- Обичаш ли ме? – попита гальовно тя.

        - Да!

        - Колко?

        - Какво колко?

        - Колко ме обичаш?

        - Скъпа, ти нали не мислиш, че съм продавач в зарзаватчийница и си служа  с кантар по цял ден! Нима мога да ти кажа, че те обичам двеста килограма и петстотин грама?! – Освен това, аз съм ти го казвал десетки пъти, че те обичам. Какво друго искаш да направя?

         Той я погледна с много нежност, хвана я за ръката и я поднесе към устните си. Добави: - Зная какви са разбиранията на майка ти относно секса, но за това сме говорили многократно и не смятам да го нищим непрекъснато. Може би се страхуваш за това да не би да те отблъсна, защото не сме интимни, но…Нищо не мога да направя на този етап, освен да почакаме до онзи миг, когато ще чуем заедно “Сватбеният марш”

         - Нали не ми се сърдиш? – с тревога в гласа си попита тя. Нали?

         - Глупачето ми! Разбира се! Не се безпокой!

         Връзката им започна случайно, както много неща в този живот. След дълъг и уморителен ден в работата, реши да отиде в едно заведение да изпие едно-две питиета и да послуша хубава музика. Направи поръчката си и се загледа в певицата на оркестъра. Пееше прекрасно някакъв блус на Мадона…

         Музиката му действаше като вълшебен елексир. Обичаше да бъде нежна - тя го караше да мечтае; мисълта му летеше до необятни висоти, правеше го по-добър, караше го да се чувства жив…

         В заведението влязоха две момичета. Седнаха на съседна на неговата маса и също си поръчаха нещо за пиене. Хвърлиха му бегъл поглед…Очите му се срещнаха с очите на едното от тях. Толкова… Забрави за тях. Потъна в своите дълбоки мисли...

         Израсна в дом за сираци. Сега го наричат по друг начин, някак по-меко и завоалирано, но съдържанието е същото. След години научи, че е дете на младежка и неразумна любов...Майка му го родила, когато била на седемнадесет години, след което го оставила. Затворила тази страница от живота си. Започнала нов...  

         - Мога ли да ви поканя на един танц?

         - Моля? - Той я погледна изненадано. Не разбра за какво става дума. Каза: - Извинете, мислех нещо и не чух какво ми казвате. Бихте ли повторили въпроса?

         - Попитах дали мога да ви поканя на един танц – закачливо се усмихна тя.

          - Защо решихте, че съм добър танцьор? Страхувам се, че ще ви огорча със своя отказ. Извинете ме!

         - Но, защо? Няма да ви направя нищо лошо! Просто ще изиграем този блус и ще се разделим – всеки на своята маса. – Тя го погледна закачливо, леко нацупено и  театрално вложи чувството на тъга в очите си. – Моля ви!

         Станаха и тръгнаха към дансинга. Обхвана кръста й и започнаха бавно да се въртят...Усещаше уханието на парфюма й, чувстваше в ръцете си нейното младо и гъвкаво тяло, което се извиваше в ритъма на музиката...Стана му хубаво...Приятно... До обвитото му от дебел лед сърце някой постави малък нагревател...Дали пък тя не го направи...?!

         - Казвам се Даниела! – весело изчурулика на ухото му тя. – А, ти?

         - Аз съм Станимир! Приятно ми е!

         Блусът свърши. Веднага започна друг. Това приличаше на номер от страна на оркестъра. Огледа се и видя, че те бяха единствената танцуваща двойка. Нямаше нищо напротив да повтори.

         Вечерта мина за него неочаквано добре. Бъбри си с Даниела за много неща...Само за това, кой всъщност беше, не каза и дума. Отговори уклончиво, че е електронен инженер и че работи в голяма и просперираща фирма...За първа среща - каза си той - това беше дори предостатъчно. Не искаше да разголва душата, която беше пълна с огорчение. Нямаше право да обременява това чудесно младо създание, за което животът може би се състои само в танци, веселие и дискотеки... Пък и не беше нужно! Никой не можеше да му помогне, нито да го разбере.

         Хвана такси и я изпрати до тях. Размениха си номерата на мобилните телефони и се разделиха с уговорката да се чуят на другия ден. На двамата им беше хубаво и по всичко личеше, че първите няколко реда на нов роман се написаха тази вечер...

***

         - От кого си бременна?

         - Не те интересува!

         - Какво значи това? Как можеш въобще да ми говориш, че не ме интересува? Аз съм ти майка!

         - Какво от това? Майка си ми, но животът си е мой! Ще правя с него каквото си искам! Ти няма да ми казваш какво да правя!

