- Страх ме е за тебе, дядо.
- Няма страшно, не плаши се. Все, откак се помня, все на този ъгъл чакам - чакам внучката да се изучи, па старец мил да дойде, да види.
- Не ти ли става хладно, дядо, застудява, наметни се с нещо - ще настинеш.
- Няма, чедо, няма, аз кален съм… тука свикнал съм отдавна.
- Че защо така бе, дядо?
- Как защо… на внучката помагам - тежка медицина учи - лекарка ще става. Ама трудно, тежко, аз стар съм вече, но трябва да помагам.
Ех, дядо, гледам те и мъчно ми става, сърцето ми на топка се свива и душичката ми плаче за тебе. На колко години си, дядо, на колко мъки си се нагледал през този си живот… и продължаваш по мъки да ходиш - внучка да изучиш, лекарка да стане, а ти болен да легнеш - от твоята гордост лекуван. Да видиш плода на труда си, лично да го изпиташ.
Дано, дядо, дано - пожелавам ти детето голям човек да ти стане и да “пораснеш” покрай него. Горда съм с тебе, дядо, възхищавам се, но пак мъчно ми е за тебе, болно ми е - на моя дядо приличаш, така горко ...