаше нищо наоколо освен сивота. Не срещнах хора. Не срещнах живот.

Ден 3

               Не се изненадах, че и вчера не ме прибраха. Може би е някаква игра на времето и ще ме върнат точно в момента, в който съм тръгнал. Обясниха ми, че имам осемчасов работен ден, а вече два дни не ме пускат да си тръгна от работното място. На практика съм роб. Обясниха ми, че единственото, което трябва да правя там, където ме пратят, е да се разхождам и да разглеждам. Да разговарям с хора, които срещам, ако искам, а ако искам - не. Поисках да ме пратят в щастлив период от съществуването на вселената, но явно моите желания нямат значение. Разочарован съм от тази работа...

Ден 4

               Този път се събудих сред някакви пухкави създания. Бяха ме обградили. Приличаха на глухарчени котенца, това е най-добрия начин, по който мога да ги опиша. Непрекъснато тичаха и се търкаляха и хвърчеше от тяхната бяла козина. Не посмях да изляза от капсулата. Послушах малко музика и се опитах да порисувам в задната част на тетрадката, но не ми се получи много добре. Все пак имам само химикалки тук, а и не съм художник. Но ми беше много скучно и се страхувах да изляза сред тези странни създания. Нито ги нарисувах, нито ги описах, просто защото се движеха толкова пъргаво, че едва ги виждах. Писукаха по един особен начин.

Ден 5

               Започвам да страдам сериозно. Имам чувството, че ще умра на работното място. Това е толкова тъжно. Нямам на кого да се оплача, понеже всички комуникации просто не работят. Не знам защо е така. Бяха ми обещали, че ще имаме постоянна връзка.

Ден 6

               Ще полудея! Иде ми да потроша кораба. Капсулата. Все едно как я наричам тази таратайка. Факт е, че ме оставиха тук. Сам. Мъчение. Но ако я потроша тази машина, няма как да ме върнат обратно. Липсва ми семейството. Препращат ме наляво-надясно, значи може би все пак ще ме върнат. Надявам се.

