Лежеше на леглото в хотелската стая. На тавана се въртеше вентилатор и въпреки всичко, горещината го съсипваше.

Като някакъв нервен тик буташе инвалидната количка до себе си напред, назад. В главата му бяха мислите, защо стигна до тук. До тази стая на сравнително евтин хотел в Богота.

Помнеше, как бързо се катереше от балкон на балкон, за да спаси увисналото на климатика дете. Как в последната секунда, преди да падне го хвана и подхвърли на терасата, но после той полетя надолу. Последва адска болка и загуби съзнание. След това бяха болниците и камарата репортери.

Някакъв зяпач, отдолу бе заснел клип с всичко, което се случва. Дори и бе проследил, падането и удара на тротоара. Само това трябваше на гладните журналисти, а пък и политиците го приеха, като манна небесна, за да го раздухат, покривайки грешките и кражбите си.

Събра се огромна сума от дарения на съжалителни хора и се започна местенето от болница в болница. Краката, таза и няколко прешлена бяха смлени. Мина през всички световни светила и бяха безброй операции. Всяка с болка преди упойката и болка след нея. Ефектът беше нулев. Не, беше отрицателен. Краката му ставаха все по-сухи и сякаш се смаляваха.

Преди месец научи, че има някакъв хирург-чудодеец в Колумбия, който правел незаконни операции и присаждал всичко.

Говори с него по телефона. Взе всички събрани пари и ето, вече е в Богота.

На вратата се почука.

- Да, влез.

Пиколото отвори, поклони се и каза.

- Колата е пред входа, Господине. Да ви помогна ли, да се качите на количката?

- Не, благодаря! Сам се качвам на коня.

Имаше странен саркастичен хумор, който доби след травмата.

Слязоха във фоайето. След това се качи в лимузината и близо час кръжаха из някакви тесни улички, докато стигнаха до клиниката, която бе почти в джунглата.

Изглеждаше, като старинен замък с кули, обграден от много зеленина.

Колата мина по чакъления път и спря пред централния вход. Излязоха двама мъже и една медицинска сестра и го качиха по парадното стълбище.

Вътре беше мрачно и хладно.

Появи се и доктор Зоненберг. Малко сухо човече с огромни лупи за очила.

- Ела те, да ви прегледам в кабинета си!

Отидоха. Самият кабинет бе, като част от джунглата. Целият в купища нацъфтели орхидеи и други тропични цветя.

След като легна на кушетката, лекарят го опипа набързо. После седна в огромното си кресло и сякаш потъна в него. Чуваше се само пискливият му глас.

- Наемам се да ви оперирам и ви гарантирам с абсолютна сигурност, че ще ходите, но...

Последва една дълга пауза.

- Не съм сигурен, къде и в какъв вид ще живеете.

- Това пък, какво е ?!

- Операциите, които правя са много сложни и използвам незаконни упойки, водещи до различни трансформации във времето. Така че, може да преминете към някакво друго измерение.

- Звучи ми, сякаш ще умирам и ще отивам на оня свят.

- Не, не, не е това. Напълно жив, ще сте си. Само че... Всъщност няма да го разберете. Ще ви оставя до утре да си помислите. Затова, че ще ходите и ще сте жив, ви гарантирам. Най-важното е, че ще ми изпратите съобщение от там, където сте и тогава ще ми платите за операцията. А сега се приберете в стаята си, починете и помислете.

Стаята бе просторна с грамадно легло и от климатика духаше свеж въздух.

Изведнъж усети отново зверската болка от кръста надолу. Напълни си шепата с камара обезболяващи таблети и ги изпи. Така мина близо час и едва тогава  мъчението понамаля. Реши твърдо. Утре се оперира. Дори и да умре, ще е по-добре от това болезнено живуркане.

Сутринта каза на сестрата, да предаде на доктор Зоненберг, че е съгласен да се оперира. Не мина и половин час и в стая влязоха двама санитари, да го вземат.

- Ами вий сте по-бързи и от Мак Доналд, сигурно сте подготвили скарата, да ме печете.- иронично им каза той.