         - А какво смяташ да правиш с този живот, който е в корема ти?

         - Ще го родя това дете и ще го оставя!

         - А какво би казала за аборт?

         - Никой на този свят не може да ме накара да направя това нещо! Ясно ли ти е? Никой!

         - Защо си разсипваш живота, моето момиче? Защо не беше по-внимателна?

         - Слушай, майко! И без това ми е напрегнато! Сама разбирам в каква каша съм се забъркала! Твърде млада съм, за да се заробвам с дете! Ще проваля живота си така! Искам да уча. То ще ми пречи!

         - А как мислиш – няма ли да провалиш живота на това дете? Кажи ми!

         - Няма да съм първата, която го прави това! Не го искам това дете! Толкова по въпроса! Ще го осинови някой...Знаеш колко бездетни семейства има! Може би никога няма да научи, че е било в такъв дом, ако го вземат съвсем малко...

         Реши, ако някога роди момиче, да го възпита строго, за да не сгреши като нея...

***

         Тъгата стана негова майка. Тя беше винаги около него. Когато разглеждаше книжки с картинки, много интересни му бяха тези, които изобразяваха млада жена, прегърнала малко дете...Научи, че тази жена се нарича ”майка”.

         “Защо си нямам майка? - тъжно мислеше момчето. Лош ли съм бил, че ме е оставила? Защо ме е оставила? Да не би да е болна? Дали ще дойде да ме вземе, след като се излекува? Аз ще бъда добричък и няма да я ядосвам! Ще си изяждам всичко като добро дете и ще си мия чинийката после! И зъбките ще мия всеки ден, и вратлето!  После като награда мама ще ме прегърне така, както е нарисувано на картинката! Ще я прегърна и аз! Тя ще ме заведе на цирк и ще ми купи близалка...”

         Идваха понякога чужди хора...Разглеждаха децата...Питаха ги нещо...После някое дете отиваше някъде. Другите деца казваха, че са си намерили нова майка и нов татко...

         Никой не го взе. Годините вървяха в своя неумолим бяг. Разбра, че единственото, което му остава на този свят е да учи! Много да учи!

         Завърши с пълно отличие средното си образование...Последваха две години в казармата. После кандидатстване във ВУЗ. Нощите и дните се сливаха в непрекъснато учене...Работа като хамалин...Продавач...Вестникар...Борба за оцеляване...Смяна на различни квартири под наем...Стискане на зъби и невероятна воля за успех! Той беше господар на обстоятелствата! Те бяха в неговите ръце като малки котета, които очакваха ласка...

***

         - Скъпи, поканен си тази неделя на гости у нас! Майка и татко искат да се запознаят с тебе!

         - Ужас! А знаят ли всичко за мене? Знаят ли, че съм захвърлено дете, че майка ми е била курва и ме е изоставила?! Знаят ли, че нямам дом и че живея в скапана стая, че не мога да ти осигуря нищо? Знаят ли кой съм?

         - Моля те! Успокой се! Разказала съм им всичко, поне това, което зная от тебе. Било ти е ужасно! Разбирам те, но ти си доказал, че заслужаваш цялото уважение на света! Това, което си постигнал без родители, не биха го направили много хора! Затова те обичам! Много те обичам!

          Купи си нов костюм, риза, вратовръзка и обувки. Дори се подстрига...

         - Добър ден, госпожо! Добър ден, господине! – поздрави той учтиво. Приятно ми е да се запозная с вас! Казвам се Станимир Петров.

          - Влизай, младежо! – свойски го потупа по рамото бащата на Даниела.

         Майката го изгледа изпитателно от глава до пети, подаде някак вяло ръката си и каза:

         - Приятно ми е -  Иванова!

         Всички седнаха в хола. Даниела  малко се притесняваше, майката не знаеше каква тема за разговор да подхване. Оставаше само бащата, който не губеше  самообладание и си придаваше весел и непринуден вид. Всъщност така и трябваше. Небрежно подхвърли:

         - Е, как върви работата? Чувам, че си много добър специалист. Освен това – той погледна хитро към дъщеря си – едно пиленце ми каза, че продажбите на компютри вървят доста добре.

         - Така е, господин Иванов. Не се оплаквам!

         - Станимире, нали мога да те наричам така? Бих искам да ми направиш една добра конфигурация, с която да мога да си сърфирам в Интернет, да гледам филми и да играя някоя-друга игра. Нали ще ми съдействаш?     

         - Разбира се! Само трябва да уточните сумата, която сте готов да дадете и аз ще се вместя в нея, като ви направя най-доброто!