Ден 7

               Искрено съжалявам, че не писах по-подробно предишните дни, защото записките ми сигурно щяха да са от полза за оправянето на техническата грешка, която ме въведе в този капан. Леко изкривяване на времето по време на пътуването. Какъв ужас! Днес сутринта се събуждам и очаквам пак поредната скучна планета. Тогава в кабината занарежда топъл успокояващ глас:
               - Привет, господине. Станахте жертва на техническа грешка. В най-скоро време ще започне работният ден. Не се притеснявайте, че представите Ви за време са леко изкривени. В главата Ви бяха допуснати гледки от предишни пътешествия на наши служители, както и други места и времена от прекрасната ни Вселена, поради леко неразположение в ядрото на машината. В най-скоро време ще потеглите. Минали са само седем минути. Не се притеснявайте.
               В този миг усетих, че всичко край мен още се тресе. Тогава изчезнах.
               Беше най-невероятното усещане на света. Носех се сред всичко и нищо. Нямаше нищо, което да ме тревожи. Бях се превърнал в пламък, бях слънце в някаква вселена. Неописуемо красив и топъл. Бях най-важният на този свят и всички ме обичаха и копнееха да ме видят.
               Капакът на машината се отвори. Излязох. За момент помислих, че съм в същата зала, в която бях преди да вляза в капсулата, но забелязах някои промени. Беше малко по-лъскаво тук и малко по-подредено. Някакъв работник хъркаше на стол край мен.
               - О, откога Ви чакам! - възкликна той, когато минах край него в търсене на инструкция някъде по стените какво да правя по-натам.
               - Добре дошли в нашата станция. Тя е за новобранци. Обикновено пътешествениците отиват във всяка точка на времето и пространството, където фирмата реши, но тази работна станция се оказа много нужна за начинаещите за подобряване на резултатите. Нещо като тренировка за работата. Готови ли сме да започваме? - усмихна се той.
               Взех да се притеснявам. Развиках му се, че седми ден вече не ме връщат у дома и се будя все в проклетата капсула за поредния скучен и глупав ден на непознато място, а той спокойно обясни:
               - Разбрах, че е станала техническа грешка. Не се притеснявайте. Много рядко се случват. Всъщност Вие не сте остарели със седем дни, ако от това се притеснявате, нито е минало толкова време. Това е просто Ваша илюзия, породена по една случайна грешка. Не се притеснявайте. Всичко ще се оправи, когато се върнете у дома и видите, че са минали само осем часа и времето Ви за път. С какво пътувате?
               - Пеша, живея наблизо.
               - Каква беше предишната Ви работа, имаше ли нещо свързано със сферата на времето?
               - Превозвах пратки. Работех в една частна куриерска фирма и превозвах пратки. Мислех, че тук ще е по-интересно и по-малко натоварено, но явно съм се заблудил, тук е по-голяма лудница от което и да е друго работно място на света.
               - Вярно е, вярно е - съгласи се моят спътник. - Знаете ли, аз Ви чаках да пристигнете преди два часа, но съобщиха, че има забавяне, и изглежда съм заспал. Поне съм нощна смяна и е по-малко натоварено. Не се учудвайте, че тук е нощ, а откъдето тръгнахте, беше ден. Просто е така. Приемете го. Пътуване във времето - какво да очаквате.
               Учудих се на спокойния му тон. Все още изглеждаше весел и ведър.
               - Вие на каква точно позиция работите? Струва ми се, че е по-приятно от моята работа.
               - А, недейте, недейте така. Та Вие още не сте започнали!
               Той стигна до вратата в другия край на стаята и я отвори.
               - Добре дошли в първата част на Вашия първи работен ден! Обикаляйте и разговаряйте с хората! Ще видите, че е забавно! Новобранците пращаме само в бъдещето, така че не се притеснявайте, че ще навредите на нещо или не познавате достатъчно добре историята. Никакви знания не са необходими! Просто излезте и се забавлявайте. Подкани ме с гостоприемен жест на ръцете и аз излязох.
               Странно нещо, но попаднах директно под лъчите на слънцето на една съвсем нормална земя. Поне така ми се стори в първия миг. После забелязах, че ходя на една неронлива пясъчна пътечка, а тревата наоколо е изкуствена. Притесних се не на шега, но продължих да вървя и да върша работата, на която ме бяха назначили - да наблюдавам. Всичко беше много нормално, с изключение на това, че беше много изкуствено. Насреща ми се зададе една красива дама на около двайсет години с приятни обикновени дрехи точно като в двайсет и първи век, откъдето бях дошъл. Усмихна ми се и тогава разбрах, че нещо не е наред. Зъбите ѝ сияеха толкова настойчиво, че две минути не можех да откъсна поглед от тях. Сетне забелязах очите ѝ, които бяха с толкова наситени цветове на дъгата, че се сепнах. Шарени очи. За такова нещо не бях готов, та едва не припаднах. Но тя заговори:
               - Здравейте, добре ли сте? Може би искате да ви придружа до някой козметичен салон? Знаете, всички манипулации са безплатни. Не е нужно вече да страдате. Нашата държава е най-напредналата от всички, защото въведе първа този процес. Тук всички са безкрайно щастливи. Козметичните салони тук предлагат всичко - от храна до подстрижка. Името е малко остаряло, но най-добре отразява многобройните им функции. Там ще получите всичко, което Ви е нужно. Заповядайте с мен. Тя ме хвана под ръка и забелязах неестествения блясък на кожата ѝ. После очите ми се спряха на невероятно пълничките ѝ устни и липсата на всякакво окосмение, дори прасковен мъх нямаше по кожата си. Само косата ѝ се вееше буйна и дива, и ресниците ѝ примигваха често-често, но подозирах, че бяха изкуствени. Веждите бяха изрисувани и не можех да преценя дали по принцип липсваха или просто бяха умело прикрити и оформени в странната зигзагообразна форма, която придаваше причудлив израз на лицето ѝ. После погледнах към дрехите ѝ и се сепнах. Бяха сякаш част от кожата ѝ. Беше много зловещо. Пожелах си час по-скоро да се махна оттук.
               - Може би ще ми предложите някое спокойно място, където преди това да си отдъхна? - помолих аз. - Може да оставя разкрасяването за някой друг ден, сега просто ми се иска да подишам малко въздух. - Не ми бяха дали инструкции как да процедирам в такива случаи, когато имаше риск тотално да ме обезобразят заради вижданията на дадена епоха. Не ми се искаше да се върна у дома със зигзагообразни вежди и татуирани върху кожата дрехи. Притесних се. Но дамата ме успокои:
               - Разбира се - усмихна се тя широко и приветливо. - Преходът понякога е труден. Щом видите колко е хубаво тук, може би ще поискате да се поосвежите и ще станете част от нашия красив свят. Ето там има една красива пейка, която чудесно ще изпълни целта си да Ви успокои и да Ви покаже прелестните сини вълни на малкото езерце, което си направихме съвсем наскоро. Вътре има и златни рибки. Може да си пожелаете нещо и те ще го изпълнят - смигна ми тя и ме остави, оттегляйки се със залюляна походка по пътеката. Аз се отправих към пейката и седнах. Болезнено нещо е да знаеш, че си отраснал в несъвършена цивилизация, но тук тревата ми се струваше много изкуствена. Проучих я и се оказа, че е напълно истинска, но след обработките, които ѝ бяха приложили, правеше впечатление на изкуствена и това ме беше заблудило в началото. Вееше се на вятъра - съвсем истински, и бръмбарчета и мравки се разхождаха из нея и по почвата - отново съвсем истинска, макар и неестествено сочна. Обзе ме странното желание да пробвам дали не става за ядене, но се въздържах. Дотук бях с този ден. Върнах се в капсулата, която тихичко се беше появила при мен, щом слънцето започна да залязва, и си пожелах час по-скоро да се прибера вкъщи. Да седя край езерцето и да разговарям с рибките беше много забавно, но на края ми омръзна. Не смеех да си пожелая нищо, защото не знаех, какво можеше да се случи. А все пак трябваше да се прибера здрав и невредим. С тези мисли съм задрямал в капсулата под лъчите на залязващото слънце, проникващи необезпокоявано през стъкления капак, който затворих най-внимателно. Коланът малко ми убиваше, но явно съм бил достатъчно изморен, за да заспя. Леко разтрисане ми напомни, че вече всичко е приключило.