Вкараха го в операционната, за няколко минути го интубираха и заспа.

Събуди се от приятната миризма на треви и цветя. Стоеше със затворени очи, защото не знаеше, какво го очаква.

Когато ги отвори пред него беше едно огромно жълто цвете, като ангелска тръба. Вътре имаше космата, златна пчела.

- Е, най-накрая се събуди.- каза пчелата.

Затвори отново очи. " Неее, аз съм още под упойка и виждам пчели да ми говорят!!!" Усети, някакъв лек ветрец.

Отново отвори очи. Пред него стоеше малко момиченце с руси коси и прозрачни крилца.

- Мая, той е буден!- каза малката фея.

 

Следва продължение.

» следваща част...

Не можеше постоянно да стои със затворени очи, а и шумът се усилваше.

Бавно отвори единия си клепач. Край него имаше, такава пъстра група, че и в най-смелите му фантазии я нямаше. Наоколо подхвърквайки и постоянно смеейки се, имаше няколко горски феи. Две джудженца почти опрели дългите си носове се бяха вторачили.

Един огромен заек се чешеше по ухото, пчелата Мая стоеше на гърдите му и си чистеше големите очи с предните крачета.

Понадигна се седнал и погледна надолу. Последва неистов крясък.

- Неее, аз съм козел!!!

Всички отскочиха на няколко крачки, а една от феичките, дори припадна и тупна в тревата.

Опипа главата си и там имаше рога.

Изправи се и отиде до езерцето, което беше наблизо. Всички мълчаливо го следваха. Дълго се взира във водата и накрая с въздишка пророни.

- Аз съм станал чудовище.

Едната фея кацна на рамото му и каза.

- Как ще си чудовище, като ти си най-красивият сатир, който съм виждала. Ако бях малко по-голяма с удоволствие бих ти станала любовница.

Всички се разсмяха на глупостите, които говореше.

Отново се погледна във водата. Да, лицето и мускулестото тяло си бяха негови. Като от другия свят, откъдето бе дошъл, а там си беше красавец. Единствено имаше остра черна брадичка и два леко завити рога, в гъстата чуплива коса.

Но тези кози крака си бяха ужасни.

Една жаба скочи върху лилиите и правейки вълники върху водата му каза.

- Виж, какво Сатире, феята е права и аз бих се влюбила в теб, но трябва да ме целуваш без спиране две денонощия, за да стана принцеса. Оная шантавата магьосница Зенара ми прасна тая извратена магия. Всъщност ти, как се казваш?

- Казвам се Валентин.

- Много е дълго. Ще ти викаме Вал.

Съседните храсти се разтвориха и пред него се появи най-прелестното създание, което беше виждал. Девойка с кафеникаво-златисти коси, пъстри зелени очи и сочни устни. Беше абсолютно гола. Само няколко прозрачни воала се вееха, около кръста и.

Погледна го и се усмихна.

- Здравей, Вал. Разбрах, че си пристигнал.

Наистина, това беше любов от пръв поглед. Гледаше я захласнат и едновременно имаше гузната съвест, че тя е гола, а в предишния свят това бе срамно.

- Казвам се Даяна. Самодивата Даяна. Не, не сваляй поглед от мен. Аз не съм страшна. Само се пази, да не те целуна. Хахаха.

- Здр... вей, Да...яна.- каза пелтечейки Вал.

Отново настана общ смях.

Изведнъж цялата земя почна да се тресе. Небето притъмня и над главата на сатира се появи огромно лице с дълъг нос, на който имаше брадавица.

- Здрастии, Сатирчо. Ти си бил убавец бе, дребосък.

Гласът на великана, накара всички да клекнат и да запушат уши. Той се ухили и отпред щръкнаха два жълто-кафяви зъба.

- Радвай се, че оная очиларка Зоненберг, те е направил мъничък и с готини копитца, вместо като мен огромен и с тия ладии за крака... А ужким ми присади хипофиза. Ама сигур е била от динозавър. Аз съм Квазарчо Великана. Мноу ша ми е приятно. Хахаха..

