Как си представях бъдещето ли? Не знам, но мога да ти кажа как бих искала да изглежда. Ако си мислиш, че сега ще изброя клишираните човешки мечти за красива къща, деца и градина, няма смисъл да четеш надолу. Не съм за този свят и това до определена степен винаги ме е правило щастлива. Можеш ли да повярваш? Дори не се бях замисляла за това, преди лакираните ми нокти да го натракат на клавиатурата. Когато нещо ми се случи или просто ми е прекалено горещо, обичам да излизам вечер на терасата, да поема с пълни дробове от ледения въздух трескаво и да се взирам в небето. Обичам аромата на предстоящ или вече преминал дъжд. Сещате се - има едно особено ухание, носещо се във въздуха и неуловимо за повечето хора. Това ме кара да се усмихвам наум. Усещам в косите си нощта и се радвам, че съм способна на това. В такива моменти си се представям след години. Понякога е толкова ясно, че едва успявам да го разгранича от реалността. Виждам се на покрива на една къща как седя спокойно и чета любимата си книга, как вятърът полюшва страниците ù, а аз ги притискам здраво, как на моменти толкова се изнервям, че обръщам гръб и продължавам слисано да чета и да се пренасям в други светове, в други истории, в други хора. Нямам много приятели, никак даже, но разполагам с нещо много по-ценно,  разполагам със собственото си приятелство и собствената си компания, и тя ме кара да се чувствам комфортно. Не ме разбирай погрешно - не съм самовлюбена, даже напротив, но пък през целия си живот тайничко съм се възхищавала на този тип хора и ми се е искало малко или много да им подрaжавам - без успех, обаче (за добро или лошо). Просто в крайна сметка, ако не намираш покой в собственото си аз, не си способен да го намериш другаде. Да, в крайна сметка ще си помислиш, че съм от онези хора, които по-скоро могат да влияят на другите, отколкото на самите тях и честно казано, няма много да сбъркаш. Едва ли ще се промени някога. Но ако можеше, нямаше да съм същата, нямаше да пиша това и ти нямаше да го четеш. От една страна е добре, нали?

Когато пиша, освобождавам мислите си, пренасям се на бялото пространство, където привидно аз контролирам всичко. Това не винаги е така, за щастие. Има моменти, в които имам чувството, че аз съм просто една малка подробност от всичко онова, което се случва на белия фон. Едва ли ще ме разбереш, затова няма да се впускам в повече подробности. Снощи си легнах с ужасно главоболие и преди да заспя единственото, за което можех да мисля, бе един сладкиш, който си купих миналия ден. Много исках да го изям още същата вечер, но предпочитах да го оставя за другата сутрин, да отложа удоволствието. Така и постъпих. Станах със същата мисъл. Още сънена се запътих към шкафа, отворих го, взех сладкиша, бавно и прецизно разкъсах опаковката и го изядох почти на един дъх. И знаете ли какво? Не ми хареса. И страшно съжалявах, че го отложих и не го изядох още вечерта, но тoва не беше от значение вече. Достатъчно голяма съм, че да не съжалявам за подобни глупости. Интересното и винаги изумяващото ме в този живот е, че именно ти диктуваш емоциите си, но не винаги. Понякога емоциите контролират теб и те карат да нараняваш умишлено онзи приятел, за който аз си мечтая да имам напълно и в чиято компания винаги да се чувствам спокойна. И това наистина ме кара да се запитам - как можеш да искаш от този "приятел” да е добър с теб, да се радва на компанията ти и да ти позволи да се радваш на „неговата”, след всички неща, които ежедневно му причиняваш. Защото след време може да ти е смешно, когато се сетиш за тези моменти, но „той” помни, и част от него е разрушена. Защо тогава продължава да бъде с теб, защо не те оставя или не се предава,  защо не се премести в друго тяло и не те остави да се оправяш сам, защо не ти каже „писна ми”... Защото „той” е твоето аз, „той” си ти и просто не може да те напусне. Може само да съжалява, че от милиарди души по Земята е попаднал и станал част именно от твоята, но до тук нещата приключват. Нали знаеш, времето тече, всичко минава. Дори силните удари и следите, които оставят избледняват. Все пак, такъв е бил жребият. И това ме кара в дни като този, ден на размишления да се запитам кой определя този жребий? Ти, някой друг като теб, някой повече от теб... И ти сигурно вече си отегчен от четенето на неща, които в крайна сметка не променят почти нищо. Така ли е? Е, няма да ти се обидя, защото не го правя за теб. Правя го за себе си и за онова, което живее в мен. Така сме в пълна хармония и аз и „той” се чувстваме щастливи. Това си е моето достатъчно, това си е нашето достатъчно. Никога няма да престана да търся връзката между нас и да говоря на себе си. Въпреки че понякога наистина се ядосвам, задето като „му” задам въпрос, не ми отговаря. Но, предполагам, не ми мисли лошото. Ние, хората, имаме този навик да гледаме от добрата страна на нещата, само когато сме отчаяни. Ето защо не смятам, че съм за този свят. Може би за някой, в който всички живеем на покривите, взираме се в красивото небе и четем романтични книги. Шегувам се. В крайна сметка няма да се откажа от това "приятелство”, каквото и да ми коства. Защото вярвам, че всеки човек има втора възможност, че всеки си има някъде там някой, който го разбира и му прощава, че имаме шанс за още един сладкиш, и може би не веднага, но след няколко пъти ще ни се услади и няма да съжаляваме за пропилените предишни. Заложено ни е в центъра на душата като система. Дори да не е така и да не си съгласен с мен, ще ти кажа какво още мисля. Понякога лъжи като тази не са толкова лоши, колкото ги описват хората. Лъжа е и този свят, който създавам тук и в който те пренасям, но не ме съди. И аз съм човек като теб и имам нужда от малко измислица. Имам своето право да се почувствам самотна сред тълпата, и съм сигурна че следващият път, когато ми се случи, няма да търся отговори, няма да съжалявам, няма да променям себе си - просто ще се усмихна и ще докосна устните си.

Защото след хиляди „бели снежинки, които в локвите стават на кал”, идват и така чаканите, които остават сякаш вечно неопетнени. Просто трябва да почакаш, да повярваш и ще ги видиш.