Ден 8

               Огледах се наоколо и изпаднах в безсъзнание. Събудих се по обяд. Бяха ме пратили на друго място. Още ли имаше техническа грешка? Наоколо се извисяваха заострени и много металически изглеждащи сгради, дърветата бяха заострени и безлистни, тревата бодеше дори през подметките ми - затова бързо се преместих на пътечката. Камъчетата бяха доста заострени, но все пак не пробиваха обувки. Всичко тук беше много решително. Хората ходеха на високи токчета - и мъже, и жени, носеха строги очила с много остра правоъгълна форма, както и куфарчета в ръцете си със заострен и страшен маникюр. Всичко беше много зловещо. Много подобно на предишния свят, в който бях. Но всички се усмихваха широко, щом ме срещнеха, и учтиво ми предлагаха да ме придружат до някой офис, ако имам желание да се поосвежа. Всичко било съвсем безплатно, стига да следвам инструкциите на персонала и да не се впускам в излишни волности при желанията ми. На едно малко детенце, което беше поизостанало от родителите си и не изглеждаше толкова страшно, тъй като възрастта му не позволяваше да го екипират с ужасната мода на времето си, отправих приветствие и молба да ме заведе до някое спокойно място да си отдъхна.
               - Парк - усмихна се то и ми посочи наляво към една порта. Благодарих и си казахме довиждане. Запътих се към портата. Тя сама се отвори. Оказах се на една съвсем прилична алея, не много различна от тази, по която бях дошъл, а над главата ми прелитаха заострени автомобили и самолети - не можех да разпозная кое кое е, освен ако не минеше много близо. Край алеята бяха наредени една до друга клетки. Във всяка клетка - растение, животно, гъба или странен експонат от отминала епоха радваше окото на минаващия човек. Забелязах една пейка и седнах. Срещу мен ревеше един лъв и се опитваше да ме стигне или да ме сплаши. Изтръпнах от страх, да си призная честно, и станах. Върнах се в капсулата. Отново послушах музика и пробвах да порисувам. Този път гледах да не заспя и внимателно да следя какво ще се случи. Изучих внимателно всеки скучен ъгъл на капсулата - нищо нямаше, което да видя, тъй като всичко беше скрито и извън мой контрол, докато слънцето започна да залязва. Закопчах колана си и зачаках. Погледнах припряно часовника. Бяха минали точно осем часа от моето пребиваване тук. Нищо не се случи. По едно време започнах да се унасям и нямам представа към колко часа са ме пренесли на новото място.

Ден 9

               Събудих се сред дивна природа. Отворих капака и се порадвах на аромата на цветя и трева, шума на малки бръмчащи създания и гледката на красиви животни, които се разхождаха наоколо. Нямаше нищо страшно. Всичко беше наред. Най-накрая бях уцелил правилния щастлив свят. Може би си струваше въпреки лошите условия на труд. Беше толкова красиво. Легнах на тревата и се загледах в красивите облаци - малки и пухкави. Станах и заразглеждах охлюва, който лазеше край мен. Беше толкова спокоен и благороден на вид. Оставяше цялата природа да се вихри край него, а той минаваше величествено и благодареше. Почти съм сигурен, че ме погледна. Тогава се стреснах, но си казах, че сигурно това е една малка особеност, за да компенсира самотата. Всичко тук сякаш ме гледаше.
               - Добре дошли у дома - едно малко летящо роботче ме приближи. - В мига, в който пожелаете да общувате с други хора, аз съм насреща да Ви придружа до мястото за разговори, но дотогава можете спокойно да се наслаждавате на щастието си тук. Изписука тъничко и си тръгна. Досущ приличаше на пчеличка. Добра маскировка, но съм сигурен, че всичко друго тук беше истинско. Забелязах едно ябълково дърво и отидох да си откъсна малко от плодовете, за да се нахраня. В предишните светове все ми бяха предлагали някакви странни каши и напитки, та това ми се стори приятно разнообразие. Забелязах, че наоколо няма хищници. Бях попаднал в рая. Искаше ми се оттук да не ме взимат, но когато слънцето започна да залязва за всеки случай се прибрах в капсулата и записах какво ме беше сполетяло през моя девети ден. Всичко се разтресе и се озовах при моя спътник в самото начало. Нищо не помнех.
               Добре, че имах тези записки. „Важни бележки - пишеше на задната корица на тетрадката с все същия мой ситен почерк, тъй като тетрадката не беше особено дебела и се бях постарал да запиша повече неща - един работен ден в твоя свят не се равнява на един работен ден в другите светове, затова ще ти се налага да изживяваш няколко дни всеки ден“.
               Моят часовник вкъщи ме увери, че съм стоял точно осем часа на работното място, десет минути беше пътят до вкъщи. Осем часа и двайсет минути работа на ден в продължение на една година и щях да бъда милионер. Такава проста работа - да превозвам време. Златна работа. Легнах си да спя щастлив и се приготвих за другия ден.