От тоя смях, вече всички изпопадаха на земята.

- Ша отида по-нататък, че да не ви гъткам, кат са смея. Хахаха...

В далечината се появи птица, която по нещо приличаше на щраус. За няколко секунди вече беше до групата и при това бясно бягане, постоянно викаше:

- Бягайте, бягайте, бягайте... Зенара, идеее...

Едното от джудженцата и извика, докато птицата търчеше нервно в кръг, около другите

- Пепи, Пепиии. Спри са и обясни, какво става?!

Птицата спря да бяга, но тъпчеше на едно място. Имаше красиви, големи, кафяви очи и дълги мигли.

- Зенара е тръгнала на лов. Трябва ли и сърцата на двама влюбени, за да направи с тях някаква магия. Щяла да разруши нашия свят и всеки да се върне, откъдето е дошъл.

Всички хукнаха към гората. Сатира бягаше до Самодивата Даяна и отвреме на време я подхващаше за кръста, за да и помогне. Обърна се и видя някакъв черен облак, от който начело се носеше жена с развети коси. До нея летяха две вещици, яхнали метли, а отдолу препускаха, като стадо бизони, десетина трола.

 

Следва продължение.

» следваща част...   Зенара, изпадна в бяс, като видя, как и последният от групичката влезе в гората. Нададе пронизителен писък, който стигна до дърветата и там трептейки спря. Знаеше, че нищо не може да направи в омагьосаната гора, защото беше защитена от магията на бялата магьосница Деа.

Дружината вече беше в гората и още на второто дърво ги посрещна една весела и усмихната маймунка.

- Здравейте, приятели мили... Хахаха. Чудно, как сте се събрали всички накуп. Хехехе... А, Сатира е пристигнал... Хахаха... Знам, всичко за него.... Да ся, като се замисля философски, би трябвало той да е буден, но дали е буден в нашия свят или метафизично...

- Ай, стига толкова, Зиги, ами идвай с нас на полянката да мислим, как да се спасим от Зенара.- каза едната феичка.

- Хахаха.. Щом става въпрос за мислене веднага тръгвам с вас. Хехехе...

Няколко дървета по нататък, бе кацнала една птица с пъстри крила и повтаряше:

- Ив... Ив... Ив...

Сатира спря до нея и и каза:

- Здравей Ив, защо повтаряш постоянно името си?

- Първо, когато се обръщаш към мен и кажеш Ив, трябва да направиш задължителна пауза, за да могат да се сложат трите точки. И второ, повтарям го, защото ми харесва да го слушам. Бих повтарял Вал, Вал, Вал, ама въобще не звучи така мелодично, като песен на славей, както е моето име.

Самодивата прекъсна разговора.

- Ив..., имаме много спешна работа, за да си говорим глупости, кой е по-велик и чие име е птича песен. Знам, че изучаваш зоопсихология от книгите на Деа, но сега не му е времето.

- Да, знам Даяна. Грубичка си, но съм свикнал.

Групата, все повече нарастваше.

Изведнъж от храстите изскочи странно създание, което ходеше назад и главата му беше между краката.

- Оооо, здрасти, Плам. Как ме виждаш из отдолу.- провикна се едното джудже и шляпна създанието по дупето.

- Какво правиш бе, простак?! Нарушаваш ми кръвообращението на мозъка.На къде сте тръгнали такава тайфа?

- Отиваме на полянката, да мислим, как да се спасим от Зенара, защото е решила, изцяло да разруши нашия свят.

- Добре. Ей сега влизам в дупката си и ще съм преди вас на поляната.

Всички се събраха на поляната и започнаха да говорят едновременно.

От клоните излетя една Совичка и кацна в средата между тях.

- Тишинааа...

Колко пъти казах, по един.

Мислите ви бягат, като дим

в някакъв разбит комин.

Щом се борите с Зенара 

Направете вий отвара.

С Деа си говорете 

и добре се разберете.

Във дружина се сберете 

своя дом си защитете.

- Права си поетична Совичке. Да отиваме към потока да намерим бялата Магьосница.- каза Даяна.

Цялата група потегли към Деа.