         - Не си ли малко стар, за да започваш сега да учиш компютър? – засмя се неговата половинка. Я се виж! Косата ти започва да побелява!

         - Ей, я си гледай работата! – смръщи вежди той. Може да съм стар, но запазен!

         Всички се разсмяха...

         - Благодаря ти! Очаквам да ми сглобиш най-доброто! – Той погледна към съпругата си и каза: - Хайде, скъпа! Слагай масата, че съм гладен като вълк!

         Обядът беше разточителен. Блюдата валяха едно след друго...

         Докато се хранеше, Станимир усещаше, че майката на Даниела го наблюдава особено. Така поне му се струваше... Когато вдигнеше глава и отправяше поглед към нея, тя свеждаше погледа си или го насочваше другаде.  Личеше, че до този момент го е наблюдавала. Какво пък! Всичко е в реда на нещата! Дошъл е за първи път приятелят на дъщеря й, а тя го изучава визуално. Може би се питаше що за човек е...Дали е добър? Обича ли дъщеря й? Докъде са стигнали в своите взаимоотношения? Все от този род мисли на една майка, която се грижи нейното момиче да е добре...

         И все пак...?  Този поглед не беше напоен само с обикновено любопитство! Имаше и нещо друго, което Станимир не можеше да отгатне. Имаше нещо странно и неуловимо! Но какво?

         Времето напредна. Станимир стана и учтиво се раздели с родителите на Даниела. Личеше, че им е направил добро впечатление. Успя да се включи със задълбочени познания по всяка тема, която подхващаха. Имаше и твърде общи – за живота, за смисъла на човешкото битие, за любовта...С една дума – родителите й бяха добри събеседници. Съжали горчиво, че няма такива.

         Разделиха се с топло ръкостискане. Бащата пак го покани. Майката нищо не каза, но отново го погледна особено...Защо ли?

***

         Разхождаше се по улицата. Времето беше хубаво. За никъде не бързаше. Имаше среща с една приятелка, с която искаше да изпие по едно кафе на открито. Майки разхождаха своите бебета...

         Спря се до една количка, за да се порадва на едно детенце, което весело гукаше...Надвеси се над него, усмихна се и тъкмо да му каже нещо, то се ококори страшно и с мъжки глас попита строго: ”Ти защо ме изостави? Защо ме захвърли като ненужна вещ? Защо? Знаеш ли колко страдах без твоето присъствие?! Защо беше толкова жестока към мене? Отговаряй!”

         Тя хукна да бяга ужасена. Една жена я подгони. Викаше след нея: “Няма да съм първата, която го прави това! Не го искам това дете! Толкова по въпроса! Ще го осинови някой...Знаеш колко бездетни семейства има! Може би никога няма да научи, че е било в такъв дом, ако го вземат съвсем малко..”.

         Няколко бебета, едва проходили, й препречиха пътя. Започнаха да крещят срещу нея:”Защо ни остави?! Ти имаш ли сърце? Твоята майка и сега се грижи за тебе, нищо че е пенсионерка! Как можа да го направиш това нещо? Ти си жестока! Жестока! Жестока!”

         Събуди се цялата обляна в студена пот. Съпругът й спеше спокойно. Слава Богу! Питаше се защо точно сега тази погребана случка от миналото реши да възкръсне в съзнанието й. Какво я беше провокирало? А може би трябваше да запита кой...

         Лежеше в кревата будна. Чуваше бумтенето на сърцето си...Мислеше за Станимир. Още при първия поглед, който му отправи, усети някакво бодване в...Не можеше да определи къде точно. Но някъде дълбоко в нея се зародиха непознати чувства и тревожни мисли. Не можеше да каже защо. Дори не смееше да си представи, че...О, боже! Това е невъзможно!

         Тази мисъл се стовари като канара върху нея! Не искаше да повярва! Не можеше да го допусне! “О, Боже! – главата й щеше да се пръсне от болка. Дали това е моето дете, което изоставих преди двадесет и пет години?! Ами ако е той?! Дали не са стигнали до интимни отношения с моята дъщеря?! Ако са го направили? О, не! Не! Само това не ми причинявай, Боже! Моля те, дай ми знак, че това не е синът ми! Моля те, Боже!”

         Сети се, че когато го роди, видя на дясната ръка – малко над лакътя, червено петно, което беше горе-долу с размерите на двадесет стотинки. Оставаше да види дали има такова и на ръката на младежа. Но как можеше да го направи? Единствено това беше възможно през лятото, когато се носят ризи с къс ръкав. А дотогава?! Сега беше едва февруари! Можеше да стане някоя беля  между тях...Можеше да стигнат до онзи  силно лиричен момент, когато нещата стават необратими...Не дай Боже!

         От друга страна обаче, тя не можеше да каже на дъщеря си: “Слушай, дъще! Престани да се виждаш със Станимир, защото може да се окаже твой брат! Когато бях на седемнадесет години родих едно момченце, и...просто тъй – оставих го в дом за сираци, за да го осиновят. Какво толкова съм направила?”

          Февруарското слънце се протегна и лепна на стената отсреща един палав лъч... Тя стана и бързо отиде в банята. От огледалото я гледаше жена, която сякаш за една нощ се беше състарила с десет години: под очите си имаше големи сенки, а лицето й беше попило цялата мъка и отчаяние, които едно човешко сърце може да понесе с последни сили, преди да се пръсне...

***

         Промяната в поведението на майката беше очевидна.  Тя ходеше из апартамента като призрак. Устните й шепнеха безмълвно нещо...Погледът й беше празен и като че ли гледаше, но не виждаше нищо около себе си. Съпругът и дъщеря й я питаха какво става с нея, на което тя отговаряше, че е изморена. Друг път казваше, че има проблеми в службата със своя началник. Те не вярваха на това, което казва, но в същото време бяха деликатни и не я притесняваха много... Разбираха, че нещо я гнети, но не знаеха какво. Гадаеха и внимаваха с нея да не я наранят. Страхуваха се за нея...

         Един ден тя не издържа повече на това напрежение, повика дъщеря си и каза:

         - Даниела, моля те ела да те питам нещо! Но искам да ми кажеш истината! – Гласът й трепереше. Цялостното й поведение говореше за някаква жестока вътрешна борба.

         - Мамо, какво ти е? Плашиш ме!  Защо трепери гласът ти? Какво толкова е станало?

         Въпросът изплющя като камшик:

         - Ти спа ли вече с него?

         - С кого?

         - Не се прави, че не разбираш! Знаеш за кого говоря!  

         Даниела се стъписа. Не очакваше, че може по този груб и безцеремонен начин да я попитат за това нещо. Тя беше навършила двадесет и три години!

         - И какво ще ми направиш, ако вече съм го направила? – попита не по-малко грубо от нея дъщерята.- Какво, ще ме метнеш през балкона ли?

         - Моля те, Даниела! Не си шегувай с тези неща! Твърде опасни са за тебе!

         - Моля?! – с много сарказъм попита момичето. - Майко, ти май живееш в друг свят! Да ти напомня ли, че сме 2004 година и че живеем в България, а не в Мароко. Ти като че ли гледаш много сапунени сериали, в които булката трябва да развява като знаме доказателството за своята непорочност! Във филма “Клонинг”, който гледаш е така, нали?

          -   Моля те, дъще! Кажи ми истината! – гласът й изведнъж се скъса. Ръцете й започнаха да треперят силно. Разрева се с глас...

         На Даниела й стана мъчно. Не искаше да я нарани, но това вече беше извън всякакви граници! Излезе от кожата си.  Развика се с цяло гърло:

         - Омръзна ми да бъда робиня на допотопните ти схващания! Представяш  ли си какво ми причиняваш?! Знаеш ли какво ми коства? Ти нали не мислиш, че съм от желязо? Аз съм човешко същество, майко! Имам нужда от любов и нежност! Досещаш  ли се какъв пламък гори в сърцето ми? А знаеш ли как трябва да се угаси? Аз обичам Станимир! Нежностите и милувките не са ми достатъчни! И всичко това търпя заради тебе? Защо?! Докога?  Кажи ми, майко? Защо е тази драма? Защо толкова се притесняваш за това нещо?

         Майката на Даниела разбираше, че дъщеря й е права. Но тя не можеше да разкаже за своето минало! Не можеше, пък и за нищо на света не би го направила, освен ако не се налагаше! Това щеше да сложи край на всичко до този миг – нейният живот, нейните мечти и радости, болките й...Това щеше да бъде апокалипсис! След него – разрушения, мрак и пустота...  

         Спомни си за огромните неприятности и мъки, които причини на своята майка преди много години. Сега разбираше, че на този свят всичко се връща! Нищо не остава ненаказано!

         Отрицателните емоции я сломиха. Причерня й пред очите...Припадна...

***

            Майка му работеше като учителка в детска градина, а баща му – шлосер в един завод. Живееха в столичен квартал. От малък свикна да живеят със скромните доходи, които получаваха неговите родители. Почти непрекъснато чуваше едно и също изречение, но в различни варианти: “Нямаме пари! Парите не стигат почти за нищо! Не можем да ти го купим...Не ни се сърди, но нямаме възможност...”