Намериха я да прави водни рози от рекичката и да ги пуска в небето, където се разпиляваха и образуваха дъга.

- Здравей магьоснице, Деа...

- Да, всичко знам. Тъй че не се хабете да говорите.

Единствения начин за спасение е да убедим Синия Дракон, да ни помогне, но трябва да пазим сатира Вал и самодивата Даяна, защото те са влюбени и техните сърца трябват на Зенара.

Сатира се изчерви целият.

- Трябва да се целунете страстно двамата, за да направя едно заклинание, което поне до известна степен ще ви пази.

- Не искам.- каза Даяна. Не искам, да омагьосвам Вал с целувката си, нека се влюби без магия.

- Спокойно, на Сатира сега не действат магии, защото е под упойката на Зоненберг.

Двамата пристъпиха един към друг и с полуотворени устни се целунаха дълго и страстно.

Магьосницата направи няколко кръга с вълшебната си пръчица около тях.

Понесе се дружно.

- Ееее.

Деа стана и всички тръгнаха след нея към пещерата на Дракона.

 

Следва продължение.

 

 

» следваща част...

Наближиха Синята планина и видяха огромния отвор на пещерата. Отпред, върху един камък бе седнало момиченце с червена рокля на бели точици и ближеше сладолед.

- Здравей, Роси.- каза бялата Магьосница. Пак ягодов ли?

- Даа, другите не струват.

- Драконът вътре ли е?

- Ми, къде да е?! Не чуваш ли, как хърка.

Наистина от пещерата се чуваше, ритмичен и глух тътен.

Групата страхливо и почти на пръсти влезе. Вътре беше тъмно, влажно и миришеше на мухъл. В най- затънтения ъгъл лежеше Синият дракон. Люспите му излъчваха тайнствена светлина.

Пепи, шумно кихна.

- Кой, какво.. Вий що сте тука, дребосъци?

Деа излезе напред и започна да разказва. Като свърши, Драконът премлясна и каза:

- Ще ви помогна разбира се. Тази земя е и моя. Трябва да извикате Квазар великана и тръгваме. Сега се отдръпнете, да си раздвижа крилата.

Всички излязоха навън. След малко се появи и Драконът. Беше прекрасен. Люспите му искряха, преливащи във всякакви нюанси на синьото. Той разтвори крила, помаха няколко пъти и полетя.

От вятъра някои феички нападаха на земята. "Армията" тръгна по пътеката към замъка на Зенара.

 Тя бе легнала, върху нахвърляни кожи от животни, живели някога по тия земи. Беше много красива жена с черни, дълги коси и с хубост, която те кара да замръзнеш. На вратата се почука.

- Влизай, червей гнусен!

Появи се един съсухрен гном, който пълзейки започна да мънка:

- О, прекрасна Зенара! О, най-могъща Кралицо...

- Давай по същество бе, урод!

- Как да го кажа... Ами, ония, другите нападат замъка ти.

- Каквооо...

Тя скочи и отиде до прозореца. В далечината видя твърде голяма група от същества, водени от бялата Магьосница и Великана, а над тях кръжеше Синият Дракон.

- Веднага, всички да се строят пред стените на замъка... Ще ме нападат... Нищожества... Сега ще видите, какво може Зенара!!!

След минути пред портите имаше огромна тълпа от мучащи тролове, суетящи се гномове, летящи на метли вещици и няколко фурии, които оставяха черна диря след себе си.

Зенара излезе на терасата и извика:

- Гадни, мои твари. Днес, не искам никой от ония, които ни нападат да доближи, дори и на метър до стените на дома ми. Ако трябва всички ще измрете пред тях. И да ми донесете Сатира или Самодивата, а най-добре е и двамата. А сега... Тръгвайте!

Тя полетя във въздуха и до нея се строиха вещиците и фуриите. А долу, сред купища прах се понесоха останалите.

Битката започна.

В небето Дракона бълваше огън, Великана помиташе всичко с огромната сопа, която носеше, а тя всъщност бе едно старо дърво, изскубнато заедно с корените.Всеки имаше някакво пригодено оръжие и се бе вкопчил в битка.