         Изведнъж  реши, че повече в България няма да живее! Искаше да избяга и да отиде в Америка, за да може да помага на своите родители! Мечтаеше да постигне невероятни резултати с учене. Тази идея покълна с огромна коренова система в душата и сърцето му. Мотивира го за денонощно стоене над книгите...

         Майка му се топеше от мъка, когато той ставаше и отиваше до хладилника: отваряше го и дълго разглеждаше съдържанието му...После си намазваше две-три филии с маргарин, слагаше тънки колелца колбас – колкото за вкус. Толкова. А той се нуждаеше от много и разнообразна храна! Със своите размери от метър и деветдесет, това не му беше достатъчно. Сякаш се беше разболял от  рядката и странна болест “Постоянно гладен”.

         Тя не можа да издържи на тази смазваща мъка. Разболя се от рак... Отправяше непрекъснато молби към Бог: “Боже, направи така че да мога да изхранвам поне детето си! Не искам много, нали? Виж как се мъчи заради нас! Прави неща, които граничат с героизъм! Душата ми се разкъсва, когато го гледам! Обичам го, Боже! Нищо, че не ми е роден син...Отгледала съм го от една мръвка месо! Помогни му! Помогни ми и на мен да се излекувам! Искам да го видя щастлив и реализирал мечтата си! А тя е да успее в този скапан живот!”

         Съдбата ревниво пазеше  своите планове за бъдещето. Тя реши майката да угасне тихо, без да успее да види своето възмъжало момче, което за една година постигна такива феноменални резултати в ученето, че след първата година го направиха асистент. Всички американски професори в университета му чертаеха бляскаво бъдеще!

         Неговите колеги и колежки го наричаха шеговито  и с много обич “Червено петно”, заради белега, който имаше на дясната си ръка...

***

         Лятото е прекрасен сезон! Отваря сетивата за живот, влива енергия. Дарява бронзов тен на лазурния морски бряг...Природата пълни гърдите си с очарователния аромат на горските цветя, сладкото пеене на птиците, с вълшебния залез на слънцето, което величествено се гмурва зад планинските хребети...

         Сетивата на майката бяха притъпени. Макар и да притежаваше лирична душа, тя вече не можеше да се радва! Чакаше топлото време само, за да се убеди в нещото, което щеше да я погуби, или да я накара да лети в облаците от щастие...

         - Мамо, отиваме да се черпим с кафе и пасти в “Рицка” със Станимир Искаш ли да дойдеш с нас?    

         Въпросът, който Даниела отправи към майка си й прозвуча някак по-различно. Сякаш я попитаха: “Искаш ли да живееш? Искаш ли да бъдеш щастлива? Искаш ли да ти сложа главата под добре наточената гилотина?”       Денят беше слънчев и горещ. Настъпваше моментът, в който всичко щеше да се изясни само за един миг! Миг, в който ще узнае дали е обречена на смърт, или ще живее...

         - Здравейте, госпожо! Много ми е драго да ви видя! Как сте? – учтиво я поздрави Станимир.

         Цялото й тяло беше натегната до скъсване пружина!         Не го осъзнаваше.Очите й – трескаво блуждаещи и ококорени.

         Пое подадената от младежа дясна ръка, задържа я и завъртя бързо глава, за да я огледа по-добре.

         Не видя това, което очакваше да види! Изведнъж се почувства толкова лека...Огромна вълна щастие заля съзнанието й. Не знаеше на кой свят се намира...Не виждаше нищо около себе си...Небесна музика прозвуча в ушите й...Имаше чувството, че досега е носела на гръб скала от хиляда тона, с която са я карали да скача...

         Пусна ръката му и толкова силно го прегърна, че за малко да му изпочупи всички кости.

         - Мамо, какво ти става?  Лошо ли ти е? – попита притеснено Даниела.

         - Нищо ми няма, моето момиче! Нищо ми няма! Обичам ви и двамата! Желая ви цялото щастие на света! Не знаете колко ви обичам! Обичам ви...

***

         Обичта към любимото същество е вечна! Тя често идваше в съня му, сядаше кротка на кревата...Гледаше го с нежни очи...Радваше се на успехите, които жъне...После го милваше по главата и отлиташе някъде много далече...

         На сутринта синът се събуждаше и красотата на съня не отминаваше през целия ден...”Аз успях, мамо! Аз успях! – шепнеше той.  Жалко, че не можа да ме видиш като жива!”

         Никога нямаше да научи, че жената, която си отиде от този свят с голяма мъка,  не беше неговата родна майка...

15.05.2004 г.

София