Една от фуриите, успя да прелети ниско зад Дракона и грабна Даяна. Сатира хукна след тях, но те бързо се скриха зад стените на замъка. Зенара ги последва.

Битката беше в разгара си.

Вал тъкмо посягаше да удари един трол и изведнъж сякаш се разпиля на хиляди дребни частици.

  Събуди се в болничната стая на доктор Зоненберг. Повдигна чаршафа, с който бе завит и видя, че козите крака си бяха на мястото. Сигурно Зенара бе направила нещо на Даяна.

 

Следва продължение...

  Вратата се отвори и Зоненберг влезе в стаята.

- Нещо, много бързо се върна от твоя свят. Какво се обърка?

- Веднага ме върнете!!! Даяна е в опасност.

- Ооо, чакай, чакай! Това не е машина на времето. Имаш ли представа, колко опасности крие ново връщане? Защото, аз нямам.

- Не ме интересува! Върнете ме! Сега ще ви прехвърля всички пари, които имам.

- Хахаха... Ако го направя, ще бъдеш моя най-нов експеримент и не искам никакви пари. Единствено ме е страх, че нещо може да се обърка във времето за теб. Всъщност трябваше да те предупредя в началото, да не се влюбваш в другия свят.

- Пак ви повтарям, че никакви усложнения не ме интересуват, а и пари там не ми трябват.

- Добре. Ще направим експеримента.

Малкият, очилат Доктор се обърна и тръгна към вратата.

- Аааа... От сега да те предупредя, Зенара е безсмъртна и единствено силата и може да бъде отнета с целувка на влюбен. Подготвяй се след малко ще си в операционната. Да знаеш, че много ще боли.

- Нищо, свикнал съм с болката.

Събуди се в една голяма зала, осветена от множество факли. Болеше го всяка частица от тялото.В средата имаше каменна маса, а на нея лежеше Даяна. На гърдите и имаше някакво цвете, което много приличаше на роза, но бе пуснало пипала в кожата и, около които имаше капки кръв.

- Я, Зоненберг ми е направил подарък. Хахаха... Вече този свят ще е мой.

- Зенара, какво си и направила?

- Ами, почти нищо. Просто си спи и моето цвете се храни от нея.

- Веднага махни тази гадост от нея!

- Смешника Вал, се появи. Не се бой и на теб ще сложа същото цвете. А и новият ти облик, много ми харесва.

Той погледна надолу към краката си.

Даа, там си бяха неговите крака, човешките. Напълно здрави.

- Честно да ти кажа, ако не мечтаех този свят да стане мой, щях да те взема за любовник.

Вал пристъпи към нея. Прегърна я и долепи устни до нейните.

Зенара се отпусна в ръцете му. Очите и изглеждаха сякаш са изпразнени от всичко. Когато я пусна тя тръгна към една от вратите със залитаща походка.

Цветето от гърдите на Даяна бързо извади пипалата си и то запълзя нанякъде.

Самодивата отвори очи и се усмихна на Вал.

- Знаех си, че ще ме спасиш.

Той я взе на ръце и излезе навън.

Всички викаха и се смееха. Даже Квазар се опита да прегърне Деа, но се отказа. Плам гледаше отдолу и извика: 

- То нашият свят, както и да го гледаш си е красив!

Минаха няколко години. На една зелена полянка бяха седнали, прегърнати Вал и Даяна. Край тях пълзеше едно малко момиченце, късаше цветя и през две минути повтаряше усмихнато на майка си.

- Мамо, виж цветенце.

Изведнъж, Вал отново започна да се разпада, като триизмерно изображение.

- Неее, не отново!!! Моля те, не изчезвай!

Той се събуди пак в клиниката на Зоненберг.

Усещаше цялото си тяло, много отпаднало и го болеше всичко. С мъка се изправи и отиде до огледалото. Там го гледаше един старец с побеляла брада.

Знаеше, че всичко вече е свършило, но беше щастлив... в оня свят оставаше частица от него.

 

           Край или ново начало... Вие решавате.